Това е продължението на Опаловите полета 3
След раздялата с пилота фермер Ник, миньора Иан и люшкащия се все още Марк, аз се насочвам към Счупения хълм, на около 300 км от Белите скали. За вътрешността на Австралия това разстояние e песъчинка, но понеже е вече обяд, а ми се иска да видя Силвъртън (Silverton), май не ми е останало много време. Нали трябва и да търся място за спане. Викам дай малко по-живо.
Отсечката между Белите скали и основния път, който води до Счупения хълм е стотина километра идеално право и равно шосе. Оха, викам си сега ще изпробвам дали автомобилните инженери са сложили точен километраж на колата като проверя дали мога да стигна праволинейна скорост, равна на цифрата написана там. Започвам този скоростен експеримент по средата на пътя. Видимоста ми стига чак до хоризонта, което значи че ако нещо идва срещу мен ще го видя от 4,7 км (това го проверих в Гугъл). Давам газ постепенно и доста бързо минавам допустимата скорост (110 км в час). От там стигам 160 за около минута, но след това скороста се увеличава бавно, въпреки че държа крака до дъно. Цели три минути до 180 и после още пет да стигна 190. Толкова и стига душата на старата трошка. Хаваща ме шубе, че нещо може да изгърми и отпускам малко.
В далечината се появява малка розова точка на кола, движеща се срещу мен. Каквато е розова тя ми се вижда доста безобидна, може би някое семейство тръгнало на екскурзия до Белия хълм. Намалям на 140 че да се разминем спокойно. В следващия миг си осъзнавам грешката, но е твърде късно – розовата кола е всъщност полицайска и тъкмо включила буркана да свети. Ти представяш ли си късмета – единствената кола, с която се разминавам в астралийската пустош да се окаже единственото магистрално ченге, шофиращо розова полицейска кола!? Ъ-ъ-ъ…
Отбивам и смирено изчаквам съдбата си. Оня спира зад мен и ми носи отпечатка от радара му: Ми 26км над допустимата скорост сър = 4 точки и $371 глоба. Аз му се усмихвам мило, съгласявам се с глобата и му обещавам „другарю милиционер, повече няма да правя така“. Ченгето сякаш му става криво че не се ядосвам, а аз му се хиля понеже гледам на нещата от положителната им страна – първо ако ме беше хаванал преди пет минути, глобата щеше да бъде $2200, а книжката ми щеше да висне за 6 месеца и второ си мисля, ченгето и той е човек, и той семейство харани. Моята глоба ще му даде някоя премия, с която може би ще купи нещо на детето си. Ето как си запазвам вътрешния еквилибриум и отново с лека душа поемам към Счупения хълм (глобата, макар и кисело хапче ще я мисля като се върна в Сидни). Ама и вече гледам да не съм много над 110.
В Счупения хълм има история. Когато има история веднага го усещаш и веднага ти става по-интересно. Бързо си намирам стая в един мотел за $90 и се втурвам към Силвъртън, на около 30 км. Докато шофирам ме е малко яд, че не се опитах да намеря нещо по-евтино или поне да се пазаря за стаята, но по принцип в тези неща Веско е доста залюхан. Спирам да мисля и насочвам вниманието си към пътя, който има много рязки хлътвания, каращи колата с висока скорост да се отлепя от асфалта и после да се джаска уасяващо.
В Силвъртън е чудно. Едно спокойно, с ниско червено слънце каращо сградите да хвърлят дълги сенки. Легендарния пъб на Лудия Макс е пълен, там пия една бира и после докато се шматкам наоколо, народа се изнесъл – получавам рядката възможност да щракна пъба без други паркирани коли пред него, освен тази използвана във филма. Докато обикалям развалините на Силвъртън гледам някакви табели сочещи, че там била точката на залеза. Слънцето вече пада, викам що не се юрна бързо да видя тази „точка на залеа“. Карам 3 километра по хълма точно навреме – огнения диск на слънцето тъкмо се снижава към огромния хоризонт. Това е Австралия, никъде другаде не можеш да преживееш пространството по този начин.
Слънцето пада и не ми се тръгва, но вече е нощ, хлътванията по обратния път към Счупения хълм са още по-опасни. В миг изтрезнявам от ентусиазма си – какъв смисъл от всички чудесии които видях, ако не доживея да ги споделя с драгия си читател. Намалям и хлътванията по пътя започват да ми действат приятно, като влакче в увеселителен парк.
Улиците на Счупения хълм са вече пусти. Тръгвам да намеря нещо за хапване и бързо осъзнавам че в кулинарно отношение Счупения хълм не е най-доброто място да замръкнеш, макар да има доста пъбове и един китайски ресторант, в който можеш да си поръчаш китайски ястия плувнали в червен сладък сос (дето никак не го обичам). Край пъбовете, в сянката на уличните лампи забелязвам групи аборигени, които сякаш се чудят какво да правят. Става ми малко страшно и се пъхам в един ар-ес-ел клуб (RSL Club – Returned & Services League Club). Тези ги има навсякъде из Австралия. Възникнали след втората световна война като места в които завърнали се от войната ветерани могат да си лижат бойните рани заедно с голямо количество евтина бира (ако си член на клуба).
Ветераните вече ги няма, но клубовете процъфтяват, главно защото в тях има покер машини с достатъчно пристрастени играчи, пропиляващи неминуемо пенсиите си. Освен бира и покер машини, ар-ес-ел клубовете задължително имат и бистро в което дават храна. Този път бистрото не е лошо, макар и малко скъпо. Телешката пържола, която ми дават е ал-англе – леко розова в средата и много крехка, а салатата достатъчно прясна. Понеже съм обърнал няколко бири и ми е гот, а и наоколо няма други забавления, викам чай да пусна пет долара в покер машините. Рискувам наедро, по долар на натискане че да се завъртят всичките шансове. Така ще свърша бързо, но неочаквано след третия долар машината казва „клинг“ и започва да пее песента на успеха. Всичките тъжни пенсионери около мен ме гледат със завист. Печалбата ми не е голяма, само $30, но си я прибирам веднага и излизам от ар-ес-ел клуба много щастлив. Мисля си глей късмета, точно колкото изхарчих тази вечер за телешката пържола и за бирата. Вярно, щеше да бъде по-добре ако бях спечелил $371, но в този момент не се сещам за глобата от сутринта. Човек не бива да бъде алчен с късмета си.
Прибирам се бързо в скъпия мотел, да се пъхна час по-скоро в мекото легло, че съм пребит. По пътя избягвам тъмните места на уличните лампи, където ония аборигени продължават сякаш да се чудят какво да правят. В мекото легло заспивам с мисълта: баси колко много приключения имах днес! И става чудо: мозъка ми вече спи, но тялото ми продължава да лети в пространсвото със 190 километра в час…
Следва Опаловите полета 5
This entry is only available in Bulgarian.
Можеше да е 4 точки + $371+ плюс курс по дефанзивно шофиране. Разминало ти се е! Наскоро гледах филм и се присетих за Веско. Цитат – “S4D onley ones.” Добър беше. Поздрави!
Съгласен съм – Веско Петров има добър късмет. Този филм обаче не се забравя…
Юри, здравей! 🙂