Постинг в синьо

 

Това е продължението на Амбер и женския палат

 

 

Приятели, нека да продължа моето пътешествие из Индия. Ако си спомняте, миналата нощ заспах във влака за Джодпур, изтръпнал от страх, че индийците с огнени погледи ще ми прережат гърлото в тъмното на този смрадлив вагон.

По някое време се стряскам от смътна тревога, понеже влака е спрял да мърда. Пипам торбата с фотоапарата под главата ми. Формата на торбата подсказва успокоително, че в нея нищо не липсва. После пипам и врата си. Той е все още гладък. За торбата с дрехите в краката не ми дреме. Будя се бавно и осъзнавам, че влака е спрял на Джодпур. Тримата индийци от койката насреща ми се усмихват свенливо. От снощните им огнени погледи няма и следа.

На перона е все още е тъмно и острата светлина на оголените крушки прави всичко да изглежда много странно. Край кенефа е пълно с милиони индийци, които се бутат да влязат. Накрая успявам да се вмъкна и аз. Странно, кенефите на гарата в Джодпур са удивително чисти. Плискам лице, съвземам се малко и поемам към изхода. Гарата има няколко врати, отвъд които виждам сянките на група рикшаджии, които ме очакват. За майтап сменям посоката и се насочвам към лявата врата. Отвън те виждат силуета ми и също се втурват в ляво. Аз се заковавам и тръгвам в дясно. Рикшаджиите ме следват. Получава се своеобразен танц на силует и сенки, в който аз отвътре определям накъде да се юрнат рикшаджиите отвън. Когато накрая отварям едната от вратите и им намигам тарикатски, рикшаджиите се смеят и не ме тормозят.

Четейки The Rough Guide, край гарата лесно намирам хотела, който съм си набелязал за тази вечер. В хотела имам късмет със свободна стая. Все още е рано, чипкам се малко с един душ, сменям дрехи и свеж като репичка, се втурвам да видя града. Някакъв чичка отвън  веднага ме поема с неговата рикша и макар да не знае английски, се превръща в моя екскурзовод. Правя му знак, че умирам от глад, той се хили и клати разбиращо глава. Чичката ме кара към някакво пазарче, където пием чай, а после при един, който пържи разни неща в един грамаден казан. Чакам малко да ги извади от врящото олио и си купувам няколко самоси, между които е и местния специалитет мирчи бада (mirchi bada), представляващ една дъ-ъ-лга панирана люта пиперка, пържена с някакъв пълнеж, която държиш и нагъваш с пръчка в средата. Люто, но много вкусно! Тези неща ги ръбам горещи, докато моя човек ме вози из пробуждащите се улици на Джодпур. През цялото време той плямпа нещо на индийски (може би си мисли, че говори английски). Аз нямам нищо против – неговото плямпане ме кефи.

По принцип хотелските стаи на моето пътешествие са доста смрадливи, но тази в Джодпур се оказва приятно шарена (и освен това душа в банята пуска топла вода).

Чичката с големия казан за пържене на разни люти вкуснотии. Като го гледам ми се вижда доста примирен със живота.

Крепоста Мехрангар Форт се вижда от всяка точка на града.

По пътя към крепоста Мехрангар Форт, която се извисява над града, моя човек спира няколко пъти да съм щракнал впечатляващата гледка нагоре. Щракам наред, но съм и малко раздразнен, че ме прекъсват от хапването на вкусните пържени неща. В дневника съм записал, че градът Джодпур е адски прашен и мръсен в контраст с крепоста, извисяваща се над него. А тя е внушителна, чак шапката да ти падне. На входа си вземам един английски аудиотур, литър вода и нахлузвам слушалките да чуя за различните исторически моменти на Мехрангар Форт. Калдаръма криволичи нагоре през седем отбранителни порти. Веднага като прекосиш седмата, в ляво върху стената можеш да видиш множество отпечатъци на ръце. Аудиотура ми казва, че това били ръце на жените от харема на махараджа Ман Сикх, малко преди да се хвърлят в кладата, на която изгарят тялото му. Това било през 1843, едно от последните масови самоубийства на овдовяли жени. Традицията била такава: когато махарджата умре, жените му вместо да си гледат кефа в харема, трябвало да  направят сати (sati), да се хвърлят в пламъците на погребалната му клада за сеир на простосмъртните.

Мехрангар Форт се извисява внушително пред двама щракащи се индийци.

Когато дъртия махараджа умрял, неговите млади невести трябвало да извършат сати (sati), масово самоубийство в пламъците на погребалната му клада. От тях останал само релефът на техните длани.

Един от дворцовата прислуга зорко следи движението ми по калдаръма на вътрешния двор.

Това е някъде вътре. В дясно има един широк трон, на който си поляга махараджата, а тези разноцветни постелки и обли възглавници са за неговите министри, които го съветват по важни държавни дела.

Нямам бърза работа и с кеф си обикалям. Излизам на крепостната стена, където жюли яко слънце, но аз имам все още вода за пиене и като си опъна чадъра да не ме пече, става дори приятно без индийските тарапани. От горе, сините кутийки на града далеч долу са много интересни. Тогава, докато зяпам как група индийци се трупат около един масивен топ, чувам от някъде се носи нежна музика. Мелодията ми е странно позната, но в същото време знам, не съм я чувал до сега. Толкова е красиво, че вднага се насочвам натам, както стана с децата в онази страшна германска приказка, в която един злодей със флейта започнал да свири и омагьосал децата на едно градче, отвел ги в гората и ги убил.

Трябва да сляза от крепостната стена и водейки се по звуците, вече в двора на форта откривам едно момче, седнало в сянката на някакви сводове към стената. Докато стигна при него, то спира да пее, но като ме вижда, започва мелодията от начало. Аз го слушам захласнат. Мелодията се развива бавно, в нея има една носталгия и болка, която много ме кефи. Прилича ми на красива мугалска принцеса, ронеща сълзи по нейния мугалски принц, понеже той никога няма да се върне при нея. Вероятно е умрял на някакво бойно поле или пък друга голяма красавица е успяла да го омагьоса… Внезпно обаче, без дори да завърши акорда,момчето спира песента. Е-ей, викам аз, искам да чуя какво стана нататък, но момчето клати отрицателно глава и сочи към паничка в която има някакви банкноти. Пускам там петдесет рупии и това го кара да започне отначало. За жалост мелодията не стига далеч, момчето я прекъсва точно на същия акорд. Става ми ясно, че това е всичко което знае. По-късно, докато се шматкам из палата, чувам същия пасаж отново и отново, без да науча какво става нататък.

Градът Джодпур се стеле в краката ти. Цъкни тук ако искаш да го видиш в движение: Цък

Сините кутийки долу са ми много интересни.

Индийци, трупащи се около масивен топ върху крепостната стена на Мехрангар Форт.

Момчето, което пее омагьосваща песен. Прилича ми на онази страшна германска приказка, в която един злодей със флейта започнал да свири и омагьосал децата на едно градче, отвел ги в гората и ги убил. За жалост индийчето не знае как завършава историята за красивата мугалска принцеса, която си представих в този момент.

След Мехрангар Форт, скачам набързо до хотела да си хвърля един душ и излизам отново да погледна пазара, че чадъра докато съм го сгъвал и разгъвал днес по крепостната стена се счупил, викам да си купя друг. В Индия чадърите се чупят всеки ден, но пък и струват по долар. На пазара е лудница, която вече очаквам и не ме плаши. Вече лесно се справям с милионите досадници, които искат да ми продадат нещо. Както навсякъде до сега из Индия, пазара е много интересен. Често пия чай, а където видя захарна тръстика, ги карам да ми изцедят още една чаша сок. Така неусетно става тъмно. Излизам от пазара и тръгвам да търся един ресторант, препоръчан от The Rough Guide, но се забутвам на някъде, в едни тъмни улици, където странни мрачни типове ме гледат без да се усмихват. Липсата на каквато и да е емоция в очите им е особено страшна. Хваща ме голямо шубе и бързо се изнасям към едно кръстовище, където виждам светлини и чувам дандания.

Баси късмета – попаднал съм на индийска сватба. Шумната веселба е далеч по-приятна от тъмните типове преди малко и това ме кара да се залепя към процесията. Най-отпред върви оркестъра, който праска доста ганджарска музика с множество тъпани и зурли, следван от младоженеца, който е издокаран в традиционна носия и язди бял кон. Наоколо някакви измъчени шерпи мъкнат огромни електрически фенери, чиято енергия се осигурява от генератор върху камион. Как се оправят с дългите кабели, не ми е ясно. Трябва да има поне стотина пеещи, танцуващи, кълчещи се индийци, които следват белия кон с младоженеца. Щракам ги в движение и гледам да остана незабелязан, но доста бързо съм открит и придърпан при бащата на младоженеца. Става една мешавица, в която не ме пускат да си ходя. Никой не говори английски, но един през друг се надпреварват да ми кажат нещо. Най-после идва един, който връзва няколко думи и успява да ми обясни, че ме канели да бъда гост. Щом ще има хапване, аз не се противя и не ми пука, че около мен всички са издокарани, докато Веско прилича на един туристически прошльо.

Ей го началото на пазара. Отвъд тази индийска арка започва един неовъбразим гъч, в който е трудно дори да извадиш фотоапарата.

На едно кръстовище виждам светлини и чувам страшна дандания.

Това е индийска сватбена процесия, която се води от ганджалски оркестър и накичен младоженец, яхнал бял кон.

Един от светлинните шерпи, който гледа да не изтърве тежкия електрически фенер, захранван от генератор върху камион.

Щастливите татковци. Този в ляво е бащата на момчето, който ме кани да им бъда гост. Личи си че са от същата каста и че всичко в този брачен контракт е наред..

Една от кръщните красавици, които ни се кълчат малко за добре дошли.

Индиеца с няколкото английски думи се залепя до ухото ми и през невероятния шум обяснява какво става, какви са тези ритуали пред хотела, как там ни чакала булката, това бил бащата на момичето, сега пък тези жени щели да ни се покълчат малко за добре дошли и т.н. Губя представа за времето, понеже е гот. Често някой се провиква нещо и наоколо започват да вадят пари, които се подават на някого, досущ като сватбите в България. Този цирк се прехвърля в хотела, чийто ресторант е нагизден за голямо тържество. Моя човек ми обяснява, че това било само началото, утре сме щели да се прехвърлим в селището на момичето… Това малко ме озадачава, но не се замислям, понеже английския му не се разбира много.

Ето тук можеш да видиш как индийските сватби удивително приличат на българските. Само се заслушай в този ритъм:

Масите са отрупани с малки панички, в които има множество дребни вкуснотии. Таблите с празните вече панички се вдигат непрекъснато и тяхното място се заема от нови ястия, все по-сложни и по-съществени. Наоколо шетат безмълвно множество изсмукани келнери в смешни униформи. Купона е в разгара си под формата на различни малки церемонии следващи една след друга. Сред много шум и воали се появява и булката, която не се усмихва в знак на уважение към по-възрастните. После младоженците сядат в средата и представители на различни родове, близки до двете семейства, започват да им правят разни маанета (аз не знам какво значи маанета, но думата ми се струва подходяща). Безкрайните поклони, кълчене, подаване на сгънати сарита има за цел да покаже как роднините ги почитат и как им желаят безкраен щастлив живот.

В този целия шум аз започвам да изпусталявам. Страхотна умора ме блъска изведнъж с пълна сила. Решавам, че е време вече да целуна възглавницата в хотела. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Къде скочи, вика моя човек. Отивам да спя, казвам аз. Как така ще спиш, ти имаш важна роля в тази сватба. Чакай малко, каква роля, викам аз. Ами че ти си gora (бял човек, чужденец) и родителите на момчето разчитат на теб. Става ми смешно, че какъвто съм изгорял като циганин, приличам повече на индиец, но моя човек е напълно сериозен. Чакали ни три дни веселби в селището на момичето, а после пък… Изтръпнал, спирам да го слушам и си викам оп-пала-а Веско, къде се наниза?

Мили приятели, това не е краят, има още.

Следва Индия12 – Джейсалмер

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *