Джейсалмер

 Това е продължението на Постинг в Синьо

Приятели, смятам да прескоча около седмица, за да се прехвърля директно на Джейсалмер (Jaisalmer), един странен град в пустинята, в близост до границата с Пакистан.

Продължавам от едно ранно утро, когато много боен се втурвам в купето на влака за Джейсалмер, най-далечната точка на моето пътуване в Индия. Вътре две дебели англичанки ще умрат от страх, понеже какъвто съм изгорял от слънцето, приличам на нагъл индиец, дето ще им развали кефа да пътуват сами. Ха, ха, ха, смея им се аз, шашнах ли ви. Те ме гледат изумени. Спокойно, викам, ще ви оставя на мира (понеже вече видях, че съседното купе е празно). Англичанките се усмихват извинително.

Няколко колиби, които видях от влака за Джейсалмер.

Джейсалмер е края на линията. Адски е горещо и въздухът е много сух.

Една от портите на Джейсалмер. Сега ще ми се нахвърлят настървени досадници.

Джейсалмер е странен град. Визуално се покрива с това, което очаквам, но моята романтична представа за него е разрушена още в първите секунди. Джейсалмер е изключително комерсиализиран и тук досадниците са особено настървени. Веднага след рикшата до стария град, на площада ми скачат петима и не ме пускат да мина. Всеки крещи нещо, жестикулира и ме дърпа нанякъде. Едвам успявам да се добера до хотел „Рай“, където собственика разгонва налепилите ми се досадници с една дълга сопа. Стаята е само 500 рупии, но няма климатик. Има обаче вентилатор, което за мен е достатъчно. Влизам под душа направо с дрехите, едновремено да ги изпера (по метода на Веско). В Индия е толкова мръсно, дрехите се лекьосват веднага. Когато пътуваш леко, с малко багаж трябва да се переш всеки ден. Хубавото е, че в горещината всичко съхне бързо. Това важи особено за Джейсалмер, където въздуха е много сух и под вентилатора трите ми фанелки и двата чифта гащи съхнат за десет минути.

Хотел Рай е вграден в крепостната стена.

Моята стая има малко балконче, тоалетна с душ и вентилатор. При 40 градуса на сянка, пиеш вода, потиш се и заставаш под вентилатора.

След като съм се погрижил за личната хигиена, скачам навън да се поогледам. Джейсалмер ми харесва с неговите криви и тесни улички. Има крепостна стена, по която можеш да обиколиш града, ако не те е гнус да прескачаш стотиците изпражнения, които никой не си играе да чисти. Обикалям малко и зяпам интересните плоски покриви, които тук вечер се използват да се излегнеш на открито, понеже е люто горещо дори и през ноща. По някое време съм гладен като вълк. За късмет, на една проветрива тераса с ракитов сенник откривам ресторант, до чийто вход се добирам заобикаляйки боязливо няколко крави с изключително остри рога. Те лежат и не мърдат в жегата. Виждат ми се доста кротки, но няколко дена по-късно ще ги видя същите тези добичета пощуряли в резултат на сексуален нагон.

Тясна, крива уличка в Джейсалмер.

Трябва да заобиколя тези крави, ако искам да стигна до ресторант Палат на залеза. Сега са кротки, но след няколко дена ще видя как кафявия бивол нападна един индиец, понеже се опита да избута неговата възлюбена (бялата крава).

В ресторант Палат на залеза си полягваш на мека възглавница, докато усложлив индиец ти пуска вентилатора и те пита какво искаш за хапване и пийване.

Веско винаги опитва местните специалитети. Това беше традиционно пилешко къри с масло, но много различно на вид и по вкус от това, което знам в Сидни.

Освен мен, на терасата ресторант са седнали и две хубави испанки, с които веднага връзвам лафче. С тях надигаме бира Kingfisher и си говорим за индийците. Испанките са много впечатлени от моите трикове за избягване на мошениците и сладко се смеят като им показвам как индийците си клатят главата докато говорят. Аз съм горд че в последните дни успях да овладея това интересно движение. И също характерните жестове на ръцете им с мятащи се китки, сякаш хвърлят крикет топки. В този ресторант, който се нарича „Палат на залеза“, хапвам няколко интересни местни специалитети, а с нежните испанки ще имаме друго интересно преживяване след няколко дена.

Приключвам обяда с още две бирички Kingfisher. После имам време да погледна градския палат. В него се шашкам от невероятния майсторлък на каменоделците, построили палата. Такива фини каменни детайли! В палата научавам за романтичната история на тукашния принц, който се влюбил в принцесата на противниковия град. Нещо като индийските Ромео и Жулиета, които в името на любовта преминават през множество интересни перипетии. Накря разбира се, нещастните влюбени умират трагично един до друг. От тази история ми става тъжно, но и някак много възторжено.

Градския палат, в който ще науча тъжната история на индийските Ромео и Жулиета.

Пример за майсторско каменоделство.

Основния вход на крепостта, с остри завои които ще забавят шурмуващите слонове и обли камъни, които ще бъдат хвърлени върху главите атакуващите завалии.

В Джейсалмер жените носят вода от някъде всеки ден и я съраняват в тези големи керамични гюмове. Заради туристите обаче, вече има водопровод и от десетина години града потъвал, понеже пясъчната скала на която е построен се размеквала.

Вдъхновен от красивата любов на индийските Ромео и Жулиета, хващам рикша да ме вози до място, от където се виждал хубав залез, но това не е мястото от снимката, която ме накара да закопнея за Джейсалмер (и в крайна сметка да дойда тук). Карам чичката да ме вози до другия хълм, от където сякаш гледната точка е по-близка до моя визуален спомен, но слънцето вече се е скрило. Правя план сутринта рано да погледна от другата страна на града. Милия читател навярно вече се досеща кое накара Веско да пътува до Индия.

В далечината се вижда Джейсалмер, но образа, който имам в главата си не отговаря на това, което виждам в момента. Това индийче много искаше да го щракна и него.

Обратно в крепоста е вече тъмно. Шматкам се по тесните улички и зяпам интересните магазинчета с още по-интересни продавачи, които ще се скъсат да ме канят, за да ми покажат какво има вътре. Дори и да не продават нищо, хората в Джейсалмер много настояват да ги посетя. Така срещам един, който ме черпи с чай, гордо ми показва къщата си, а после и сина си, който е на 12 месеца. По улиците е пълно с хора. На едно място виждам група издокарани жени и момичета, приготвящи се да ходят някъде да празнуват традиционен женски ритуал. Питам дали не мога да ходя с тях, но те се смеят, че било само за същества от женски род. За миг се замислям, какво ми пречи да се забуля с един воал…

Горд татко, обитател на Джейсалмер. Мили читателю, не се обърквай, детето на снимката е момче. И аз се шашках като гледах как им гримират очите, но такава е традицията.

През ноща Джейсалмер е далеч по-оживен, околкото през деня, когато всички се крият на сянка и не мърдат много.

Помолих тези жени да ме вземат с тях, но те засмяха и ми казха, че можело само същества от женски пол. Този вдясно не е Веско Петров, макар в последните дни много да приличам на индиец.

Жените и момичетата на Джейсалмер имат някакъв празник.

По едно време пак съм огладнял. Този път се катеря на терасата на „Малкия Тибет“, ресторант препоръчан в The Rough Guide. Голяма грешка, там чакам повече от час докато ми донесат първата бира. За сметка на това на съседната маса гледам една интересна тройка от двама бели и един индиец. Белите са брат и сестра от Германия (Курт и Гретел, ако щеш вярвай), а индиеца Мустафа е техния екскурзовод. Индиеца е настръхнал срещу Гретел, понеже тя постоянно пъшка и мрази Индия от сърце, за това колко е топло тук, душно, мръсно, прашно и неудобно. Съгласявам се с нея, понеже е права, както се съгласявам и с Курт, който пък е влюбен в Индия и се надявал с това пътуване да спечели сестра си за Индия. До този момент обаче Курт търпи сериозен неуспех. Аз малко наливам масло в огъня на Гретел, като започвам да говоря за Бавария, бирените градини на Мюнхен, за Шварцвал с красивите гори и за сочния свински копан Schweinshaxn (виж Мюнхен), а тя едва ли не ще ме разцелува от щастие и носталгия по цивилизацията, докато индиеца Мустафа ме гледа с омраза, а брата Курт започва да ми говори за един негов приятел фотограф, Albrecht Kunkel, който се самоубил. Без майтап, после погледнах в интернет и се оказа, че наистина се самоубил.

Защо Курт ми говори за неговия приятел  Albrecht Kunkel? Понеже, докато чакам бирата да дойде, аз му обяснявам каква е истинската причина да се появя в Джейсалмер – една стара фотография на вековния град, щръкнал самотен сред пустинята. Носталгия по нещо странно и далечно. Неуловима екзотика, визуална мечта, способна да ме отведе на края на света. Само германеца Курт го разбира в този момент, макар сестра му Гретел да ме целува заради моята любов към Бавария.

В интерес на истината, тибетските специалитети, които ми донесоха в след доста чакане в „Малкия Тибет“, не са нищо особено, макар и с вкусен лютив сос. Те бледнеят на фона на всичко останало, което хапнах до този момент из Индия. Докато ги ям не ги усещам, понеже вече съм концентриран в плана си за следващите дни, когато се надявам да осъществя моята индийска визуална мечта.

До утре приятели.

Следва Индия 13 – Джейсалмер, В предледване на един мираж

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *