Рилския манастир на Витоша

 

Това е продължението на Нощния пазар.

В този постинг ще стане ясно, че не всички американци са галоши, Веско Петров ще се прояви като cool guy, ще видим малко от тайландския Рилски манастир, който се намира на тайландската Витоша край Чианг Май и дори към края главния герой ще е влюби за миг…

Сутринта скачам рано, понеже през ноща климатика ми бучи, а като го изключа, ми става душно. От нямане какво да правя излизам да видя какво дават за закуска, че тя била включена към бунгалото. Става ми много мило, като виждам как ми я поднасят.

Ресторанчето на Gap’s House, където отивам за закуска е много уютно.

Дават ми закуската върху един трогателен дървен поднос. Забележи палмовите листа.

Днес имам план да се кача на планината, която се издига край Чианг Май, и която адски ми прилича на Витоша. Там на хиляда метра имало красив манастир Wat PhraThat Doi Suthep, чието място било избрано през 14 век, когато пуснали един слон с мощите на някакъв светец върху гърба му. Слона бягал, бягал, изкачил планината и тук паднал, че умрял. Така решили къде да издигнат манастира. Ах как обичам такива приказки и легенди.

Гледам обаче горе планината обгърната от тежки облаци. Решавам първо да видя музея на града, разположен в бившата кралска резиденция с надеждата по-късно облаците да се разчистят. В музея научавам всичко за северното кралство. Трима умни крале се обединили за да формират кралството Лана (ето какво ми е казвала планинарката снощи) с Чианг Май за столица. Лана става доста силна и дълго време успява да спира набезите на Бирма (основния и враг), но по някое време запада и е превзета, докато най-после от юг пристига великият Таксин на тогавашния Сиам и разгромява бирмийците. Така Лана се присъединява към Сиам и се образува Тайланд.

Тримата умни крале. Тази статуя станала символът на Чианг Май.

Рядко съм виждал толкова добре онагледен музей и макар да съм единствения посетител, служителите ми пускат климатика, за да ми е комфортно. Навсякъде има бутони, които просто те подканят да ги натиснеш, след което един мъжки глас с американски акцент започва да ти говори текста написан край експонатите. Този ужасен акцент изобщо не се връзва с историята на Лана и скоро го карам да замлъкне.

По пътя към северната порта на града, от където се хваща транспорта до манастира, минавам край този храм, който пропуснах вчера.

И дракон, разбира се.

Съседната сграда със слончето.

Навън планината продължава да тъне в облаци, но Веско решава, че един дъжд не може да уплаши съцата наши и се насочва към спирката за манастира. Още стотина метра преди да го стигна, един шофьор на сонгтао (songthaew), тези извратени камиончета, които возят хора до горе, започва ожесточено да маха с ръце и да ме вика при него. Мислейки си че ще тръгва, бързо се мятам отзад, но той не сяда зад волана. Стоплям, че вероятно има някакво разписание и почвам спокойно да си чета книжка. По някое време гледам едни двама се оглеждат като гърмяни зайци сякаш и те търсят сонгтао до манастира. Викам ги при мен и се оказвам прав. По наднормените им тегла усещам че са американци, което се потвърждава и от акцента им. Саймън и Алис са далеч по-приятни от снощната двойка – поне имат чувство за хумор. Като разбирам че наистина са американци, започвам на майтап укорително да клатя глава и да им викам: Ах, как можахте да ни натресете този тъпънар, не стигат четири години, ами и още четири след това!? Те разбират че говоря за Буш и също на майтап си крият лицата „от срам”. Обещават да си поправят грешката в предстоящите избори (в последствие стана ясно, че хората си изпълниха обещанието).

Саймън и Алис се оказват нещо като педагози за възрастни, които имат проблеми с ученето (adults with learning difficulties) и не са от най-плоските. Тъкмо свършили университета и подобно на Марта от вчера, правели тяхното голямо скитане по света преди да започнат сериозния си живот. Хвалят ми се че след два месеца щели да бъдат и в Австралия. С тях си лафим разни неща, но най-вече защо американците се подават толкова лесно на манипулация.

Полувин час по-късно около нас все още няма никакво раздвижване. Не ни дреме, приказката си върви, но шофьорът на камиончето губи търпение и прекъсва разговора да обясни, че няма да тръгнем докато не се съберат десет души, всеки от които да плати по 80 бата. ОК казваме ние, ще чакаме – на нас ни е кеф да си плямпаме. Пет минути по-късно нервите му отново не издържат и вика ами ще ви закарам до там и обратно за по 200 бата всеки. Американците блокирват, но машинката на българчето работи и казва, че 25% по-малко е по 150 на човек. Викам му шефе, много искаш – парите не носят щастие! Ще ти дадем по 150 всеки. Нашия харесва шегата и бързо се съгласява. Американците ме гледат с възхищение… На тях им напомням че в щатите за същия тур биха платили по 150 долара, докато сега ще дадат по-малко от пет. Това ги прави много щастливи, а Веско Петров затвърждава образа си на very cool guy!

Почти веднага след като тръгваме, запуква страшен дъжд. Скоро стигаме стръмнините. Камионетката започва да криволичи бавно по мокрото шосе. Ние сме сухи под навеса на карусерията, но често подминаваме мокри завалии, тръгнали нагоре с моторетки. След около час изкачване стигаме място с паркинг, исторически сгради, множество сергии с дрънкулки-сувенири и неща за ядене. Чувствам се сякаш сме стигнали до Рилския манастир. Тук има едни грандиозни стълби, пред които всички се снимат. Вместо перила, нагоре се точат каменни змии. Веско си вади шарения чадър купен още в Банкок, докато новите приятели американци установяват, че не могат да се съберат под техния чадър. Налага им се да купят още един от една лелка за десет бата. Тази цена малко ме учудва, но оставям Алис да му се радва. Нагоре по стълбите американците са доста бавни, започват да се задъхват. Скоро губя търпение да ги чакам и ги зарязвам с уговорка да се срещнем след около два часа.

Нагоре изпреварваме множество моторетки.

Стълбището със змийските перила. В момента никой не се снима защото вали проливно (апарата не може да го хване).

Саймън и Алис са от малко по-тежката категория и се влачат отзад. Нетърпеливия Веско не желае да ги чака.

Пак този зелен приятел. Тук ме посреща на входа.

Горе плащам 30 бата и влизам в манастира Wat Phra That Doi Suthep. Все още вали, мократа мозайка е ужасно хлъзгава. Всички вървят като накъкани. Както може да се очаква от подобен храм, наоколо има много злато и централното chedi е грандиозно, но това не ме впечатлява особено. На мен ми харесва една малка постройка до площадката, от която в ясно време се виждал целия град. Очарован съм от цветовете и съразмерноста на тази сграда. Сред екзотичните дървета тя ми прилича на излязла от приказка. Докато се захласвам, дъждът спира и мъглата започва да се стеле под нас. Опитвам се да хвана интересния ефект, който се получава от отражението на покрива в мократа мозайка. Кефи ме и огромната камбана отпред. В целия манастирски комплекс има десетки бронзови камбани, над които има надписи че е забранено да се удрят, но на тайландците не им дреме, бият ги наред. Това вероятно носи щастие и късмет. Веско също не остава назад и ги удря всичките, макар и по-тихо.

Постройката, която ми хареса. Пред нея се сетих за улиците на Париж, колкото и да е странно. Почувствах се по същия начин драго и спокойно, сякаш съм си удома. Доказателство че архитектурата влияе пряко върху психиката на човека.

Голямата златна камбана.

Тайландците бият камбаните наред, въпреки червената табелка на която пише, че е забранено.

Изчаквам ги да си заминат и на свой ред ги удрям тихичко за здравето на моите хора.

Терасата, от която се вижда целия град. Обичам си тази снимка.

Край златното chedi ми е интересно да наблюдавам поклониците. Удивен съм колко са искрени младите хора, държащи цветя и свещи с които ритуално обикалят няколко пъти златното chedi. Там засичам едно младо момиче, в чиято одухотвореност съм способен да се влюбя. Месеци по-късно гледайки материала от Wat Phra That Doi Suthep , ще я открия по снимките още няколко пъти – снимал съм я без да се усетя.

Гледай какво става. Докато ги щракам ме хваща малко срам от моя циничен атеизъм.

Поклониците обикалят златното chedi в посока обратна на часовниковата стрелка. Домързя ме да преброя по колко обиколки правят.

C

Веско е способен да се влюби в подобен момент на одухотвореност. По-късно се оказа че тя присъства и в други снимки от манастира. И разбира се, този мухльо там не е Веско Петров.

Наоколо по входовете на отделните сгради не липсват от моите дракони… с очарователно гнусни тела.

Щракам златния Буда главно заради вазите пред него за да ги покажа на моето момиче. Тя много обича вази.

В манастира прекарвам повече от два часа. Не се усеща, имам чувството че мога просто да остана тук. Толкова ми е спокойно и хубаво! Моите спътници обаче отдавна ме чакат, седнали в карусерията на камиончето. Те нямат търпение отново да се разприказваме. Алис мрънка, че и взели чадъра, а Саймън обяснява че им го взели защото бил под наем. Аз не ги чувам, на мен сега не ми е до дърдорене. Следвайки завоите надолу към града, си мисля защо в манастира се почувствах толкова свойски… и още – колко ли пъти в живота си човек е способен да се влюби? За тези неща с американците не искам да си говоря.

Следва Вълшебното листче.

Share this post: on Twitter on Facebook on Google+