Рожден ден
По причини водещи в далечното детство, рождения ден на Веско не се празнува шумно, с големи компании и алкохолни изблици на буйна радост. По-скоро ще е нещо вкусно за хапване и “Happy Birthday to you”, изпятo от най-близките ми хора, преди да духна свещите на някоя деликатна торта. Ето това ме прави истински щастлив.
Друго нещо, което ме прави истински щастлив е доброто винце и доброто хапване, което често можеш да намериш във Франция. Много обичаме Франция, ходим там през две, три години и сме си обещали някой ден да се заселим в Дордония, може би край Сарлат. Още помним задушения заек, с който ни нагостиха във Vaison la Romain, или крехкото телешко филе, приготвено с лавандулов сос в Le Moulin de Souchières. С течение на времето тези деликатеси придобиват легендарни размери в спомените ни.
Ето защо тази година, като израз за нещо специално, освен “Happy Birthday to you” и деликатната торта, решaвам да заведа моето момиче на френски ресторант.
Не знам как е при вас, но да се намери качествен френски ресторант в Сидни не е лесна работа. В повечето случаи ще попаднеш на „туристически капан”, където ще те олющят едно хубаво, без гаранция, че ще хапнеш нещо автентично. Само като им видиш цените и се хващаш за главата (предястия от $20 нагоре, основни ястия от по $30, $40). Винаги съм се чудил защо е толкова скъпо. Нали знам да готвя няколко френски ястия. Продуктите, колкото и да са пресни, представляват само една осма от това, което ти искат в ресторанта! Може би високите цени са отмъщението на французите, че вместо френски, по-голямата част от света в днешно време говори английски или може би просто французите са много хитри.
Мястото, което запазвам за довечера се нарича Малкият охлюв “The Little Snail”, главно защото е с около една трета по-евтино от останалите френски ресторанти (ама не и казвайте) и освен това предлагат знаменитите френски охлюви, приготвени с чесън, бяло вино и чисто масло. Девойката на телефона говори с френски акцент (но ми се струва че е виетнамка). Казвам и, ама нали охлювите няма да свършат, ще има достатъчно за довечера? Спокойно, смее се сладко тя, имаме достатъчно охлюви…
Вечерта, към града има малко трафик. Някакъв завалия му се счупила колата по средата на моста и трите ленти влизат в две. От другата страна знам един удобен паркинг за около $30, но какъвто съм пинтия, решавам да ги спестя, имаме достатъчно време да обиколим малко. Баси късмета, веднага след моста намирам свободно място на улицата, където петъчните ограничения падат в 18 часа! Оставяме там колата и тръгваме към Малкия охлюв. По пътя срещаме множество млади хора, които се блъкат весело един друг, възбудени от предстоящата петъчна вечер.
В ресторанта ни посрещат изключително вежливо. Всички говорят с „френски” акцент. Не мога да определя дали се правят, но е гот. Галантните им обноски ни карат и ние да изправим гръб и да се направим на по-важни. Обслужват ни трима сервитьори, работещи в унисон. Един от тях обяснява вината и кое от тях е подходящо за определените ястия. Отваря ми бутилка и отлива малко да го кусам. От мен се очаква да го помириша, да го завъртя в чашата пред светлината и леко да отпия, след което с преценяваща физиономия да кажа м-м-м да, може. На моето момиче обаче казвам, глей кво е тъпо, ти виждала ли си някой да върне отворена бутилка. Тя се смее заради контраста с напорчения винен сервитьор до мен.
Червеното вино, което винения сервитьор ни препоръчва, ми се струва кисело, но мига, в който започваме охлювите, същото вино ми се струва елексир! После върви чудесно и с основните ястия. Аз поръчвам агнешки котлети, приготвени с тиквено пюре, зелен боб и розмарин, а половинката си взема телешко филе с „балсамично кипнати гъби и лучена паста, счукан чесън и червено вино” – така пише в менюто. Да ти кажа, всичко е много вкусно, някак балансирано. Малко се заглеждам в охлювите и се шегувам с моето момиче, че е възможно да го правят като габровците – да използват шлюпките по няколко пъти, а просто да поставят в тях консервирани или замразени охлюви, запържени леко в масло и чесън. Наистина, някои от черупките ми се виждат счупени, но кой го е грижа когато е вкусно! Топим соса с парчета френски хляб и не можем да спрем. Даже съседната маса австралийци ни гледат какво правим, по някое време също викат няколко франзели и почват като нас. Решавам все пак да проверя в Гугъл дали някой не внася замразени или консервирани охлюви, че да ги опитам в домашни условия.
Докато хапваме, слушаме нежен джаз. Някаква мадама с китара пее, а пича добавя с кларинет или саксофон. Удивително богат звук, дори в началото си мисля, че са квартет, но после виждам, че били само двама. Моето момиче чопли, чопли и вика уф, не мога повече! Приключва с нейното ястие по средата. Не се бой, казвам, ще ти помогна. Телешкото филе е адски крехко. Да е жива и здрава, че какъвто съм гладен винаги, с нея имам шанс да си доям…
Хм, десерта не е нещо особено, крем карамел за мен и палачинка със сметана и плодове за нея. Нямали крем брюле, но до този момент вечерта (и градуса) прогресират много успешно. Ние омекваме, опиваме винцето и замаяно слушаме нежния глас на тази от дуета. Когато сме вече наситени, се надигаме да си ходим, а „французите” ни се кланят до земята с по едно пак заповядайте сър и мадам.
Навън е абсолютна фиеста, както може да се очаква в петък вечер. Към колата минаваме през Darling Harbour. Баровете са пълни, двойките се целуват край водата, а вечерта е една топла и любовна. Кефя се на това пълно спокойствие и се чудя в кой точно момент престанах да изпитвам неясната тревога, която ме преследваше в началните ни усилия да обитаваме някак това чуждо пространство.
Да, вярно е – Сидни е вече нашия град, ние сме част от него и се чувстваме свойски. По пътя към къщи обаче продължавам да си мисля за това: колко време му трябва на човек да опитоми далечната среда, в която е попаднал. После спирам да му мисля и се усмихвам на себе си: Happy Birthday to you Vesko Petrov (or whoever you are)!