Банкок
Това е продължението на Изпращане.
Първите двадесет минути в Банкок съм като в машинното на някой танкер. Точно толкова шумно, душно, тежко за дишане и клаустрофобично. Някакви хора с тарикатски физиономии ме гледат напрегнато и се опитват да ме заговорят, бутайки лицата си плътно в мен. Обръщам се, но от другата страна ми се лепват други такива. Дали не искам хотел за спане, тур до Патая или такси до града? С вежливост не мога да се отърва от тях, принуден съм да бягам към долния етаж на летището, където срещу 150 бата вземам билет за автобуса, който ще ме закара до Националния стадион и хотел Рено. Досадниците ме следват, макар да се правя, че не ги виждам.
Докато чакам автобуса, гледам масивните бетонни пилони, носещи горните етажи. Толкова много излят бетон не бях виждал в живота си. Депресиран съм, въздухът не стига, изпитвам краен песимизъм за смисъла на цялото ми пътуване. В този момент искам да съм в Сидни, при моите хора и при познатите ритуали на ежедневието.
Съвземам се едва в автобуса, който с движението си създава усещането за целеустременост. В него е по-хладно и мога да гледам какво става навън. Там има полета с тропически насаждения, тесни канали пълни с кафява вода, край които кльощави азиатци по джапанки и потници ловят риба. Навсякъде пътищата са разкопани с нови шосета в процес на строеж. После бамбуковите колиби зачестяват, появяват се също широки бамбукови платформи, бамбукови навеси с пластмасови столове и маси на които други кльощави азиатци по джапанки, потници и шорти надигат кафяви шишета.
Вече навлизаме в града и става по-интересно. Трафика се сгъстява и става лудница. Всякакъв транспорт превозва всякакъв вид товари: джипки с кашони или бали трева, вързани на два, три метра височина, многобройни малки моторетки с по един кльощав отпред, кльощава жена отзад и няколко кльощави деца по средата, камиони с прасета на два етажа, разни очукани автобуси, натъпкани до последно, пикапчета с плоска карусерия, по която са насядали двадесетина тайландци, някои от които висят ухилени отзад. Всеки се юрка на някъде със завидна енергия и оптимизъм.
Няколко транспортни снимки:
Мръсните сгради наоколо са с олющена мазилка, а по разбитите тротоари е пълно със сергии сглобени от подръчни материали. Кипи бизнес: обувки, дрехи, туристически буклуци, народ и казани с кипящи течности. Заоблени лелки бъркат с черпаци в тях и вадят бульон да го излеят в найлонови торбички. Просяците просят, мършавите кучета скимтят в очакване някой да им хвърли нещо. Живота тук ври и кипи, а моите инстинкти за действие се завръщат. Гледам къде сме, гледам картата и осъзнавам, че над нас е Sky train. Зарязвам автобуса да се влачи без мен в следващите два часа, викам на оня да отвори вратата, той ме гледа тъжно че съм се отървал, после за 30 бата се мятам на влака горе. След десет минути съм в хотел Рено.
За тази вечер нямам план. Имам желание да действам, да се обадя на човека на Джеф, да се срещна с него, да става нещо, но Джеф изрично ме е предупредил обаждането да бъде утре между 11 и 12 тайландско време. Извън този един час няма да получа отговор и ако не се обадя в рамките на тези 60 минути, няма да има никакъв контакт. Джеф дори ми е дал sim карта с която да активирам телефона си преди обаждането. Баси конспирацията. В сиднейския пъб където аз опъвам биричката, а Джеф тройните скочове, това ми звучи смешно. Мисля си че май му дойдоха много скочовете. Тук обаче сред цялата тази екзотика изпадам в страх че може да направя гаф. Решавам да си трая до утре, но какво да правя сега. Телевизията е тъпа, по няколкото канала на тайландски език вървят забавни програми с ужасни звукови ефекти (като тези на първа програма от преди 20 години), в музикалните канали пък някакви хубавици мънкат нещо с измъчен глас. Такива не биха намерили място дори в най-отчаяния пъб на Oz, а на английски върви само CNN, чийто тъпизъм и американски акцент ме кара веднага да изключа телевизора. В настъпилата тишина откривам с радост, че съм огладнял. Чудесен повод да се огледам малко и да намеря нещо за хапване.
Навън е вече нощ, но продължава да бъде душно и лепкаво. Улицата пред хотела е пълна с хора. Някои от тях мърдат, но повечето мързелуват и чакат нещо да стане. Блъска ме тази миризма на пикантни храни с люти подправки, изгорели газове и тънък примес на канал, който няма да ме напусне никъде в Банкок. Нищо чудно след като целия град лежи върху 40 метра тиня. Върху мен веднага се нахвърлят разни шофьори на тук-тук, тези извратени моторчета/триколки с покрита седалка отзад. Mista, mista, vere u goin… викат те и ми бутат в лицето цветни брошури с голи снимки. Най-малката проява на вежливост ги насърчава до степен на невъзможност. Трябва да си измисля някакъв хитър начин да се отървавам по-лесно от тях. Като се правя на непокис нямам особен успех.
Край Националния стадион има грамаден шопинг център,MBK, където никой не ме тормози. Гледам някакви млади хора пред станцията на Sky Train правят break dance (от кога не бях виждал такова нещо), някакви други долу пък пеят и танцуват в стила на Britney Spears. Народ, шумотевица, изобщо купона върви. Аз обаче съм гладен. Малко по-натам свети уличка, пълна с разни сергии. Отново маркови буклуци на безбожно ниски цени, чанти, сувенири,DVD-та с най-новите филми за по 90 бата.
Има обаче и количка с газови горелки и някакъв чичка дето се набира да върти три тигана (woks), в единя се готви, втория се мие, а третия е готов за готвене. Чичката е чевръст, мята в нажежения вок някакви продукти в зависимост от това какво са му поръчали, разбърква ги малко, слага сосове и хоп – готово, още едно ядене за някой. Аз съм свит, не знам какво да кажа на чичката, само зяпам и преглъщам лакомо. Добре че натам виждам някакви шишчета дето ги пекат на жар. По-лесно е да си поискам четири пилешки, четири свински и четири телешки, като соча и показвам бройката с пръсти. Всяко шишче струва само 10 бата. Така вечерята ми излиза по-малко от $4AUD. Започвам да гледам благосклонно на Тайланд. В основата си шишчетата имат парче люта чушка и парче ананас да убие лютото. Баси молко са вкусни и адски вървят с четирите бирички Singha, които си купувам от 7/11 до хотела. След тях съм готов за велики дела… утре.
Следва Нов ден в Банкок.