Индия 16 – Джейсалмер, Отмъщението на бедния пътешественик

 

Отмъщението на бедния пътешественик

 

Продължението на Туристически капан

 

 

От едно известно време собственика на хотел Рай в крепостната стена на Джейсалмер си мисли, че смотания пътешественик Веско Петров е не само смотан, но е и балък, понеже в знак на уважение към хората които срещам из Индия аз съм винаги безкрайно вежлив и толерантен.

Вместо да оцени цивилизовано ми поведение към него, собственика на хотел Рай в крепостната стена на Джейсалмер решава че може да се възползва от него. Когато иде ред да поръчам автобусен билет за 600 рупии към следващия град, той ми прибира голямата банкнота от 1000 рупии и вика че сега нямал да ми върне 400, щял да ми ги даде после. Неговото „после“ се проточва няколко дена. Всеки път като го видя и питам къде са моите рупии, той клати глава по индийски в знак на съгласие, но вдига рамене че пак нямал, ми така се случи сега. Надушвам, че това е постоянен номер, който хитрия индиец свива на гостите си в хотел Рай (после ще науча че същото се случило и на испанките). Вероятно хитрия индиец си мисли: ми к‘во са няколко стотин рупии за един богат западяк дошъл на майната си в Джейсалмер, той сигурно ще забрави.

Да, Веско е способен да забрави нещо като камилското сафари понеже за него знаех предварително че ще е туристически капан, но номера с автобусния билет не мога да забравя. Чувството за справедливост и възмездие не ми позволяват да оставя подобна лукавост ненаказана. Така че продължавам да си щъкам из древния град Джейсалмер и да се кефя на старата индийска култура, но си имам едно наум.

Веднъж с испанките ходихме да караме лодка (но чети натам, приятелю).

Този не е Веско Петров. Този е един млад индиец, когото срещнах по уличките на Джейсалмер. Казх му що не се усмихваш бе. Как да не се усмихвам, усмихвам се, каза той и в този момент го щракнах. На него му изпратих снимка в Джейсалмер. В тефтера съм записал, че се казва Прашант Баямин.

На езерото нямаше хора, щото туристите си мислят че е пресъхнало, а то просто има по-малко вода. Моята настойчивост бе възнаградена – испанките казаха Веско страшен си!

Тези няколко дни в Джейсалмер са ми много гот. За пръв път в Индия се чувствам ленив и спокоен. Прекарвам времето си в обикаляне на исторически забележителности, а когато дойде време за хапване, опитвам различни ястия в различни ресторанти на града. Нали знаете, че Веско много обича да си хапва, особено когато има достъп до нови екзотични яденета.

Престоя ми в Джейсалмер става още по-интересен, след като откривам кой обитава съседната ми стая в хотел Рай. Една вечер преди да се прибера за сънчо се качвам на покрива да погледна звездите и кого да видя там излегнат в тъмното на меките канапета – двете нежни испанки. А, викам аз, к‘во правите тука бе, а те се хилят – ми гледаме звездите. Вярно, в Джейсалмер звездите сякаш  са по-големи. В този момент испанките са странни, хем омекнали, хем очите им искрят но виждам че не са на градус. Държат се приятелски с мен и много приятелски една с друга. Милват се и се гушкат сякаш са лесбийки, но не са лесбийки както ще разбера следващата нощ, когато ме канят при тях да им попея няколко стари шлагера на Адриано Челентано. Мария и Мария (щото испанките били адашки) пътуват из Индия с една единствена цел – магическите бисквити и други магически вещества, които ядеш, пиеш, смъркаш или пушиш за да се прехвълиш в друго измерение.

Че то в Джейсалмер имало официален държавен магазин, в който свободно можело да си купиш различни опиати под форми на тютюн, напитки или бисквити. Аз не знаех. Двете Марии ми отварят очите за тези неща и ми се смеят как може Веско да е такъв девствен, че не е опитвал тези елексири още. Весковата девственост заедно с безотказния Адриано Челентано карат испанките да имат едно по-особено отношение към бедния пътешественик Веско Петров и да го поемат под своята нежна закрила. Да, няколкото дена оставащи ми в Джейсалмер са наистина магически по различен начин.

Всички хотели в Джейсалмер имат равен покрив с удобни места за излягане, мечтаене или философсване вечер (както ще разбереш по-късно).

Покрива на хотел Рай и миндера, на който се засякох отново с нежните испанки. Тази вечер те ми се сториха доста интимни една с друга. Отсреща се вижда градския палат.

Тук казах на двете Марии стойте така без да мърдате. После хукнах да бягам да се отдалеча бързо за снимката мислейки си как фигурите им ще осигурят усещането за мащаб и пропорция. Това са кралските чатрис (chattris), постройки увековечаващи местата, където са кремирани телата на знатните придворни от палата на Джейсалмер.

*          *          *

По тясната уличка над хотел Рай в крепостната стена се редят множество малки магазинчета, пълни с индийски стоки, сувенири и други шарени боклуци. Собствениците вече ме знаят че не могат да ме хванат и не ме занимават повече, но има едно младо момче, което продължава да ме кани повтаряйки моята шега, че ще спра „утре“. Всеки път като минавам той ме вика да вляза, а аз викам абе много съм зает сега, ще дойда утре. На другия ден той пак вика нали утре сър? Да, да, викам аз – утре, утре. Тази вечер аз се спирам и започвам да зяпам шарените тъкани и дрехи накачени край вратата му, а момчето ще си умре от кеф, а-а-а, заповядай вътре. Влизам понеже в главата ми цъфнал страхотен план как да си го върна на алчния собственик на хотел Рай в крепостната стена.

Уличката над хотел Рай. Малко по-натам е магазинчето на Чагон (или Шагон).

Това са кравите от десета част. След три минути кафявия бивол ще нападне един кльощав индиец, който се опита да избута бялата крава за да мине. Любов!

Чагон (или Шагон) е много горд с магазинчето си.

Момчето се казва Чагон или Шагон (или нещо по средата). Кани ме да седна на един миндер сред пъстрите индийски одежи и вика на едно още по-малко и кльощаво момче дето се звери през вратата бързо да бяга за чай да нагостим госта. Веднага ми става ясно, че целта на Чагон (или Шагон) е не толкова да ми продаде нещо, колкото да ми се похвали с магазинчето си, да ми разкаже някоя история и да се почувства уважен от пришълец, представител на далечен чужд свят. Веско Петров е търпелив, винаги готов да слуша нещо интересно. Чагон (или Шагон) бърза да ми разкаже живота си, как баща му умрял когато той бил на пет, как с много труд започнал да продава дрехи, как семейството му не било впечатлено и искали да го уредят с връзки на държавна работа и как трябвало да скъса с тях за да си запази независимостта. Нещо, което в Индия се равнява на пълен героизъм.

Чагон (или Шагон) имал познати в Канада, Южна Америка и Франция на които изпращал качествени индийски стоки и дори имал приятелка в Канада, която пък постоянно го викала при себе си да се женят, но тя искала да ражда деца, понеже била в малко по-напреднала възраст и биологическия и часовник цъкал, докато той Чагон (или Шагон) бил все още на 19 и не бил сигурен дали иска деца. Тя канадката също била много дебела… така че май нямало да стане.

Чагон (или Шагон) много настоява да го щракна с тази одежда за да покаже какви качествени неща изпраща на приятелите си в Канада, Южна Америка и Франция. Вика ако знаеш някоя европейка, дето си пада по млади индийски момчета да и покажеш моята снимка. Ето че изпънявам желанието му.

Не знам каква част от тази история е вярна, но лавчето си върви, Чагон (или Шагон) плямпа, аз одобрително клатя глава и надигаме тънък чай. Скоро той свършва с историята си и започва да пита що за птица съм аз, дали съм женен, колко деца, какво работя. Това е моя момент.

Викам, да ти кажа какво работя ама не знам дали можеш да пазиш тайна. Чагон (или Шагон) само това чака, привежда се възбуден напред. Смятай че съм гроб вика той, к‘вото ми кажеш си остава между нас. Аз правя една драматична пауза и с присвити очи сякаш го преценявам: О.К. ще ти кажа щото си приятел, ама да си траеш – аз бачкам за туристическите пътеводители Lonely Planet и The Rough Guide (понеже хотел Рай е посочен и в двата). Обикалям инкогнито хотелите и ресторантите из Индия да видя дали си заслужават да бъдат препоръчани отново в следващото издание. Правя снимки, пиша ревюта и ги пращам на издателите да решат. Много е трудно, продължавам с въздишка, този месец съм обиколил четири града с над десет хотела и двадесет ресторанта. Ама да си траеш ей… О-о, да, да много е трудно, загрижено повтаря Чагон (или Шагон) като един истински конспиратор, а аз едвам се сдържам да не се захиля, щото знам какво ще стане. Нали в Агра видях колко бързо моя приятел млекаря Кеша научаваше за кварталните клюки.

Оставям Чагон (или Шагон) да заеме мястото си в моя хитър план, докато аз се изнасям към Палата на залеза, понеже съм огладнял. Там е много интересно, бъкано с разни индивиди от цял свят. Тази вечер нацелвам страхотни блюда. Жалко че не си записах какво по-точно, но е вкусно. Докато си кльопам, зяпам няколко излегнати край зида французи, които надигат бири и възвишено си говорят нещо философско. Те са ми смешни. До мен пък двойка млади унгарци се мусят един на друг. Сякаш се сърдят, че са избрали твърде скъпо място за вечеря. Тези са ми симпатични. Искам да им кажа да не се мусят един на друг, а да се обичат че живота е кратък. Надигам бира към тях и викам еге-шеге-дре, което на унгарски значи наздраве. Това го научих от моя приятел унгареца Режо, който е режисьор на порно филми в Сидни. В случая моето еге-шеге-дре променя нещата, младите готини унгарци ми се усмихват и за кратко поне пред мен започват да се държат мило един с друг. С тях си лафя за глупости известно време (рухването на социализма и последвалата го демокрация).

В ресторант Палата на залеза започвам с някаква чорба.

После две основни яденета с индийски хляб и ласи, което си е гъст айрян с някакви подправки. Ласито (айряна) е колкото бирата, по-скъпо от водата и колата. Чинийка с лук и лайм (или лимон) са задължителни навсякъде из Индия. Как ме е яд че не записх какво си поръчах, беше много вкусно.

Философстващи французи излегнати край зида при Палата на залеза.

Веднъж през деня от там щракнах следната фотография, която после подарих на един приятел блогер за рожденния му ден. Не знам по каква асоциация, но като видях тези перки в пустинята, се сетих точно за него.  Ако цъкнеш на изображението, ще разбереш името на този блогер.

Тази вечер се прибирам особено щастлив. Дали бяха смешните французи излегнати край зида или готините млади унгарци или може би доброто хапване, но си подсвирквам с кеф по калдаръма на уличката към хотел Рай. Вътре както винаги карам дежурния джигит да ми даде бутилка студена вода от хладилника и съм много учуден когато джигита отказва да ми вземе 40 рупии. За мен водата била без пари… А, как така изведнъж водата стана безплатна, чудя се аз и продължавам да си свиркам по каменните стълби към моята стая.

Там горе, на тераста намирам едно весело парти с няколко от гостите на хотела, нежните испанки и хитрия индиец собственик. Ей вика той, къде ходиш бе Веско, дай да те черпя една студена бира. Аз се правя че не го забелязвам и се хиля на двете Марии к‘во става тука? Чудна трансформация, шушнат ми възбудено те – собственика на хотел Рай изведнъж станал готин, върнал им парите дето се правел на тапа преди и сега ги черпел  бири. Хитрия индиец е доста поркан, бута ми се в лицето с бири, стотачки рупии и пак бири. Абе пръв приятел! Става ми жалък с това набиране без мярка, но не омеквам, гледам го като една въшка дето се чудя дали да я смачкам. Отказвам да му пия бирата, прибирам си рупиите и намигам тайно на моите испанки, да знаят че само се правя. После без да обеля дума се пъхам в моята стая.

Нали знам какво значи за него ако името на хотела му изчезне от световните туристически пътеводители и изведнъж се превърне в едно от безбройните места за спане в Джейсалмер, където всяка къща е вече хотел и борбата за туристическия долар е жестока. Оставям собственика на хотел Рай да се пържи малко на бавен огън.

Ето го и бедния пътешественик, драгия ви разказвач екскурзовод Веско Петров, хитро прикрит зад отражение, очила и фотоапарат.

Следва Индия 17 –  Невъзможна любов.

Share this post: on Twitter on Facebook on Google+