Сто години самота
Това е продължението на Под знака на невиждащия Буда.
В този постинг ще разкажа за едно кулинарно премеждие, за една италианка и за грозяща ме политическа опасност (последното може само да съм си въобразил). Продължавам от момента когато Джеф ми се обажда гневно от Австралия че съм прецакал неговите усилия да изгради доверие между Карен и наемниците обикалящи света да изкарат някой долар във военните конфликти тук, там. Да съм се обадел веднага на Варатит да видя какво може да се направи… Това се се случва точно като пъхам новия си талисман (невиждащия Буда) в джоба.
За разлика от Джеф, Варатит ми говори спокойно сякаш няма гаф, а просто някой е изпуснал влака и ще хване следващия. Гласът му по телефона звучи благо. Определяме си нова среща за утре. Този път ще се видим по обяд, в ресторанчето наSukhumvit Road срещу Националния стадион. Това е съвсем близо до хотел Рено и със сигурност без пинг-понг шоу. Хрумва ми че може би Джеф си въобразява разни работи, но не се задълбочавам, на душата да е леко. Втурвам се отново с висока скорост, която освен че преодолява разстоянията бързо, ми помага да избегна разните досадници.
Край реката виждам грозни халета, в които е тъмно и малко страшно. Влизам в едно от тях да видя какво има вътре и попадам в огромен лабиринт от покрити сергии, отрупани със стотици видове сушени морски или по-скоро водни животни. Поради сянката тук е леко по-хладно. Купувачи не се виждат а продавачите дремят или просто ги няма край купищата чирузи. Вонята е неописуема. Тръгвам да излизам, но явно съм объркал посоката и се забивам още по-навътре. Лутането сред тези безбройни хербарии е странно. Отвсякъде ме гледат люспести риби с опулени мъртви очи. Най-после излизам на едно по-светло място, но това е реката, улицата е останала от другата страна. Ще трябва да прекося всичко обратно! Добре че на откритото има няколко масички и неизменната лелка, която готви обяд. Решавам че е добре да си хапна нещо преди да се преборя с лабиринта и мъртвите рибешки очи.
Лелката тъкмо приключва една чорба Tom Yum Goong за някакъв който чака край казана. Като идва моя ред, уверено викам че искам тум ям гунг (нали вече знам името). Тя се усмихва да покаже че разбира и започва да готви. Добре ама забелязвам как избягва лютите чушлета. На оня пред мен му сложи цяла шепа, а на мен – нищо. Аз соча купата с чушлетата и жестикулирам, че искам оригиналната рецепта. Лелката клати отрицателно глава, но аз настоявам, накрая тя склонява и слага колкото трябва.
Супата ухае страхотно! Докато приготвям лъжицата да си хапна забелязвам с крайчето на окото си как лелката, кима към мен и говори нещо на чичката дето реже зеленчуците отзад, сякаш му казва гледай сега сеира на този фаранг. След това двамата се втренчват към мен с интерес. Аз се правя че не ги забелязвам и си хапвам от супата… Ау-у-у, колко люто! (тук ми идваше да кажа „Баси колко е люто!”, но се сдържах). След първата лъжица дъхът ми секва! Усещам обаче погледите на всички върху себе си и се опитвам да не правя резки движения, започвам да ям спокойно сякаш такива люти чорби ги сърбаме всеки ден. В интерес на истината супата е адски вкусна, само дето устата и гърлото ми горят. Хиля се на двамата отсреща да им покажа колко ми харесва, после се обръщам уж да съзерцавам реката. Не искам да видят как текат сълзи и сополи. Въпреки това (или може би точно заради това) – чорбата е невероятна! Само да не забравя следващия път да си приготвя повече стабилни салфетки, че тези които дават в Тайландските ресторанти са толкова рехави – дори няколко наведнъж не вършат работа.
Така изглежда моята люта тайландска чорба. Като я хапнеш, си заслужава да си поплачеш.
Не помня как пресичам обратно моргата за водни същества. При излизането от този лабиринт попадам на пазар, нагъчкан с хора, стоки и нови неща за ядене. Шофьорите на тук-тук веднага ме фиксирват сред множеството и се лепват за мен. Тук обаче е тясно – не мога да им покажа моите танцови стъпки. Изведнъж ми хрумва нов подход – започвам да жестикулирам като глухоням, че нито говоря, нито мога да чуя. Ако те знаят езика на жестовете, да ми кажат (чрез жестове) какво искат. Това се оказва по-ефективно дори и от танцовите стъпки.
Тръгвам устремено към Мраморния храм (Marble Temple). По пътя гледам едно маце (европейка) облечена с интересни дрехи се оглежда като гърмян заяк. Тъкмо я подминавам когато ме спира да пита нещо. Английският и е силно акцентиран. Дали знам къде е Мраморния храм. Аз вадя картата и соча посоките. Очевидно и вдъхвам доверие, защото ме пита дали може да дойде с мен. Вероятно ми предлага да ходим заедно, но английското и Can I come with you звучи почти умолително и ми става весело. По пътя научавам нейната история. Казва се Лавиния и е склупторка от Италия (това обяснява артистичните дрехи). Работи с бронз и основната причина за пътуването и в Тайланд била че тук работната ръка и леярните за бронз били три пъти по-евтини от тези в Европа. Смятала да се установи някъде на север и да отвори ателие. По всичко личи че е сама и начина по който ми говори за пътуването си в Аютая предния ден ми подсказва как самотата в тази далечна страна вече я връхлита с пълна сила. Освен това не понасяла душното време. Мисля си че Лавиния няма да издъжи дълго тук, но не и го казвам. Вместо това и желая успех от все сърце. За да не остана назад в артистичността и аз на свой ред казвам че се занимавам с балет и че работя като танцьор в Sydney Dance Company след което демонстрирам моите танцови стъпки. Тя се смее.
Увлечени в разговор неусетно стигаме до Мраморния храм. Там двама кривокраки азиатци в шорти, стрелят с прашки да изгонят гугутките от покрива. Явно керемидите се чистят трудно. Мраморния храм е интересен, вътре има един Буда осветен в синьо отзад. В следващите един, два часа с Лавиния зяпаме из комплекса. Тя ми говори сякаш дълго е нямала с когото да си сподели. Научавам че в Европа е зарязала не само скъпите леярни за бронз, но и някакъв льохман, с когото скъсала преди няколко месеца. Чувствам се задължен и аз да споделя нещо лично и казвам, че знам италиански. Като доказателство започвам да говоря наизуст текста на една песен от Адриано Челентано, без да знам какво значат думите. В тази песен „аморе мио” се повтаря често. За сетен път се убеждавам как с Адриано Челентано не можеш да сбъркаш, дори с италианките. Лавиния пляска с ръце и ме гледа с възхищение. Докато обикаляме, чуваме дълбока, тежка камбана и гледаме монасите започват да се събират край основния храм. Кефи ме как преди да влязат си нареждат чинно сандалите и джапанките на едни рафтове отвън. После службата им започва. През вратата виждаме какво правят вътре и никой не ми се сърди че снимам. Един отпред мънка нещо на останалите и по някое време всички започват да се прегъват и да опират челото си в земята. После пак мън, мън и пак се прегъват. Толкова е монотонно че скоро ми става скучно. Дори Лавиния, която се прави на запленена будистка дискретно започва да се прозява (няма да издържи дълго тук). За будист не ме бива, но виж, ако ми дадат камбаната, ще се кефя да я бия всеки път когато искат да се съберат за молитва.
Този образ храни гугутките, гаргите и едно дръгливо куче, което ще дойде след малко.
На вратата те редят чинно обувките си…
… и търпеливо чакат дебелите туристи да се разкарат.
Ето на кого се кланят.
Навън си казваме чао с Лавиния (италианците използвали „чао” по-често като поздрав когато се срещнат). Тя сякаш е разочарована че не и предлагам да дойде с мен. Усещам как не иска остава сама. Вече си мисля за двореца Виманмек и не стоплям когато ми намеква да продължим запознанството си с вечеря може би. Лавиния ми харесва, с нея лавчето върви, но за разлика от нея аз имам план, имам цел и егоистично не искам да знам какво означава самотата за нея. Устремен на някъде човек не усеща колко е самотен. Винаги съм се чудел дали и с Юрката е така?
Тръгвам по широкия булевард и скоро стигам площада със струпаните бутилки вода. Какво се случва там вече обясних в Гняв в страната на усмивките. Тук само ще добавя, че след разговора с Арти малко ме хваща шубето. Нали ми обяснява че куките вероятно не са пропуснали да забележат как активист наPAD разговаря с чужденец, който прави снимки наоколо и пише нещо в тефтера си. Аз се хиля да покажа, че не ми пука, но в същото време започвам да се оглеждам.
Вече е тъмно и преди да тръгна щракам отвън двореца Виманмек. Ще го видя утре.
След раздялата с Арти тръгвам по някаква дълга пуста улица. Вече е тъмно, вървя сам и започвам да се усещам несигурен. Нали знаеш как е без приятели с които да си даваш кураж. Когато си сам започваш да си въобразяваш разни неща. Без майтап гледам дали някой не ме следва. Опашка отзад нямам, но до мен спира кола, шофирана от някакъв тип с вид на компютърен нърд. В първия момент съм стреснат, после си отдъхвам като виждам че това е такси. Сядам отпред и му викам карай към National Stadium (където е хотел Рено). Типа кима сдържано и подкарва колата, но на следващото кръстовище свива в друга посока. Тихо го чувам как по микрофона дето му виси край устата повтаря моите думи: „…National Stadium”. Аз съм отново нащрек. Гледам снимката на таблото – различна. Моя таксиджия е млад и изглежда доста фит, докато този на снимката е шошав и плешив. Продължаваме в грешната посока, а той продължава да си говори с някого. Дали този нърд зад волана не е кука откарваща ме нанякъде „за справка”? Започвам да се чудя дали вратата ще се отвори ако реша бързо да скоча в движение. Докато си мисля тази хаотична мисъл, човека спира колата и ми подава gsm-a си да говоря с някого. От разговора с чичката отсреща всичко става ясно – попаднал съм на най-залюхания таксиджия в Тайланд, който не знае къде е Националния стадион в столицата.
Всичко разбира се е наред – приключвам този наситен и емоционален ден по ергенски в хотел Рено с десет от любимите вече шишчета и няколко бирички (вече съм се прехвърлил отSingha на Chang, която ми се струва по-яка). Докато надигам щастливо бирата, си спомням за Лавиния днес и се чудя – какво ли прави сега, дали все още страда от самота? Главата ми е пълна с толкова много глупости, душата – с емоции, нито за миг не се чувствам самотен. Очаква ме страхотно приключение!
Ето тук можеш да прочетеш следващата част: Най-благия човек в Тайланд