Пантеонът на любовта

 

Това е продължението на  Индия 6 – Агра, Продавачът на мляко

 

Тази сутрин скачам рано, искам да съм един от първите за Тадж Махал. Четох че ставали големи тарапани и си мисля, пет сутринта е добър старт. Пред огледалото се стряскам, от там ме гледа мрачен тип, подобен на този дето описах преди няколко постинга. В погледа си забелязвам елемент на тъмна съсредоточеност, лицето ми е изгоряло от слънцето, а вечната борба с праха и хилядите досадници, съчетани с постоянното недоспиване, са лепнали израз на умора и лека отчужденост. Вече приличам на индиец. Хм, мисля си, може би индийците имат нужда от повечко сън, за да се избавят от вековната меланхолия, която ги тормози и в същото време ги прави уникални. Тази мисъл ме развеселява по странен начин и ми помага да тръгна с лека душа към каквото ме чака днес.

Колкото и да е рано, пред Тадж Махал вече има две огромни двойни опашки. Едната е за билети, отделно за индийци и чужденци. Тази с чужденците върви спокойно и тихо, може би защото за нас входа струва 750 рупии, докато индийската опашка е шумна и динамична, за тях е само 20. Там пада голямо блъскане и караница. После трябва да се наредиш на другата опашка, разделена също за мъже и за жени, понеже на входа ни джобят до шушка. Страх ги е някой да не вкара бомба. Жените ги опипват други жени в униформи, а нас едни дебели мустакати индийци/охрана с дълги сопи. На тази опашка вече трябва да се бориш със желаещите да се прередят.

Женската опашка за Тадж Махал. Слънцето току що е излязло и въпреки това на опашките има вече поне хиляда души.

Докато чакам на опашката, гледам някакъв хинду ритуал. Тази снимка ми харесва.

Имам чувството че цяла Индия е скочила в този ранен час заедно с Веско, за да види това чудо на човешката суета и разточителство. Къде, викам си, ще се поберат всичките тези хора. Докато минем през първата врата (където ни джобят за бомби), опашката от хиляди индийци изпада в състояние, близко до истерия. Единствено полицаите с дългите сопи успяват да ги озаптят. Веднъж вътре обаче, изправени пред дългите фонтани, водещи към белия монумент, всички замлъкват, яростта и озлобението остават назад. Такова странно въздействие има Таж Махал – вади добрата ти страна. Съществото ти бавно се изпълва с тиха смиреност и възторг. Оглеждам се и сякаш съм сам – огромното пространство поглъща хилядите посетители, всички са спокойни и усмихнати, с неминуема толерантнос към останалите.

Направих множество стандартни и скучни снимки.

Японците много обичат да се лигавят по такива места.

Терасите на Тадж Махал.

За да преживееш Тадж Махал, няма нужда да знаеш, че това е мавзолей, построен от шах Джахан в чест на една от любимите му жени Мумтаз Махал, умряла при раждането на четиринадесетото им дете. Легендите за голямата любов помагат, но и без тях ширналото се пространство над реката, мраморните площадки, странната съизмеримост на огромната бяла сграда, която в същото време не подтиска, те карат да се чувстваш точно на мястото си. Изпълнен с добри чувства.

Обикалям наоколо и си мисля, че дори само това да бях преживял в Индия, би било достатъчно. Тук индийците са издокарани празнично и много се кефят да ги спреш за снимка. Докато се оглеждам, засичам една колежка от Мелбърн, която щрака портрети на местното население за нейното портфолио. Проверяваме си файловете и се хилим че моите са на цветни сарита и срамежливо усмихнати момичета и жени, докато нейните са на срамежливо исмихнати или напрегнато погледнали към апарата момчета и младежи. Тя не е съгласна с моята теория, че индийките са далеч по-изразителни, докато мъжете им гледат като телета.

Колежка от Мелбърн. Колко е малък светът.

По терасите на Тадж Махал духа свеж вятър.

Типично местно население. Представяш ли си как едно цяло семейство или малка селска общост се издокарва за този тържествен момент – посещение на Тадж Махал.

Ето и едно пълничко индийче. Много ме кефи този неподправим възторг, вярата че е обичано и някой ще се погрижи за него.

За тези си представих, че са младоженец, младоженка, нейната сестра, която гледа хитро и техни приятели.

Тази ми е любима. Кльощаво индийче с майка си. Бащата не пожела да застане до тях. Вероятно осъзнаваше, че ще гледа като теле.

В Таж Махал мога да прекарам до безкрайност, но днес искам да видя и Агра Форт, където сина на шах Джахан го заключил след военен преврат. Легендата е че забранили на стария шах дори да ходи до Тадж Махал, щото синът му се страхувал, че баща му все още има влияние и може да си върне власта. Така че шах Джахан седял на един балкон във форта и през сълзи гледал в далечината към своята любима…

Агра Форт е червен подобно на този в Делхи, но за разлика от него е много по-запазен и можеш на воля да си шариш из дворцовите зали или килийките на прислугата. На терасата, от която шаха гледал с умиление към Тадж Махал, е пълно с индийци. Всички до един искат да се снимат за спомен. Докато си зяпам, отнякъде се появява група много интересни джигити с дълги бели чалми, шалвари и виснали ризи с по един джоб от лявата страна. Двамата старейшини дето ги водят, са ведри и усмихнати, докато младите са по-намръщени. Един от тях гледа особено страшно. Въпреки, че ме е шубе от тях, карам джигитите да застанат за снимка. Те са послушни в резултат на ентусиазма, с който по-възрастния старейшина ги вика да се наредят.

Входа на Агра форт. Доста червен, като този в Делхи.

Някъде тук е балконът на нещастния шах Джахан.

Покоите му, където прекарал последните си дни.

Старейшините гледат и се дивят на Тадж Махал.

Интересните джигити.

Разликата между различните поколенията е очевидна.

Някои в Индия много обичат розовото.

Първи приятели!

Тази мацка я имам заедно с нейния индиец, но няма да я покажа, понеже оня разваля снимката.

Вечерта излизам при Кеша, моя приятел млекаря. Питам го къде мога да намеря малко бира. Кеша ми сочи някаква сграда отсреща, където на покрива има ресторант. Да съм кажел, че той ме праща. Чичката вътре вади две големи бири и ги завива във вестник, после ги слага в торба, да не се виждат. Кеша от своя страна се оглежда конспиративно и ги пъха в малък хладилник. После сядаме зад тезгяха и пием бирата в пръстени чаши. Не че е забранено, обяснява Кеша, но не било прилично да се вижда, че пием алкохол. Независимо от тази наша предпазливост, скоро цялата уличка знае какво става… Наоколо живота кипи, и както снощи всичко е много интересно. Понеже има телевизор, хората се трупат да гледат крикета и по този начин Кеша седи в центъра на събитията.

Докато надигаме пръстените чаши, на Кеша му носят гюм с прясно мляко. Той го прехвърля в един голям казан, под който пали газова горелка. Плямпаме си главно за кастите и това как неговата годеница била от по-ниска каста, но Кеша се помолил на родителите си да му позволят да се ожени за нея. Те се съгласили, понеже момичето и семейството и били образовани. Баща и бил инженер. Най-после научавам и нейното име – Бакти (Bhakti), което значело обич, любов. Кеша е малко засрамен, докато ми обяснява този превод. За да събере пари за сватбата, работел по 20 часа, а спял в магазинчето по 4 часа…

Увлечени в разговор и биричка, не се усещаме как млякото кипва. Докато Кеша го изключи, един или два литра се стичат върху плочките. Кеша свири на кварталния пес, излегнал се в праха отсреща. Мършавото куче се спуска охотно към топлото мляко, но точно в този момент по уличката минава смешна малка кола, чиито предни гуми го притискат. Настъпва сърцераздирателна драма, в която кучето вие на умряло, шофьора се мъчи да го прегази, но малката кола няма достатъчно мощност, продавачите в околните магазинчета започват да крещят, а Кеша скача да се бие. Шофьора се сеща да дръпне назад, кучето се измъква и смешната кола се изнася бързо по уличката, преди Кеша да я стигне. После кучето не иска да лочи мляко, тръгва да куца на някъде. Други две кучета обаче не се отказват, идват да оближат всичко върху плочките.

Народа се събира при Кеша да види как върви крикета. В момента май пакистанците ги бият.

Уличката на Кеша, където едно куче за малко да го прегазят.

Кеша покрива казана с една голяма влажна кърпа и ми обяснява, че до утре това щяло да се превърне в кисело мляко. Вече е късно. Понеже съм гладен, го питам дали ресторанта отсреща си заслужава за вечеря. Той се усмихва с презрение – ресторанта отсреща е само за туристите… Кеша затваря магазинчето, мятаме се на неговата моторетка и през два квартала отиваме на място, където се хранят нормалните индийци. Тук масите и чиниите изглеждат окаяно и не е по-чисто от другаде, но всичко е толкова вкусно! От лакомия поръчвам шест или седем ястия с много чапати и наан хлебчета. Кеша чопли като едно врабче и само ми се радва с какъв апетит си хапвам. Не помня какво ядем, но накря, за тази обилна трапеза плащам по-малко от три долара.

По обратния път, докато ме вози бавно по тъмните улички, Кеша ми говори за неговата годеница Бакти – как той искал тя да спре да работи след като се оженят, да се грижела за децата… Аз пък му разказвам невероятната историята с моето момиче, как сме се намерили, през какви трудности сме минали заедно, как сме изградили дом. Когато спираме пред хотела, Кеша грее от възторг. Нямал търпение да го разкаже на Бакти. Такава хубава романтична история като нашата щяла да я направи много щастлива.

Преди да се разделим, Кеша ме заклева да обещая че другия път ще доведа семейството си, за да му гостуваме в новата къща. Обещавам да се срещнем отново, без значение дали тук или в Австралия, понеже знам, че в този свят понякога се случват чудеса.

Драги читателю, не ми се тръгва от Агра, но няма как, другия път ще разкажа как рано сутринта тръгнах към следващия град – Джайпур.

Следва Индия 8 – Джайпур, Постинг в розово

Share this post: on Twitter on Facebook on Google+