Това е продължението на Остров Бруни
След големия кеф в Хобърт и на остров Бруни, тази сутрин вдигаме чукалата и се насочваме на север по магистралата за втория тасманийски град Лонсестън (Launceston). Ама чай да ти кажа защо:
Ако търсиш снимки на Тасмания, Гугъл сто на сто ще ти даде една в която някакви туристи вървят по безкраен плаж. Плажа е извит и бял, a водата изумрудено синя. Снимката е направена от въздуха и сигурно по поръчка на туристическата компания която ти предлага четиридневен поход по североизточните брегове на Тасмания. Района там се нарича Залив на огньовете (Bay of Fires) и е доста изолиран от всякакви населени места. Абе, непокътнато и красиво място. Като ги гледам тези небрежни туристи, лесно си представям как двамата (ей тия по-дребните) в края на групата сме аз и моето момиче. Викам си ми що не я изненадам с един такъв четиридневен поход.
Чета страницата на туристическата компания да видя колко струва тази разходка и си викам еха, глей какво става – ще си имаме симпатичен приказлив водач, ще ни гощават с пържоли и топла чорба, а вечер, след като сгреем морните кълки в сауната, ще си седнем пред камината да ни налеят шампанско в кристални чаши…
Добре ама гледам колко струва и се хващам за главата – над $2 000 на човек, без да се смята самолетния билет. Викам тия са луди бе – какво толкова има да струва вървенето по безлюден плаж. Тази цена ме ядосва много и ме настървява по един особен начин. Чак се превръща в цел – да видим Залива на огньовете без да плащаме и цент на някой да ни го показва. И без това не обичаме шампанско (особено след като открихме легендарното тасманийско пинò за по $20 бутилката).
Ами това е причината след Хобърт да се насочим на север по магистралата за втория тасманийски град Лонсестън. Някъде по средата ще се отклоним леко на изток към Света Елена (St. Helens), което според картата е най-близкото населено място до Залива на огньовете. От там вече няма пътища и ще му мислим като пристигнем.
По магистралата сме отново впечатлени колко малко коли се движат в Тасмания, просто не е възможно да изпаднеш в стрес от тежък трафик. А времето едно ясно и спокойно. Както си караме, гледаме табели на исторически градчета. Подминаваме едно от тях (Oatlands) и малко ни хваща яд. Викам ми що не спряхме да го видим, а тя – ами да, що не спряхме. Да обърна ли? А-а, тъпо е да се връщаме казва тя. Обаче докато пъплим в нерешителност и двоумение, гледаме пише „Исторически град Рос“ (Ross) на един километър. Ей сега ще отбия заканвам се аз, и тя кима в съгласие.
Историческото градче Рос в Тасмания е като Етнографския музей Етъра в България. Класически реставрирано, чисто и пусто. Тази пустота ни действа удивително добре. Е, моето момиче все пак открива че има достатъчно местни обитатели да държат отворени кафенетата и малките магазинчета за антики. Нали нямаме бърза работа, прекарваме безметежни часове – тя по магазинчетата да зяпа боклуци, а аз по улиците да зяпам старите сгради и да се чудя на архитектурната им логика.
По някое време я засичам и я хващам за ръката. Ела да ти покажа нещо. Тя се дърпа, но ме следва, къде ще ходи. Спираме пред едно малко симпатично къшле дето го дават под наем. Ей това ще го наемем да си отвориш една антикварна книжарница, а аз отзад ще правя кафе. Ще сложим в градинката няколко масички и хората ще четат книги и ще пият кафе. О-о миличко, целува ме тя. После си въздишаме малко, понеже и двамата знаем че подобен бизнес няма никакъв шанс, но какво ни пука – като няма клиенти, по цял ден ще си четем книги и ще си пием кафе на сянка в малката градинка отзад. Ами да, когато си в историческото градче Рос на Тасмания, ей такива мечти ти хрумват.
Мотаем се каквото се мотаем из Рос и пак поемаме към Света Елена. Стигаме там доста рано и моето момиче е разочаровано – градчето е напълно умряло. Не знам какво е очаквала, но като вижда мотела, тя се вкисва още повече. За киселото настроение допринася и мотелиера, който според нея изглеждал на характер от роман на Виктор Юго (може би Жан Валжан). А той човека просто едно кльощаво старо хипи с плешиво теме и типичната дълга побеляла опашка отзад. Да, мотелиера изглежда кльощаво странно сякаш дълго време е употребявал марихуана. Мотела също скапан, но пък евтин (което за мен е главно достойнство).
Мотелиера може да прилича на Жан Валжан, но ни дава карта на района и добрата идея да идем до съседното селце Биналонг Бей – Binalong Bay (щом сме искали да гледаме Залива на огньовете). Добра идея понеже е още рано, има още два часа светлина. Тя пък се случва най-добрата светлина на света. Край Биналонг Бей едни хубави обли камъни оцветени от някакви странни лишеи, които просто греят в умиращите лъчи на слънцето. Аз съм замаян – катеря се по големите обли камъни и си щракам като хамав. Даже забравям за моето момиче. А тя ми викала и махала от брега да не съм я зарязвал по този начин.
Проблема е че тя не обича да скача като коза и да се катери по камъните, а иска да върви интелигентно по някоя равна пътека на Залива на огньовете, точно като онези небрежни туристи от снимката. Добре че скоро светлината пада и моя момент свършва (вече не става за фотография). Най-после отивам при нея да видя какво толкова мрънка. А тя не искала да ме чака постоянно, искала да върви. Добре де викам, що не вървиш, айде да вървим тогава. Тръгваме по плажа, където има табела казваща „Тук започва Залива на огньовете“, и вървим дълго, после обратно докато се стъмни, но тя продължава да се муси и даже не ми говори.
Да, всеки път когато съм обладан от някаква страст и изключа съществото си за всичко друго (включително и нея), моето момиче ревнува и не може да ми го прости.
Тази вечер си готвим нещо в мотела, но не помня какво – значи не е било интересно. Лошото е че нямаме план за утре. Гледаме картата и осъзнаваме, че единствения ни вариант е да шофираме 50 км в гората по черен път до един гранитен фар, нещо което не се връзва с представите на моето момиче, нали тя иска да върви интелигентно по някоя равна пътека на Залива на огньовете (точно като онези небрежни туристи от снимката), а аз съм вече кавалер – решавам да не давам нови поводи за ревност, не се опитвам да налагам мнението си, макар да мечтая за оня гранитен фар.
Така заспиваме без план, в някаква странна нерешителност за утрешния ден…
Но не се бой приятелю, утре всичко ще си дойде на мястото, утре ще се окопитим и борбено ще се втурнем да видим истинския Залив на огньовете.
Следва: Заливът на огньовете
This entry is only available in Bulgarian.
Still silence…
I’ll hold you up to that bookshop/cafe promise!
gal
Само ако не те е страх от смътната тревога, породена от идилични, умряли места, които се намират някъде надалеч… 🙂