Туристически капан
Това е продължението на Уловен момент
Драги ми читателю, от приключенска гледна точка този постинг не е много интересен, но поне има няколко шарени картинки.
Не знам как го направи, но собственика на хотел Рай в крепостната стена успява да ме навие за камилско сафари, макар пътеводителите за Индия да пишат, че камилските сафарита в Джейсалмер са стар туристически капан и по-добре да се избягват. Когато знаят малко английски, някои индийци са особено хитри. Този е добър психолог, надушва ме че търся автентичност и ме печели с обещанието, че ако отида на камилско сафари, ще видя истинско традиционно село, където хората живеели по същия начин както са живяли векове наред. Освен това съм щял да се повозя на истинска камила по традиционния кервански път през пустинята към Пакистан. А до там сме щели да стигнем комфортно в джип с климатик, с който сме щели да имаме допълнителни емоции из дюните. Ето защо се разделям с 800 рупии, които хитрия индиец прибира моментално и в уречения час съм пред хотела да чакам „джипа с климатик“.
Пред хотела се довлачва една ръбата кола, която с изтърбушените си седалки и прозорци дето не се свалят, много ми прилича на лада. Ако някога е имало климатик, той отдавна не работи. За миг съм изкушен да се откажа. В тази непоносима обедна жега би било по-приятно да надигам тънък чай в някое сенчесто кафене. Приключенския дух у Веско обаче надделява и се пъхам в нажежената кола да видя какво ми е приготвила натам индийската карма. Кармата решила, че първо трябва да се опека едно хубаво, понеже докато шофираме към пустинята слънцето жюли от моята страна. Аз съм безпомощен в тясната кабина, не мога да си разпъна чадъра и само въртя глава като гущер. После, когато спираме да видим „традиционното село“ , съм малко объркан, понеже наоколо има само няколко сиви сгради, подобни на тези в Джейсалмер. Поглеждам моя шофьор с въпрос, а той сочи към едно място, заградено с висока бетонна стена, дето много ми прилича на склад за строителни материали. Той прави знак да влизам там и бързо се прибира в колата си.
Вътре, в малък двор се мъдреят няколко колиби, като етнографски музей. Веднага ми се нахвърлят тумба деца да ми дърпат гащите и ръцете, да съм им давал пари. От колибите по сигнал изкачат десетина жени и като виждат, че държа фотоапарат, започват да крещят „фото, 10 рупии“, „фото, 10 рупии“. Децата ме дърпат, жените се втурват към мен, ситуацията става критична. Хуквам да бягам навън, следван от тумбата деца и побеснялите вече жени. Скачам в колата и викам на оня, бързо карай да изчезваме. Индиеца явно има опит, чевръсто пали и с газ се изнася преди обитателите на „туристическата атракция“ да ни стигнат. А-а, викам, повече на такива места да не си посмял да ме водиш. Индиеца се хили под мустак.
Тридесетина километра по-късно отбиваме от шосето и започваме да скачаме из дупките на прашен черен път. Терена започва да става малко по-автентичен. Както си караме, в един момент виждам нещо и викам я спри тук. В далечината група жени мъкнат гюмове с вода върху главите си. Те се движат плавно и в това жулещо слънце, шарените им дрехи много ме кефят. Докато се моткам да ги щракам, жените наближават. Моя човек вика бързай, че ще става лошо. Тези са още по-опасни от обитателите на „туристическата атракция“. Отново се омитаме преди жените да ни сгащят.
Както си караме натам, вече край едни грозни бетонни постройки гледаме в праха подскача едно кльощаво момиченце облечено в ярко-жълта рокля. Моя човек спира и му говори нещо. То послушно взема от него празна бутилка и след малко я връща пълна с вода. Става ми гот от това нормално състояние на нещата (свят, в който децата слушат и уважават възрастните) и давам на детето резервния си химикал, който е много приятнен да го щракаш. Момиченцето е впечатлено от подаръка, дъжи го в дясната си ръка и започва да си щрака с палец, но не се усмихва. Питам моя човек, защо не се усмихва, оня плямпа нещо, детето ме поглежда свенливо и най-после се усмихва. Виждам, че един от предните му зъби все още не е пораснал и ми става ясно, че липсата на зъб го кара да си държи устата затворена. Това ме докосва по особен начин, спомняйки си как се срамуваше моето малко момиче, когато сменяше млечните зъби. Спомням си как се опитваше да прикрие липсата на четири от тях, точно когато дойде време за училищната им фотография.
Продължаваме, но аз вече не искам приключения, искам да се връщам, изпусталял и някак обезверен от всичко което ми се случва днес. Стигаме място, където група туристи от автобус се катерят върху камили чакащи на опашка. Там намаляме, но аз поглеждам страшно към моя човек и му викам да не си посмял. Да се кетря на камила в тази горещина е последното нещо, за което си мечтая. Оня пак се хили под мустак и подминаваме камилите. Ми щом не искаш камили, остават само дюните. Карай викам до дюните и после бързо обратно (заинтригуван съм да видя дали ще атакуваме все пак дюните с тази таратайка).
Спираме далеч преди да ги стигнем. Повече не може, вика шофьора ще затънем, ама ако искаш да ги видиш те са ей там. При дюните е още по-горещо и има много пясък, в който се шматкам малко, но ми е тъпо. Нямам никакво желание да зяпам как някакви туристи, натоварени в армейски превозни средства, ги возят нагоре надолу. Старата лада с която дойдохме изобщо няма шанс да се спусне в пясъка като тях. Викам, стига ми толкова камилско сафари, айде обратно и моя шофьор е сякаш облекчен. Сега, мисля си злорадо аз, слънцето ще е от другата страна и ще го пече него като гущер. Така му се пада, като ме вози по такива клишьосани, туристически места. Натрупало ми се е и в този момент съм зъл, искам да си го изкарам на някого, но започвам да си мисля: чичката шфьор не ми е виновен, той си върши работата човека, чинно спира и тръгва когато му кажа. Може би трябва да насоча лошотата си към оня хитрец в хотел Рай дето ми прибра рупиите.
После се сещам за детето със жълтата рокля, спомням си пак за моето малко момиче в къщи и се усмихвам. Че те децата са винаги готини, без значение на чии родители и в коя далечна точка на планетата. От тази мисъл ми става хубаво.
Драги ми читателю, другия път ще разбереш, че и Веско може да бъде лош, когато ще разкажа как си го върнах на оня алчен хитрец, собственика на хотел Рай в крепостната стена.
Следва Индия 16 – Джейсалмер, Отмъщението на бедния пътешественик