Спомен за близначката

Това е продължението на Омагьосаното царство.

Не, скъпи ми читателю, прощавай, в този постинг не става дума за Невена Коканова (която обичам) или за смъроносна болест, която те яде отвътре. Просто това заглавие ми се присъни, съпроводено със смътно чувство на тревога… Всъщност в този постинг може би става дума за български филм, или поне за някакъв далечен неприятен спомен.

Отново съм в Агра и е все още светло. В Агра за пръв път виждам как кравата е на почит, или по-скоро как кравите и биволите са едно (подозирам) досадно присъствие в живота на индиеца, с което сякаш никой не иска да се занимава. Свещените животни на Индия най-често висят край купищата боклук, трупащи се на всеки ъгъл и замислено дъвчат мръсни найлонови торби. Понякога решават да се придвижат до боклука на другия ъгъл, но често спират по средата на улицата и дълго се чудят за нещо, докато забързаните индийци са принудени да ги заобикалят. Кравите в Индия са спокойни, понеже вековния опит ги е научил, че няма опасност някой да ги подбере към близката кланица.

Ето ви пример за такава замислена крава (бивол).

Ако искаш да видиш как тази крава (бивол) не мърда в движение цъкни тук: Цък

Великият пантеон на любовта е затворен, но това не ми пречи да пообиколя наоколо. Забелязвам, че от двете страни на Тадж Махал има улички водещи до реката. Натам ми се стува интересно. Тръгвам покрай високата стена, но не след дълго, край една решетка ме спира тромав чичка, който прави знаци натам не може. Добре, викам и тръгвам обратно. А-а, чакай, чакай. Ясно е, че иска бакшиш. Този момент ми е много неприятен, понеже никога не знам каква е адекватната сума. За късмет точно тогава се появяват две двойки индийци, които също искат да видят отвъд решетката. Те си плямпат нещо с чичката. Май правят пазарлък, щото по-тарикатско изглеждащото момче ми намига, че са уредили нещо и прави знак да ги следвам. Чичката отключва една секретна вратичка и ни води в градините на комплекса. Следваме го по малка пътечка и се катерим на един аквадукт. Тук очевидно не пускат обикновени туристи, само тарикати като нас. Чичката ни прави малък тур на терена, за който му даваме по 20 рупии всеки. Така Веско щрака уникална снимка, която не може да се види в нито една от безбройните интернет фотобиблиотеки.

Тази уникална снимка е само за приятелите, които четат този постинг!

Уникална снимка, която можете да видите само в блога на Веско Петров.

После, срещу нашите 20 рупии можем да обикаляме заключените градини на воля. По алеите се кефя на няколко кротки маймунки и дори тръгвам да ги галя, но индийците веднага скачат да ме спрат, защото както са кротки тези маймунки били способни да ти гризнат пръста. Моите спътници говорят добър английски. Джамин (тарикатското момче) и неговата приятелка са завършили университет в Лондон, а другите двама са нейната сестра и някакъв (по-смотан от останалите) братовчед. Джамин се занимавал с продажба на коли, имал малък автосалон в Делхи. Той ме пита как ми се харесва Индия. Мислейки си за Фатепур Сикри и гробницата на Хумаюн, аз му казвам че ми харесва, стига да ме оставеха на мира… Говорим си за разни неща,  за неговите впечатления от Лондон (по който и двамата си падаме), за правенето на бизнес в Индия, за Австралия и с какво се занимава Веско… Най-после имам нормален разговор с индиец, който не ме гледа в ръцете.

Чичката върви тромаво и се поклаща. Мисля, че има дископатия или ишиас.

Този със зелената фанелка е Джамин. Зад него е приятелката му. Другите индийци са малко по-смотани.

Сладките маймунки, които искат да ми гризнат пръстчето.

Паун по стълбите на Тадж Махал (външната стена). Жалко, че не е разперен.

С тези нови приятели стигаме до реката. Брега е страшно замърсен. В тинята стърчат пластмасови бутилки, кокали от различни същества, наплетени мръсни влакна, но най-вече малки чинийки със залепнали изгоряли свещи, пускани очевидно във водата от някой за добър късмет или за опрощаването на нечии грехове. Тум гледам да видя нещо, което прочетох в няколко пътеводителя, че въпреки мътилката, водата на реката винаги изглеждала синя. Това е вярно и след като го установявам, дълго се чудя каква е причината за този феномен. Има нещо в небето и ъгъла, с който светлината се плъзга по водата. Но не съм напълно сигурен, моля драги ми читателю, виж за себе си.

Кажи ми какъв цвят има водата.

Доказателство от следващия ден. Харесвам композицията на тази снимка.

Ето я същата вода и река. Тези жени ще си счупят краката да ме стигнат, за да си поискат пари че ги снимам. Пари за снимка – дилема, която не успявам да реша до края.

Всичко е издялано от камък! Решетката от Червения форт, невандализирана. Това много ме кефи. Пълен контраст на това, което се случва малко по-късно.

При реката, край зидовете на Тадж Махал има една вишка с няколко войника охрана (с автомати без пълнители). Те се прозяват от скука и мързеливо ни гледат как зяпаме ширналата се пред нас река. Някаква прищявка за разнообразие ги кара да извикат Джамин и да му поискат документите. Джамин бързо забравя тарикатския си израз, чинно прави каквото му е казано. Скоро онези искат и документите на другите индийци. Мен не ме закачат, но по-лошо – аз ставам свидетел как само за няколко минути тези въшливи войници безцеремонно смачкват фасона на моите спътници като ги строяват послушно, разпитват ги, принуждават ги да се оправдават за нещо. Усещам как над стомаха ми се стяга една неприятна топка, но Джамин прави таен знак да не се намесвам. Такъв тип безсмислено унижение не бях виждал още от далечната България.

На войниците скоро им омръзва този фарс и неминуемо пускат моите спътници да си ходят. Сякаш само имаха нужда да демонстрират на какво са способни. Тръгваме обратно, но нещо мълчим. За да разведря малко, викам на Джамин á сега ти ми кажи как ти се харесва Индия (същия тон, с който той ме попита одеве). Това идва точно на място и всички се хилят облекчени. После разменяме телефони, мейл адреси и се разделяме с уговорка да се видим пак в Делхи, където Джамин иска да ми покаже някои апокрифни места. Нещо обаче ми подсказва, че с тези приятели повече няма да се видим, лекото неудобство все още се усеща.

Ето пример от друго място и време:

Джамин и компанията му се насочват към колата си, а аз тръгвам да изследвам малките лабиринтни улички на старата Агра. В този момент не забелязвам десетките тарикати, продавачи и просяци, които тутакси се нахвърлят върху мен, а си мисля за сцената, на която бях свидетел преди малко. Неприятната топка все още стяга гърдите ми!  Никога не съм си представял, че точно в Индия ще ми бъде напомнено кое най-много накара Веско да си грабне шапката и да ръгне по широкия шарен свят да си търси късмета другаде…

Скъпи ми читателю, смятам сега да спра, че ми стана малко тъжно. Другия път ще разкажа за един готин продавач на мляко с когото се сприятелих.

 

Следва: Индия 6 – Агра, Продавачът на мляко

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *