ТОЗИ МАТЕРИАЛ БЕ ПУБЛИКУВАН В СПИСАНИЕ “Жената днес” ПРЕЗ ЮЛИ, 2010. ТУК ГО ПРЕДСТАВЯМ С ПОВЕЧЕ СНИМКИ.
Омагьосаното царство
Това е продължението на Индия 3 – Делхи
Най-удобния влак за Агра тръгва рано сутринта от централната гара на Делхи. В тъмното по пътя натам съм изненадан от бавен камион цистерна с мигащи светлини. Индиец в гумени ботуши пръска с маркуч по говната, натрупали се през ноща. Кой каза, че не се грижат за хигиената. Миризмата зад камиона ме блъска в мозъка и изведнъж стоплям– размити с вода изпражнения (далечен травматиращ спомен от детството за един болен дядо на смъртно легло). Ето каква била гнусната миризма, дето не можех да определя вчера. Тя ме следва навсякъде из Индия.
Въпреки ранния час, гарата е като ноевия ковчег. Далеч преди пристигането на влака, перона е нагъчкан с невъзмутимо спящи, седящи и стоящи прави индийци. Настъпва дива суматоха, в която ме обхваща паника, че не мога да намеря моя вагон. Всичко става много бързо. Услужлив млад човек грабва билета от ръката ми и вежливо вика следвайте ме сър. Това, казвам си, трябва да е стюарда на вагона. Младежа ме води до моето място и се усмихва – двеста рупии сър. Механично вадя пари, но нещо ме бъгва и викам двеста рупии за какво. За моите услуги сър. Аз съм озадачен. А-а, може и сто, издърпва той банкнотата от ръката ми и делово изчезва в коридора. В този момент по гаровата уредба женски глас със сладък индийски акцент ни предупреждава да се пазим от мошениците, представящи се за влакови служители. Започвам да се хиля с глас (този беше толкова добър!), а сериозния сикх седнал до мен ме гледа ей така.
Сикхите в Индия са гордо население с удивителни навити чалми. Все са изправени, високи, с едни голе-е-е-ми кореми изпъчени напред. Най-често са богати и се държат като началници. Този до мен е верен на джинса си – постоянно действа стюардите на вагона (истинските) да му носят вестници, закуски и чай, ама не този, този е вече изстинал. Бързо давай горещия чай, че почвам да се ядосвам! Стюардите са от някаква по-долна каста и му хвърчат послушно само като ги погледне. Те са хърбави и облечени в много смешни униформи. Наблюдавам урок по индийска социална структура. Толкова е интересно, че до Агра минава неусетно.
Пфу, днес било петък, а в петък Тадж Махал Taj Mahal бил затворен. Хвърлям чантата в хотела и от яд решавам, че все още има време да видя една друга туристическа атракция, която си бях заплюл като програмата максимум. Хващам рикша до автогарата, от където пък ще хвана автобус до атракцията. Това става след неминуемия як пазарлък с рикшаджията Rickshaw Wallah, който се опитва да ме олющи четворно. На автогарата гишетата за билети са бронирани с метални решетки, зад които чиновниците се правят, че не ме виждат. Голяма мъка докато измъкна от устата им, че билет ще си купя в автобуса. Автобуса иде, всички индийци се блъскат толкова жестоко, че европейците с вежливата ни толерантност нямаме шанс. Така индийците заемат седалките, а ние туристите стърчим прави. Нищо грешно за мен, понеже прав мога да гледам не само навън, но и какво става в автобуса. Много е интересно. Навън вървим край грозни, изкорубени покрайнини на града. Черни изсмукани жени сушат биволски фъшкии под жулещото слънце, да ги продават после за брикетно гориво, а в автобуса един дребен като въшка кондуктор прибира парите, без да връща ресто. Към края няколко индийци си получават рестото и ние туристите също правим плах опит, но той мънка че не ни разбира.
После ми става мъчно за този нещастник. Той не знае какво му е приготвила тъмната карма – малко преди да стигнем дестинацията си, двама важни с една палка спират автобуса. Още като ги вижда на пътя, кондуктора започва да се вайка. Тези се качват, броят пътниците и зяпат в мръсния тефтер, който кондуктора ще не ще им дава с треперещи ръце. Очевидно има разлика в бройката, защото започва шумна препирня с фалцетно нарастващи молби (от страна на кондуктора) и гневни реплики (от страна на инспекторите). Препирнята се прехвърля на шосето, където се включват шофьора и още десетина възбудени пътници. Сред ръкомахащите индийци виждам как оня се опитва да пъхне пари на инспекторите, но те явно отказват, понеже въшката им пада в краката и започва да вие драматично. Истински покъртителна сцена, която обаче не води до щастлива развръзка за злощастния кондуктор. Този индийски театър ни забавя с 40 минути.
В селцето Фатепур е още по-интересно. Умно изглеждащи младежи веднага се лепват по трима към всеки турист, да помогнат в местните условия. Тарикатите ожесточено настояват, че са твоите законни екскурзоводи. Нищо не помага, колкото и да повтаряш, че нямаш нужда от услугите им. За да се отърва от тях ми хрумва малка хитрост и викам: не понимаю, я руский. Те млъкват победени и ме оставят на мира. Един от тях обаче вади gsm и се обажда на някого. Смисъла на това обаждане ще разбера по-късно. За сега тръгвам нагоре облекчен, че най-после съм сам и никой не ме следва за разлика от останалите балъци туристи, които не успяха да се отърват. Хълма е доста стръмен. По пътеката срещам голи деца, джапащи щастливо в течаща вода, майките им с цветни сарита и медни бакъри на главата, привити дядковци и бабки, които ме гледат от портичките си с жив интерес.
Горе ме чака един зализан индиец с добре очертан тънък мустак. Здавствуйте, казва той прилежно, меня зовут Дживан Прасад Верма… Аз си гълтам езика! Толкова съм онемял, че изневиделица ми идва добрата идея да се направя на глухоням, със жестове че нито говоря, нито чувам. Дживан Прасад Верма е стъписан от тази моя внезапна трансформация и аз грабвам момента да се шмугна край него. Влизам в една изумителна джамия, подобна на тази дето видях в Делхи. Необятните отворени пространства на вътрешния двор те карат да изпаднеш в особено спиритуално състояние (не задължително мюсулманско). Съществото ти се отпуска и започваш да рефлектираш върху изтеклия до сега живот… докато Дживан Прасад Верма не те открие сред колоните и не започне отново да ти се бута в лицето. Десетките неофициални „екскурзоводи”, сновящи наоколо са толкова досадни, че се налага да избягам от джамията и по улицата, изпълнена с не по-малко настойчиви продавачи на сувенири, да се насоча към Фатепур Сикри, царството на великия мугалски владетел Али Акбар (синът на Хумаюн, чиято гробница видяхме вчера).
Акбар е един от основните главорезци в индийската история. Всеки път като превземел някоя земя, от там му дарявали най-красивите момичета. Бил колекционер, събирал красиви жени от всички краища на империята си под формата на робини, метреси и съпруги. Казват, че бройката им в неговия харем подминала пет хиляди. Как ще се погрижиш сексуално за пет хиляди красавици, умът ми не го побира. Някъде в апогея на неговата мощ, един хитър шейх му казал, че е добре да направи нова столица във Фатепур (от където е шейха). Хитрия шейх предрича раждането на син, което наистина се случва и с което печели доверието на Акбар. Така невероятния Фатепур Сикри Fatehpur Sikri е построен. Никой не знае, защо царството е изоставено. Просто един ден великия Акбар се вдига с могобройната си свита и зарязва Фатепур Сикри непокътнат. Има теория, че причината за внезапното изселване била липсата на вода, но това не е вярно, понеже недалеч от града има огромно сладководно езеро.
Купувам си билетче и не мога да повярвам – пет минути след влизането ми продължавам да съм сам. Никой не се втурва да ми бъде екскурзовод. Другото чудо е че всичко е запазено без вандалщина до последния милиметър. Очевидно завоевателите англичани не са стигнали до тук. Отново е адски горещо, но дворците са отворени, можеш да щъкаш на воля в дълбоката им сянка. Възторгът ми за този комплекс от редуващи се един след друг палати няма край и в следващите пет, шест часа бавно ще обикалям дворцовите зали, харема, яслите, крепостните стени, занданите, площадите, на един от които Акбар обичал да играе пачиси pachisi, нещо като Не се сърди човече (тhank you Р. Цветанов), само че с гигантски размери и вместо пионки Акбар използвал момичета робини, при всяка сграда ще чета с кеф историята, случила се сред тези вековни камъни.
Приятели, другия път ще разкажа за това което се случи след връщането ми в Агра. Бъдете здрави, където и да сте!