Под знака на невиждащия Буда
(See no evil!)
Това е продължението на Нов ден в Банкок
Още с влизането в малката уличка ми става ясно, че soi Cowboy е едно от местата в Банкок, с които Тайланд се е прочул като дестинация за секс туризъм. От двете страни се редят нощни клубове, пред които десетки предизвикателно облечени мацета се усмихват чаровно. Я си погледнал към тях (което не може да се избегне), те скачат от местата си и се втурват да те канят вътре за малко. Някои дори ти препречват пътя или нежно те дърпат за ръката. След доста борба с тях успявам някак да се добера до бар “Дънди”. В бара гледам доста шишкави фаранг* лакомо се облизват по разголените “танцьорки”, кълчещи се бавно на нисък подиум. Някои от тези фаранг вече са награбили по една или две от мацките и съсредоточено проверяват анатомическите им особености.
До този момент се движа по инерция, тласкан от някаква целеустременост и дори ми е интересно да гледам този шарен свят, но влизйки в бара изведнъж ме осенява мисълта: каква връзка може да има всичко това с борбата на Карен за независимост? Точно тогава музиката спира, мацетата се изнизват и става ясно че ще започне някакво шоу. Това е момента в който Веско най-после стопля, че са го пратили за зелен хайвер, с добавена подигравка при това. Тръгвам да се изнижа и дори не поглеждам да видя дали все пак наоколо няма някой Варатит. На вратата обаче не ме пускат да изляза. Някакъв дребен като въшка застанал там и вика чакай сър, пинг-понг шоуто тъкмо започва. Не ща да го гледам сър, казвам аз. А-а, не, отговаря той, трябва да си платиш 300 бата, сър. Мисля си да го хвана за врата и да го отместя от входа (без сър), но до него се появяват двама доста по-плътни, с вид сякаш знаят доста хватки. Те клатят глави в съгласие с въшката. Бързо се вразумявам и сменям подхода. Вместо да се репча, си плащам като поп, само и само да не ме карат да гледам това което ще се случи след малко на подиума.
Навън си отдъхвам че ми се е разминало – как после ще запазя уважението си, страстта си и способността си да се влюбя отново, ако видя някое момиче в подобна пинг-понг ситуация. Навън съм и се опитвам да не мисля за тези неща. Гледам отново да ми стане леко на душата. Насочвам вниманието си към нещо по-интересно и по-важно, намирането на вечеря например. От опит знам че вкусната храна оправя всички проблеми. Дългото вървене по шумната и задръстена Sukhumvit Road ми се отразява добре. Най-после стигам малки светли пресечки, които дават надеждата че ще има нещо за хапване. Оказвам се прав, в една от тях откривам широка закусвалня с доста свободни маси и пет, шест гишета на които по двама трима чакат нетърпеливо в готовност да метнат в тигана пресните продукти пред тях, стига да поискаш. А можеш да си поискаш почти всички кухни от югоизточна Азия. В последствие из Банкок ще открия много други подобни места. Хубавото им е, че блюдата са описани на английски със снимки и ясни цени, които са доста по-високи от нормалните улични готвачи, но десетина пъти по-ниски от това което ще платиш в Oz, да не говорим че всичко е далеч по-вкусно.
В това чудно място веднага си поръчвам три неща с ориз, всяко едно от които би ми стигнало за вечеря, но е толкова вкусно (и евтино) че не мога да устоя. Вземам си един грамаден рак, едни скариди със зелен грах и една люта пикантна супа, която ми харесва толкова много, че в последствие навсякъде ще си я искам. Дори научавам как се произнася – нещо като тум ям гунг (Tom Yum Goong). Лелките ме гледат странно, че поръчвам толкова много, после ми се радват как с охота си хапвам всичко до край.
Малко пред хотела пък ме чака количка с нарязани плодове. Главно диня, пъпеш, ананас, папая, дориан и някакви други неща подобни на круши и едри хрупкави ябълки. При десет бата всяко парче, как да се откажеш. В последствие този чичка ще ми стане приятел, защото често ще спирам при него да си купя диня с пъпеш или папая или ананас. Дориана (краля на плодовете) ми се струва твърде сладък и сух. Чичката е като робот, ловко реже всичко върху малко неръждаемо легенче, с което лесно изсипва нарязаните плодове в найлонова торбичка. Той ме учи как се произнася диня на тайландски, но аз все забравям и всеки път го карам да ми каже отново. Така и не го научих. Чичката ми дава една дървена клечка за шишчета с която можеш да си бучваш и хапваш парчетата плод от торбичката. Само трябва да мислиш къде да я изхвърлиш накрая.
* * *
На другия ден ми е още по леко от вчера, сякаш съм разрешил някаква трудна дилема. Ситуацията с историята на Джеф отпада, не ми остава нищо друго освен да си оползотворя времето като турист. Втурвам се по същия начин като вчера, само дето този път спирам за да видя къщата на Jim Thompson. Там е много сенчесто и има красиви китайски вази. Jim Thompson е интересен характер. Забогатял от износ на коприна, сглобил шест традиционни къщи в една (от тези без гвоздеите) и си живял като колонизатор обслужван от безбройна прислуга. Считат го за бащата на тайландската копринена индустрия. Добре ама веднъж, гостувайки при приятели в Малайзия, излязъл да се разходи за малко и не се върнал, изчезнал без следа. Мистерията се засилва от факта че Jim Thompson бил агент наCIA. Това подбужда различни теории за изчезването му, най-вероятната от които е че някакъв го блъснал без да иска с камион и после го заровил набързо.
Навсякъде ще видиш такива малки олтари, места за молене и медитация.
От къщата на Jim Thompson, след ново задружно приключение в моторницата се насочвам към уат Арун. Край един голям мост някакви ме тормозят да им дам 1000 бата за тур с дълга лодка, че до там нямало градски транспорт, но аз тутакси им показвам моите танцови стъпки и те веднага ме оставят на мира. Уат Арун подобно на вчерашния дворец, е също много туристическо място, но някак ми е по-интересно. Там виждам редица интересни образи. Грее страшно слънце и се трупат облаци, което значи че става и доста душно. На мен не ми пука, купувам си един сгъваем чадър за 90 бата и го опъвам да се пазя от слънцето. В последствие този шарен чадър ще се окаже изключително полезен атрибут, за слънце, за дъжд, за отбрана срещу бездомни кучета…
След уат Арун отново прекосявам реката и тръгвам по брега. Там има нещо като битак, където продавачите са натрупали по земята всякакви буклуци. Скоро битака преминава в пазар за амулети. Тайланците считат че няма нищо по-ценно от добрия амулет и са способни да прекарат часове в търсене на най-подходящия за тях. Веско Петров не е нито вярващ нито суеверен, но от амулет глава не боли (особено ако струва само 10 бата). Избирам малка бяла плочка, чиито тънки линии отзад ми харесват по някакъв начин и я пъхам в джоба си. Дори не поглеждам какво има отпред. Веско не е суеверен, но ми кажи как точно в момента когато прибирам амулета, телефона който се случва в същия джоб започва да звъни. Това е Джеф от Австралия, адски ядосан и напълно трезвен. Как съм могъл така лесно да разрушавам доверие, което той, Джеф е изградил с толкова много труд. Става ясно, че с бягството снощи от бар “Дънди” съм оплескал нещата. Да съм се обадел веднага на Варатит да видя какво може да се направи. Ето как амулета се превръща в моята щастлива звезда.
* Farang (ฝรั่ง) – европеиден чужденец на тайландски. В зависимост от контекста и начина на на произнасяне може да бъде обидно или пренебрежително.
Следва: Сто години самота