Нов ден в Банкок
Tова е продължението на Банкок
Този петметров приятел се нарича Вирунхок (Virunhok) и пази входа на Wat Phra Kaeo
Приятели, ако някой е погледнал предния ми пост за Банкок вероятно е усетил стъписването ми в първия момент. Наистина бях депресиран от внезапния контраст, в Сидни всичко е чистичко, организирано и никой не се бута на пет сантиметра от лицето ти да ти предлага нещо (като тези ужасни шофьори на тук-тук). Тази стерилност обаче понякога дотяга ужасно. Втория ми ден беше вече различно, моля прочетете…
На следващия ден моята емоционална настройка е по-светла и всичко изглежда различно. Нямам търпение да видя този екзотичен град. Слизам за закуска (че била включена към цената), там гледам едни намусени сервитьорки чакат да им дам купончето. Аз ги питам защо са толкова кисели, нали Тайланд е страната на усмивките. Те се втурват към кухнята за да кажат нещо на другите. Чувам как всички вътре избухват в смях и дори си подават главата да ме видят кой съм. След това вече не ми се мусят.
Навън е весел слънчев ден. Топло и душно, с което свиквам за секунди и не ми действа кофти. Онези шофьори на тук-тук се нахвърлят отгоре ми, но аз в духа на новооткритото настроение започвам да се хиля като хамав. Цялата ситуация ми изглежда адски комична: няколко души които драпат да изкарат някой бат за да сложат храна на масата тази вечер и един шашнат турист, който пък не иска да му отрежат главата. Моя смях ги стъписва, те се спират, a аз използвам момента да се изнижа. Дори за довиждане им показвам няколко танцови стъпки (ако не те мързи виж видеото накрая). Това окончателно ги кара да се откажат от преследването.
Новооткритата свобода и лекота са опияняващи. Втурвам се по улицата на Jim Thompson’s House, която е съседна на тази с хотел Рено, но нямам желание да спирам. Ще видя къщата по-късно. Стигам до някакъв канал с мръсна вода. На двата му бряга висят къщи, край които разни хора мърдат по ритуалите на тяхното си ежедневие (аз вече съм забравил моето в Сидни). Огромен брой бараки в които се виждат стотици закачалки с ризи, панталони, потници и гащи да съхнат – очевидно перални за дрехи. Покрай канала се точи сенчеста пътечка, която скоро стига до тясна тераса с маси и няколко лелки седнали на ниски столчета в готовност да ти наготвят нещо. Не съм гладен, но мирише на вкусно, не мога да устоя. За 10 бата си вземам торбичка с десет бухти, подобни на българските мекици поръсени с пудра захар. Адски ме кефи да гледам как лелката цопка във врящото масло малки тестяни топченца, които магически се издуват.
Докато хрускам мекиците, чувам мощен дизел и гледам в тесния канал изневиделица се поява дълга моторна лодка. Тя се движи с огромна скорост, цяло чудо е че не се блъска в бетонните брегове. От липсата на туристи в нея става ясно че това е част от градския транспорт. За късмет лодката намаля и спира малко по-натам. Без план и без да мисля какво правя се втурвам напред и заедно с няколкото души чакащи на понтона се мятам в лодката. Може би това е момента в който превключвам на друга вълна, отдавам се напълно на този различен (но не по-лош свят) и започвам да мърдам с неговия ритъм.
Един от кондукторите веднага цъфва при мен и очевидно ме пита до къде съм. Аз неопределено соча в посоката на движение (сякаш лодката може да отплува другаде). Надявам се да стигнем до Chao Praya River, голямата река пресичаща града. Кондуктора ми показва осем пръста, аз му давам 100 бата мислейки си че ми иска 80, но той безцеремонно ги бута настрани и бърка в портмонето ми да си вземе 8 бата. После ми къса билетче. Аз оставам шашнат.
Шашнат съм и от това колко добре са облечени пътниците, чисти и издокарани като офис работници и колко ловко се качват или слизат на различните понтонни спирки още преди лодката да е спряла напълно. Изобщо вече забелязвам че хората в Тайланд са масово вталени (като хората в Бг от преди 20 години) фрапиращ за мен контраст след масивните, тройно по-широки австралийци в Сидни. Тук дори умерените дебеланковци са рядкост.
Всичко се движи с шеметна бързина. По някое време седящите край борда дърпат по едно въженце и до тях се вдига едно найлоново платнище от което не виждам добре какво става. В следващия миг отсреща изскача друга моторница, чиято вълна се плиска върху нас и от всички пътници само блеещия Веко е залят. Това се случва няколко пъти. Към края и аз вече знам какво да правя и когато видя че другите хващат въженцата, се включвам към тях. Малко по-късно пък всички залягаме напред и двамата кондуктори свалят надолу целия покрив с едно хитро устройство, за да може лодката да се промуши под нисък мост или някоя грамадна тръба над водата. Действаме задружно за да осъществим това пътуване и до края започвам да се чувствам като член на някакъв спортен отбор. Страшен гот, fun на английски и sanùk на тайландски. Гот е, но скоро стигаме до задънен канал и всички слизат. Жалко, това е края на водния ни трип. Налага се да погледна картата за ориентация накъде да хвана.
Гледам картата под голям чадър, край един който троши лед. На количката му пише CAFE. Докато зяпам какво става, един друг идва и си поръчва нещо. Продавача на кафе му пълни една торбичка с натрошен лед, залива го с врящо кафе, добавя още неща, едно от които е кондензирано течно мляко, бучва в торбичката сламка и готово – айс кафе по тайландски за 10 бата. Разбира се Веско не остава назад и в това топло време странната комбинация на сладки течности с лед адски ми харесва. Проблема е само че няма къде да хвърля торбичката, като един добър гостенин в тази страна си я нося докато намеря кофа за буклук (заедно с торбичката от мекиците).
След кафето се насочвам пеш към Chao Praya River по една широка сенчеста улица. От големите плакати на всяко кръстовище пича с очилата ми се усмихва благосклонно. До мен непрекъснато спират да ме тормозят разни шофьори на тук-тук, но аз вече съм му хванал цаката и след вежливото “НЕ” се хиля извинително (всъщност с кеф от свободата си), след което им показвам моите танцови стъпки (виж краткото видео на края). Този подход има чуден успех. Вървя доста време докато стигнаSanam Luang, едно широко, прашно място със сергии и паркирани коли. Там намирам Националния музей в който неусетно прекарвам следващите няколко часа. Без да обяснявам подробно, музеят е готин и ако си падаш по такива неща (историята на страната, традиционна архитектура, изкуство, древни експонати и т.н.) си заслужава. Особено ме кефят залата със странните (за мен) музикални инструменти, където виждам един нечовеко дълъг тъпан, както и кралските погребални каляски, събрани в друга широка зала. Всеки път когато някой важен от семейство сдаде багажа, му правят каляска за погребението. По същество то си е обикновена каруца, но толкова грамадна и пищна че не е за вярване. Цялата облепена в злато. Нужен е специален асансьор за да се вдигне ковчега до горе, а залата с каляските има високи порти с формата на всяка каляска през които да влизат и излизат.
Нечовешкия дълъг тъпан. Този е от друго място, в Националния музей не е позволено да се снима.
Докато съм в музея настъпва уреченото време, в което трябва да се обадя. Малко преди 11 сядам на сянка в един шарен проветрив павилион и както ми е казано сменям sim картата. В няколкото минути преди кръглия час започвам да си мисля дали всичко това не е един голям joke и Джеф (когото нито веднъж не видях да е с всичкия си) не ме е изпратил за зелен хайвер. После пък изпадам в паника какво ще правя ако някой започне да ми говори на тайландски.
Напразно се притеснявам. Човека отсреща се представя на английски като Варатит (по-късно ще науча че е завършил инженерно образование в Лондон, а пълното му име на визитката е Varathit Rodrubboon). Разговорът ни е кратък – довечера в 22 часа, бар Dundee, soi Cowboy, Sukhumvit 26. Баси адреса, но Sukhumvit ми звучи познато. На картата виждам, че е дългата улица по единия от ръкавите на sky train. От хотел Рено ще бъде лесно с едно прехвърляне и пет, шест спирки до там. Хваща ме яд, че не успях да го питам дали името на бара има връзка с Дънди крокодила. Няма значение – успокоен че нещата щракат точно, продължавам със залите на Националния музей.
Докато се шматкам из музея не осъзнавам как съм огладнял, но веднъж навън това опасно физиологическо състояние ме връхлита с пълна сила. Къде да намеря нещо за хапване? Глупав въпрос за Банкок. В посока към двореца стигам малко площадче, където под широки чадъри пазещи от слънцето, народа кльопа или купува take away food в огромни количества. Сипват им го в неотменните найлонови торбички. Тук виждам множество казани и тави пълни с апетитно миришещи яденета. Аромата е пикантен и заема цялото пространство. За жалост отново имам проблема какво и как да си поискам. Имам желание да опитам от всичко. Обикалям отчаяно няколко пъти край тези баки, докато накрая спирам на едно място и давам знак на лелката, че съм много гладен. Тя сочи да седна на масичката до нея и започва да ми готви. В следващите дни ще открия, че повечето от тези улични готвачи се специализирват в едно или две яденета и ако искаш да хапнеш нещо което ти харесва, отиваш при съответната количка. За това са толкова добри.
Моята лелка ми прави една чорба с нудълс (тънки оризови спагети) и свинско филе печено на барбекю, нарязано на плоски парчета отгоре. В бульона има също dumplings, зеленчуци и разни кълнове, както и други подправки, от които лютите чушлета преобладават. Баси късмета има този Веско! Точно от каквото имам нужда, при това адски вкусно. От лютото потта се лее, става ми приятно хладно, а някакво момиче носи чаша студен чай. Без захар чая върви адски гот след лютото. Обяд за 35 бата! Как да не обичаш Тайланд?
Две снимки от репертоара на всеки турист влизал във Wat Phra Kaeo. Толкова много злато, чак да те хване срам.
Запълвам оставащото време с двореца и Wat Phra Kaeo, познатото на всички място, дето е претрупано от декорация и всичко е облепено в злато. Тези хора нямат мярка. Нямаме също мярка (и акъл) хилядите туристи, които се тъпчем вътре да видим. Минути след влизането осъзнавам, че това място не е за Веско и ме обваща страшна меланхолия, как можах да взема участие в такова туристическо безумие, но вече е късно, грешката е сторена. Дори гигантските демони (от първата снимка), които много ми харесват са така нагъчкани в комплекса, че цялото им величие се обезсмисля. Нямам желание да говоря повече за това. Смятам да пришпоря малко времето за да стигна до 22 часа и срещата ми с Варатит в бар Дънди. Там е по-интересно, но за това ще разкажа другия път.
Видеото по-долу е от друго пътуване в друга, далеч по-различна страна, но стъпките са същите, а Bob Evans пее:
Don’t you think its time.
Тime то start аnew.
Time for changing views.
Time for making up your mind…
Ето тук можеш да прочетеш следващата част: Под знака на невиждащия Буда