Нощният пазар

 

Това е продължението на Смотан пътешественик.

В този постинг има само нощни снимки, ще стане дума за един пазар, където главния герой не купува нищо, за едни американци, за хапване, за художествена самодейност, дори накрая има едно размазано слонче.

За нощния пазар научавам от испанката Марта. Честно казано, не очаквам кой знае какво и дори имам моментен импулс да се отдам на съня. В бунгалото на Gap’s House обаче ми става малко тихо и самотно. Ще погледна за десетина минути, казвам си и тръгвам натам.

По пътя към нощния пазар засичам някаква будистка служба. Спирам се заради кучето, което си е легнало свойски на вратата.

Минавам и край chedi-то на Уат Чеди Луанг.

Откривам нощният пазар лесно – там греят весели цветни фенери, осветяващи десетки сергии, натъпкани с всевъзможни маркови ментета, тъкани, дърворезба, светещи гирлянди. Пълно с  народ, шум, смях, сякаш целият град е чакал най-после да стане тъмно за да излезе по улиците на нощния пазар. Не че е много по-хладно от през деня, но липсата на слънце сякаш е съживила хората да се юрнат в този оживен алъш вериш. Твърде скоро забравям за сънливоста си и съм замаян от този взрив на различни цветове и форми. Всичко ми е интересно, макар че нямам намерение да купя каквото и да било.

Навсякъде по пазара висят цветни фенери.

Нощният пазар на Чианг Май ме разсънва. Обикалям с кеф сергиите, зяпам и питам продавачите разни неща за стоките които предлагат. Те ме виждат че не съм сериозен купувач, но с радост ми обясняват, поласкани че някой се интересува от начина им на живот. Откривам, че макар продажбата да е жизнено важна, за тях е не по-малко важно да имат good time (майтап да става) и оценяват факта, че подхождам със шега и усмивка към целия процес.

На нощния пазар всички са спокойни. Той има такова въздействие.

Шарени светещи топки. Не мога да им устоя.

Този веселяк не е Веско Петров. 
Западните туристки обикалят настървено сергиите.

През пазара често срещам жени, облечени в национални носии, предлагащи традиционни неща – гривни, дървени играчки, мъркащи като щурец, шарени сукмани или торбички изплетени на ръка. Те са ми най-интересни. Спирам група от тях и започвам да комуникирам колкото мога. Става ми ясно, че са от планинските племена и че всяка вечер вървят двадесетина километра из баирите, за да продадат нещо тук. Питам ги от кое точно племе са (защото знам, че има няколко различни), една от тях гордо ми отговаря, че те са просто Лана. Малко ме хваща срам, че не знам какво точно значи Лана и се заричам да науча повече за тях.

Планинарките са доста весели, независимо че са вървяли десетина километра да продадат нещо тук. Тази в десния долен ъгъл (която не е във фокус) ми каза че те са Лана.

Тази в средата е на кеф понеже току що продаде нещо на жената с очилата.

Скоро след това намирам и едно от любимите на Веско места – „закусвалня”, в която се предлагат различни храни. За да се избегне измама от страна на отделните готвачи, на едно място се продават купончета, с които си поръчваш различните ястия от различните сергии, където всичко е ясно обозначено колко струва. Ако не употребиш всичките купончета, можеш да ги върнеш за да си получиш парите обратно. Много добра система. Тук се срещам с Марта, която е домъкнала още няколко от нейния хостел. Веднага ми правят впечатление двойка американци, които се държат малко надуто и гледат с подозрение всичко наоколо, сякаш целия свят се е обединил да ги измами по някакъв начин. Това са може би единствените кисели хора в целия пазар. Динамиката на моето общуване с Марта вече се е променило. Нямам желание да се правя на интересен с някакви тъпи американци и да ги „разведрявам” с приказки как бедните тайландци са по-големи човеци от тях. Марта е готина, но цялата група ми е досадна – зарязвам ги за да се насладя на моята вечеря с кеф.

Ето местата за хапване, които обича Веско Петров (чичката с очилата не е той). В тези отделни гишета се предлагат разнообразни ястия от цял Тайланд и югоизточна Азия.

Тук бързам да си хапна и нямам търпение да изчакам автоматичния фокус. Снимката става доста „мека”, но това не пречи на ястията да са много вкусни. М-м-м!

Твърде скоро, съсредоточен в невероятната комбинация от ястия, които си избирам за вечеря, забравям за Марта и нейната компания. Нещата които си хапвам тази вечер са омлет с миди и кълнове, любимото ми вече зелено къри с пилешко месо, зеленчуци в сос от стриди и рохкав ориз на пара, съпроводени с две големи бири Chang. Тъкмо свършвам вечерята и от някъде чувам музика и гледам светлини, които започват да шарят по малка сцена. Точно както едно време в България там започва фолклорна програма. Няколко млади момчета и момичета от местния „ансамбъл за народни песни и танци” нагиздени с цветни носии започват да се въртят плавно и меко да извиват ръце. Няма подскоци, тялото стои почти неподвижно, но всеки жест е адски грациозен! Не мога да им се нарадвам. Обхваща ме неочаквана носталгия по време безвъзвратно отминало…

Това момче се притеснява изключително от стотината души, които се насъбраха да ги гледат…

… докато партньорката му очевидно се наслаждава на сцената.

В доста от танците има цветни фенери.

Местният „ансамбъл за народни песни и танци”. Момчето в дясно и момичето в ляво на снимката май бяха гаджета – забелязах го като се поглеждат от време на време.

Тук тя ме видя, че ги снимам.

Прибирането ми от нощния пазар не е толкова просто. Отдавна съм се разсънил и не бързам да приключа този интересен ден. Улиците са оживени, баровете – пълни с народ и от всякъде се чува музика.

Минавам край множество барове със жива музика, в които купона продължава.

Някакви ме тероризират да платя 20 бата за едно слонче, след което му дават да му дам един банан. Слончето си хапва банана с охота.

Щракам също тези интересни тук-тук.

И накрая засичам един чичка, който уж пази нещо.

Прибирам се най-после в Gap’s House, където откривам че металната врата на входа е заключена. Обхваща ме моментна паника, но се сещам че не съм в България и натискам звънеца, който е за такива случаи. Дежурния чичка ми отваря, аз съм с хиляди извинения, но той не роптае, а ми светва лампите към моето бунгало…

Приятели, сега малко ще приключа. Другия път ще ви разкажа за тайландските „Витоша” и „Рилски манастир”.

Следва Рилския манастир на Витоша.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *