Смотан пътешественик
Това е продължението на Най-благият човек в Тайланд
В този постинг ще стане ясно че Веско Петров е един доста смотан пътешественик, главният герой ще срещне някои интересни хора, ще види интересни места, главно манастири и храмове и ще звучи музиката на Бони М.
В решителния ден спя толкова сладко, че цъфвам едва час и полувина преди полета към Чианг Май. В паниката се юркам навън да хвана такси и в стаята забравям една любима блуза (единствената ми топла дреха), чиято липса в последствие ще усетя доста сериозно. Навън се качвам в едно такси, което моментално замръзва в трафика. Чичката се е отпуснал спокойно назад и дреме, но като усеща, че съм напрегнат се надига. Бързаш ли, вика той. Ми бързам, ще изтърва самолета. Така кажи де, казва той, пъха някакъв диск в CD player-а и заема опасна шофьорска стойка. От уредбата започва да гърми Rivers оf Babylon на Бони М. Аз съм изумен! Това не го бях чувал двадесет години!
Моя новооткрит Ники Лауда мята колата извън трафика и през някакви тесни улички, шашкайки кучета и деца, със шеметна скорост ме изнася до летището. Изумително, там пристигаме навреме! Заслужено му давам 50% отгоре. На летището обаче ме очаква разочарование – с доста неприятно усещане в корема откривам, че за Чианг Май самолетите на Nokair излитат от другото летище на Банкок. В бързината дори не съм си направил труда да погледна към кое точно летище трябва да се юркам! Нямам време да се отдавам на паники и точно като Щирлиц запазвам самообладание. Просто хващам такси към другото летище. Там разбира се, самолета е отдавна излетял, но Веско е чаровник и успява да омае служителките на Nokair. Няма нужда да плащам за нов билет, пускат ме да се кача на следобедния самолет без проблем.
През люка щракам това весело оцветено самолетче и си казвам добре че не ми се налага да летя със Siem Reap Air, авиокомпанията на Камбоджа, която не е допусната да лети до Европа поради ниски стандати за сигурност. Все още не знам че твърде скоро ще ми се наложи да летя с тях.
Самолетчето лети ниско сред облаците и е възможно да се видят селата долу.
Чианг Май, вторият по големина град на Тайланд ми харесва веднага. Някога е бил столица на северното им кралство, но впоследствие запада и за да избегне набезите на Бирма се присъединява към тогавашния Сиам. Харесва ми защото тук не ме преследват разни търговци и шофьори. Съвсем до града се издига някаква планина подобна на Витоша. Центъра е много близо до летището – таксито ме трупва пред хотела само за десетина минути. Хотел би било силно казано, то е по-скоро guest house, но е приятна изненада. Gap’s House се оказва комплекс от бунгала, пръснати сред избуяла бамбукова гора като в джунгла, а се намира в историческия център.
Таксито обикаля оригиналната крепостна стен с ров, докато стигне една от градските порти, която е най-близко до Gap’s House.
Първата ми работа след настаняването в Gap’s House е да намеря човека на Варатит. Нямам проблем, свързвам се по телефона, но английският му е толкова зле, че почти нищо не разбирам. Докато говоря с него усещам, че е възрастен човек, но не ми става ясно, че бил монах. Едва след като се насочвам към Уат Чеди Луанг (Wat Chedi Luang), където той ме чакал, започвам да връзвам смисъла на отделните му думи. В Чианг Май всичко е близо – до храма стигам пеш само за десетина минути. Там на входа гледам един кльощав млад монах, който пръска паважа отпред с един маркуч. Питам го дали знае Ратчанон Прекпанарут (Ratchanon Prekpanarut), а той откликва с много по-добър английски. Момчето си зарязва работата, повежда ме към новата църковна сграда и охотно плямпа на английски. Използвал всяка възможност да се упражнява. От него научавам, че монашеството им е като казарма. Всеки от мъжки род в Тайланд трябва по някое време да зареже всичко и да се отдаде на монашеския живот поне за няколко месеца. Не било задължително, но ако искаш да имат уважението на околните, трябва да спазиш тази важна традиция.
Ратчанон си е поседнал на на една дълга мушамяна маса и внимателно нарежда цветята в една голяма златна купа. Личи си че е някакъв шеф, защото не мърда много много, докато около него няколко млади момчета се набират да подреждат нещата за предстоящ ритуал. После всъщност видях, че се движи много трудно и за това вероятно прекарва по-голямата част от времето си седнал. Разговорът ни е спънат. През цялото време се напъвам да направя връзките. Става ясно, че сутринта е тръгнала група, която нямала възможност да чака смотания Веско. А друга група, друга възможност? Човека ми говори, но нищо не мога да отлепя. Едва след десетина минути лингвистични мъки ми идва гениалната идея да се обадя на Варатит, който след кратък разговор с Ратчанон ми повтаря същото и ми дава да разбера, че е вече много сложно, „прозорецът” от Чианг Май вече се затворил. После те пак си говорят нещо и Варатит ми превежда, че бих могъл да хвана друг „прозорец” през Ум Панг, малко планинско селце, но до там трябва да се добера сам, сам да си намеря транспорта до селцето! От срам че съм се издънил, не го питам какви са тези „прозорци”, вече съм готов на всичко и с благодарност поемам листчето върху което монаха написва на тайландски някакво име и адрес в Ум Панг.
Гледам на картата Ум Панг е доста по на юг и до него се стига през Мае Сот, който е на границата с Бирма. До там бих могъл да хвана поредица от автобуси, но не ми се занимава да се мотая и чакам по разни прашни автогари. Гледам, че от Банкок до Мае Сот има самолет на Air Phoenix и решавам да стигна там по въздуха, макар това да значи връщане до Банкок (по-късно ще се окаже че Air Phoenix е фалирала и пак трябва да мина през автогарите).
Сега съм щастлив, че съм си съставил плана и че благодарение на въздушния транспорт ще имам достатъчно време да видя Чианг Май. Старият град представлява малко над километър квадрат обхванат от напълно запазена крепостна стена с воден ров, в който пръскат фонтани и плуват щастливи патки. Тръгвам да гледам и другите няколко манастира в старата част. От Уат Чеди Луанг се насочвам към Уат Пра Синг (Wat Phra Singh), където освен разни красиви сгради тайно бройкам с фотоапарата един монах, който учи испански. Навсякъде е спокойно и сенчесто.
Малко преди Уат Чианг Ман (Wat Chiang Man) се засичам с една испанка, която е толкова смотана, че дори в такова малко място като Чианг Май се загубила!? Като всеки галантен пътешественик Веско вади картата и обяснява правилните посоки. Марта Хернандес (както се нарича тя) е привлечена от чара на галантния пътешественик и решава да се присъедини към него. Така в следващите няколко часа докато обикаляме Уат Чианг Ман, крепостната стена и Уат Бупарам (Wat Bupparam) ще се сприятеля с едно много приятно момиче. Тя току що завършила фармация и си отделила една година да пътува по света. С Марта лафчето върви много добре. Докато сме в Уат Бупарам, срещаме един монах, който се здрависва с мен, но не си подава ръката на Марта. Не бивало да се докосват със жена…
После Марта настоява да ме черпи нещо и ме кани в някакво ресторанче на улицата. Там откривам, че моята спътничка имала страх от бацилите и до този момент не е кусвала нищо приготвено от уличните готвачи. Това ми се струва толкова смешно, че започвам да се хиля с глас. Наистина е смешно да пропуснеш най-вкусните неща, приготвяни в страната из която пътуваш. В резултат на моя смях Марта е малко засрамена от нейния комплекс и се престрашава да пийне от прясно изцедените сокове, които ни приготвят в ресторанта. Тя е толкова изумена от свежия вкус, че си поръчва още един. От Марта научавам за нощния пазар, който бил интересна атракция в Чианг Май и след като свършваме соковете се разделяме с уговорката да се срещнем там след още няколко часа.
Сега малко ще приключа. Другия път ще разкажа за нощния пазар и за това, което стана на другия ден. Обещавам да не се мотам много дълго…
Следва Нощния пазар.