Опаловите полета 5

Това е продължението на Опаловите полета 4

На другия ден тръгвам да се огледам из Счупения хълм. Някога това е било огромен вътрешен център със заможни хора и трамваи. Излишно е да се споменава, че заможието дошло от полезни изкопаеми. За сетен път виждам историята на малко място, което процъфтява за много кратко време в резултат на миньорски бум. Само че Счупения хълм продължава да бъде значително градче и сега. Тук май все още ровят за минерали и си вадят прехраната с миньорство. Освен това гледам че са започнали да залагат и на туризма. Из центъра са запазили и реновирали грандиозните сгради от онова време. Навсякъде пред тях има табели със стари снимки показващи как е изглеждало по времето на големия бум. Това много ме кефи.

Както винаги денят е ясен, само с няколко фотогенични облака реещи се в небето. Аз обикалям още малко градчето, катеря се на един хълм с паметник и вече усещам че ми е време да поема обратно към Сидни. Преди да тръгна се отръсквам от моята замаяност и мисля практически какво е необходимо да се направи – разбира се гориво за колата и бутилка вода за из път. Пълня до горе и поемам.

Стара кръчма — Един от запазилите се пъбове на Счупения хълм. Гледай фотогеничните облаци.

Градския часовник — Това е централната улица на счупения хълм с градския часовник. Пак виж фотогеничните облаци.

Ченгетата на Счупения хълм. Онази розова кола от вчера я няма. Чудя се защо в България на ченгетата сега им викат “ушев”. Глей средната кола каква антена има.

Трамвай — По онова време на централната улица са вървяли трамваи.

Бяла сграда със странна архитектура. Фотогеничните облаци са и тук.

Стара миньорска шахта — Счупения хълм се ориентива към туризма и тук там са запазили стари ръждясали машини да им се дивим по туристически. Едно време този нечовешки барабан се въртял да тегли рудата копана из дълбоките земни недра. Фотогеничните облаци са още в небето.

Комунистически паметник — Тук съм се покатерил на един въглищен хълм над града, където има паметник на загиналите миньори (общо над 800). Много ми прилича на комунистически паметник на борците пандали за народна свобода.

Поемам от Счупения хълм и към обяд стигам населено място. Тук има бензиностанция с малък общ магазин, стадион и аборигенско селище, наречено Уилкания. Спирането в аборигенско селище си е доста страшно и ако имах достатъчно гориво, бих го избегнал, но без гориво ме е шубе. Освен това съм огладнял като един вълк, викам дай да видя какво мога да си хапна тук.

Всичко в магазинчето на Уилкания е безбожно скъпо. Не само това, ами е и пълно с буклуци: разни картофени чипсове в лъскави опаковки и шоколадови вафли на двойна цена. Пред мен тъкмо две дебели аборигентки се наредили на касата, която е бронираната със стоманена решетка. Количките им пълни с по едно сополиво дете, няколко огромни бутилки кока кола и множество торбички от споменатия вече картофен чипс. Зад решетката една невероятно грозна жена им прибира парите. Тя е ужасна (неаборигенка), но като ме вижда как пелтеча от страх, омеква малко. Обещава да ми опече един хубав бъргър.

Това трябва да е най-ужасния бъргър който съм ял в живота си. Прави и чест на грозницата, че се е опитала да ми направи огромен бъргър, с много месо, но е толкова накиснат в сладък доматен сос, че докато го нагъвам, просто тече. Добре че съм застанал на една поляна край стадиона, където местните деца тъкмо играят ръгби. Нагъвам течащия бъргър и гледам как децата на Уилкания се блъскат. Край тях дебелите им майки ги насърчават да се блъскат още повече. Това е един доста нерадостен обяд. Добре че го свършвам бързо (половината от големия бъргър отива в кофата) и мога най-после да си тръгна от това подтискащо място.

Изоставени магазини. — Централната улица на Уилкания. Има няколко запустяли сгради на някогашни магазини.

Ръгби — Децата на Уилкания играят ръгби.

Шофирам дълго и монотонно спирайки само за гориво в редките населени места. Знам че не е възможно да издаяня наведнъж делящите ме 1100 километра до Сидни и този факт внася странно спокойствие в душата ми. Решавам да си карам нежно докато замръкна, а там да видя какво ми е приготвила съдбата.

Замръквам в Уелингтън (Wellington) на 740 км от Счупения хълм и там установявам че съдбата не ми е приготвила нищо интересно. Дори не си спомням евтиния мотел за през ноща. Този Уелинтън не е Уелинтън на Нова Зеландия, а е едно малко градче, което се занимава със селско стопанство. В България биха го нарекли село. Макар да е село, Уелингтон си има информационен център, в който на другия ден ще ми дадат брошури с историята му и местните атракции (имало някакво влакче и някаква пещера). На мен ми е по-интересно да зяпам старите сгради и църкви по главната улица. После пия едно разводнено кафе сервирано от пъпчиво момиче което ме зяпа с ококорени очи, сякаш не вярва и след това отново поемам към Сидни.

Църква в Уелингтън — … и солидно построени църкви.

Уелинтън — Можеш да си помислиш, че е малко каубойско градче.

Селянин. — Но не се заблуждавай приятелю – Уелингтън си е най-обикновено австралийско село.

Минавам Молънг (Molong), минавам Ориндж (Orange) и стигам Батърст (Bathurst). Влизайки в Батърст, забелязвам големи табели рекламиращи връх Панорама (Mount Panorama), където имало известно австралийско автомобилно рали. Викам чай да видя дали не мога да се покатеря на този връх и се насочвам натам. Както си карам по улиците на градчето, минавам някаква порта и хоп изведнъж изкачам на пистата. Добре че няма някоя засилена състезателна кола да ме изджаска. После виждам и други нормални автомобили си драпат нагоре по пистата и ми става ясно, че когато няма рали всеки може да си шофира по 6 километровото трасе, но само със 60 километра в час. Понеже асфатлта тук е много гладък и завоите са голям кеф, минавам състезателната обиколка два пъти и в двете посоки.