Ти виждал ли си българин да не си прави ремонта сам. Аз не съм…
Нали в края на годината Джо и Диди ще ми гостуват. Гледам къщата отстрани и ми се вижда доста окаяна. Как ще впечатля Джото с тези потъмняли и петнясали стени. Решавам че е време да я освежа. Може би една нова боя отгоре. Ще светне и ще заприлича на нова. Чудесен план!
Ами те такива работи се дават на специалистите, казва моята колежка Хелън, която вика електричар дори само за смяната на изгоряла крушка. Много е залюхана. Все пак я слушам и викам няколко майстора бояджии да видят и да кажат колко ще струва. Културка, мисля си, докато те боядисват аз ще се отдам на още по-високо професионално усъвършенсване или на нещо което ме кефи например – писането в блог.бг.
Майсторите бояджии, които идват да погледнат имат странно познати черти на лицето. И акцента им звучи познато. Всичките се оказват балкански братя. Забелязал ли си как строителните майстори са винаги хървати, сърби или македонци? Като ме усетят че съм сродна душа от балканите започват да ми говорят фамилиарно, сякаш работата им е вързана в кърпа. Гледат, мерят, клатят замислено глава и накрая с присвити очи, сякаш тънко преценяват сложна дилема заявяват десет хиляди. Как, викам аз, десет хиляди долара за една боя? Ами да, казват те, тук трябва да се вдига скеле, тия десет метра от тая страна са опасни. Ами не може ли с една висока стълба, викам аз. Не може, казват те, забранено е – регулация…
Регулация ли? На мен ще кажат. Колко му е казвам си да наема стълбата, една бака с боя, имам и стара четка още от Пешо. За ден ще боядисам всичко и ще спестя десет хиляди за следващото пътуване до Европа. Речено, сторено.
Първо боята. В магазина за боя виси едно отегчено ефе. Яка бабанка с такива заоблени, опънати бузки, характерни за ръгбистите от националния отбор. Личи че си е похапвал неограничен брой телешки пържоли. Тъкмо го засичам да говори на един друг как всеки австралиец трябва да има правото да си купи оръжие свободно, за да може да се предпазва в къщи от разни нашественици. Типичен redneck. How can I help you, вика той. Дай ми една бака с боя, казвам аз. Каква боя? Ами за къща, продължавам аз. Ефето се хили и гледа към другия. Той също се хили. Веднага ме надушват, че нямам хабер. Ами виж сега, почва ефето с изкуствено вежлив тон, има най-различни бои, такива дето се мажат да запълнят грубата мазилка, после боя да заглади и накрая декоративния слой. Каква точно искаш? Дай нещо да свърши работа. Ето тази става за всичко – 149 долара, казва австралийското ефе и ми бута 15 литра бака.
Взимам баката и веднага се катеря на стълбата (наел съм я за един ден). Стълбата е от тези дето се разтягат нагоре като дърпаш едно въже. Стига цели десет метра. Докато я вдигам няма проблем, но като тръгна да се катеря с баката, нещо започва да се огъва ритмично като трамплин за скокове във вода. Баси, колко е страшно горе! Закачам баката на една кука и почвам с четката, ама не щеш ли, куката се изхлузва и баката полита надолу! Пльос върху мозайката пред входната врата. Гледай после как се чистят 15 литра. Няколко часа миене по-късно там остава голямо бяло петно.
Айде обратно при австралийското ефе. А, чуди се той, много бързо свърши! Ами да, ние работим бързо, я дай две баки за всеки случай.
Вече знам и си прелипвам в по-малка кофа, но върви бавно, постоянно слизам да местя стълбата. Половинката се връща от работа и вижда бялото петно отпред. Смятам да го боядисам и това обяснявам аз, но тя не е щастлива. Кой хамав в този свят боядисва мозайка. А защо там горе е на такива ивици? Гледам карето дето съм мацал цял ден и виждам че наистина стои на ивици. А-а, това е само първата ръка лъжа аз, но съм веднага на телефона да се обадя на Пешо. Той разбира от тези неща. За жалост сега е в България, чеше си корема някъде на Златните. Помагай братче, става на ивици. Пешо е пич, веднага включва, въпреки че там е четири сутринта. Колко милиметра ролка използваш вика той. Каква ролка, мажа с четката дето ми я даде, казвам аз. Пешо се киска, а неговата я чувам да мърмори виж кое време е. То трябвало валяк, дето накисваш в едно плоско легенче. Става по-бързо и по-качествено. Само дето пак трябва да слизам непрекъснато да местя стълбата. Решавам малко да ускоря нещата и както съм стъпал с единия крак, с една ръка се държа за покрива а с другата търкалям валяка. Така стигам два пъти по-далеч. Тъкмо си викам колко съм хитър и хоп – стълбата се изхлузва и като в забавени кадри от филм на Джаки Чен се издрънкосва на земята. Аз оставам да вися вкопчен за покрива. Де да бях Джаки Чен щях да направя две салта и да се преметна на покрива. Не всеки обаче може да бъде Джаки Чен.
За късмет точно тогава гледам моя комшия Рой се прибира с колата. Рой, викам тихо аз (да не се излагам), ей, Ро-о-й. Той се оглежда но не ме вижда и сигурно си мисли че е чул гласът на всевишния, защото блажено тръгва към входната си врата (Рой е сериозен католик и редовно ходи на черква). Р-О-О-О-Й викам с пълно гърло аз, загубил всякакво чувство за приличие. Най-после Рой ме вижда и се втурва към мен. Той изпада в паника. Ами сега, какво да правя, вика той, чакай да завъртя 000 (номера за помощ при екстремни ситуации). Абе какъв 000, викам ядосан аз, вдигай стълбата! Рой се двоуми за миг. Преценява дали това е най-правилното действие от негова страна. Дали после няма да го съдя за нещо. ВДИГАЙ СТЪЛБАТА! крещя аз и най-после Рой се размърдва. Подпира стълбата точно когато ръцете ми сдават багажа.
Вече долу му викам thank you, айде да пийнем по едно за здраве и го каня в къщи. Рой обаче е като попарен и вика не моля, благодаря. Бързо бяга да си ходи. Шубе го е че пак ще го напия.
Шубе го е защото преди време, когато се запознавахме тъкмо бях донесъл една доста яка ракийка подарък от тъщата и го каня да се черпим. Той такова екзотично нещо не е виждал. Това се пие леко със салатка, обяснявам аз, за аперитив преди ядене и даже му показвам. Той хоп, пресушил чашката. М-м-м,very good, много пивко. Не ми идва наума да го предупредя че ракийката е яка, пак му наливам като един любезен домакин, той пак надига до дъно, м-м-м, very good. Аз си викам баси кефа намерих си drinking buddy, но по някое време както си надигаме чашките, Рой става и без приказки изчезва в банята. Повече не излиза от там. Отивам да видя какво става, гледам моя гост седи на плочките вперил поглед в пространството, абсолютно бял. Изглежда страшно с тези отчетливи бемки по лицето и с тази контрастираща рижава коса. Седи без да знае къде се намира и какво става с него. Чудя се дали да викам 000.
На другия ден след запивката Рой идва официално да се извини, а после и двамата ни е срам. Ето как загубих един потенциален с когото да си кажа наздраве. Ама от къде да знам че не си знае мярката.
Такива работи с Рой, а моето боядисване е до никъде. Сега къщата се разпознава от далеч: боята по високата стена е на ивици, а отпред върху мозайката има грамадно бяло петно. Ако минавате някой път заповядайте да изпием по едно. Ракийка на тъщата свърши отдавна, но все ще се намери нещо.