Това е продължението на Пандизчии и медицински сестри
Зарадвах се на това растение, мислейки си че най-после намерих оригинално австралийско цвете… Като се вгледах внимателно в снимката обаче, осъзнах, че това са листа, които на свой ред ще позеленеят.
Първата ми мисъл след шока от падането е че не се намирам в дъното на скалите. Това е добре! Няма да има нужда от хеликоптер, да ме дърпат със счупен врат или нещо (което често се случва в Blue Mountains).
Второто е остра болка в дясното коляно. Осъзнавам, че в последния момент съм се метнал настрани и съм се пльоснал по лице върху издатина на скалата само на два, три метра надолу. Тогава започвам да усещам одраните длани и лакти. Върху левия хълбок откривам голямо мораво петно, което е удивително болезнено при пипане. Разглеждам пораженията и решавам че съм голям късметлия.
Успял съм да спра падането тук. Благодарен съм на малката изпъкналост, върху която седя в момента.
А можеше да бъде много по-различно. Това е в дъното на стръмнината. От тук могат да ме измъкнат само с хеликоптер.
Тръгвам да се изправя, но не мога, сякаш раницата е вързана за скалата. Тогава разбирам, че с дясното коляно става нещо смешно. Болката е ясна – нали го халосах в камъка, но се чудя защо не иска да се опъне (нито да се сгъне). Сякаш някой го е заковал с пирон. Дълго го усуквам в различни посоки, докато нещо вътре кликва и отново мога да го мърдам. През цялото време болката е нетърпима.
Внимание! Снимката по-долу съдържа елементи, които могат да бъдат обидни за някои читатели. Не я отваряйте, ако не търпите брутални рани или оголени телесни части.
Мазухизъм или оправдание – все още си мисля, че травмата не е нещо особено и дори събирам визуални сувенири. Все още не знам какво ме чака (ще спестя по-късните снимки).
Стягам го с ластичните бинтове (потрябваха ми все пак) и докуцуквам доMooney Mooney Creek Camping Ground. Добре че е съвсем наблизо. Това е широка равна поляна с висока буйна трева от едната страна и приятен плаж от другата.
Mooney Mooney Creek – удобно е за къпане и разбира се, не пропускам тази възможност.
Първата ми работа е да смъкна всичко и да се изкъпя. По брега има високи места, удобни за скачане във водата, но с този крак не смея и влизам бавно като пенсионер на Офицерския във Варна. Традиционното вече топване в края на дневния преход ми действа добре – свалил съм бинтовете и болките в коляното са намаляли. Плувам си щастливо в топлата вода, без да знам каква кръвожадна опасност ме грози!
Бивакът при Mooney Mooney Creek – все още съм бос и по гол задник. Много скоро ще се облека бързо ,бързо! Дупчицата в мрежата на палатката е от цигара, която моята гостенка в Crossland запали докато си почиваше*.
Докато опъвам палатката, забелязвам че поляната изглежда странна. Имам чувството че земята е подгизнала, въпреки че на пипане е суха и дори прашна. Озадачен съм от безбройните малки дупчици в почвата. Обръщам раницата да видя дали няма мравки под нея и върху колана за стягане около кръста откривам гъвкава пиявица, злобно усукваща се в опитите си да докопа сочна плът. Чудя се от къде се появи това нещо.
Този дзвер отчаяно се мъчи да докопа жива плът. Ха-ха-ха – там може да намери само пот.
Дълго изучавам механиката и на движение, как се закача с опашка и се мести на ново място, където отново започва да търси, смучейки подгизналaта пот. Върху местата от където е минала остават малки точици. Тогава виждам друга пиявица, подала се леко през една от дупчиците на земята да види какво става. А-ха! Ето от къде идват. Докато се надвеся над нея тя изчезва. Обхваща ме паника – очаквам всеки момент да бъда атакуван от всички посоки. Тези слизести същества ме ужасяват! Веднага намъквам дрехи, чорапи и злополучните обувки – от тук нататък гледам къде стъпвам и сядам само върху камъни или дънери. Често, често проверявам оголените части по ръцете и краката.
Залеза е с много цветове, но не успява да ме разведри.
Mooney Mooney Creek Camping Ground не е щастливо място. Залеза е красив, във водата ведро скачат големи парчета риба, но на мен ми е тъжно. Дори огъня, който си паля и половинката ябълка, която съм си запазил за след вечеря не успяват да разсеят тягостните мисли…
Моят огън. Зад него се виждат множеството странни и фантастични същества, дебнещи ме в тъмното!
Опитвам се да бъда оптимист и си лягам с надеждата, че утре всичко ще бъде наред. Повтарям си, че до сутринта коляното ще се оправи и пак ще подскачам като дива коза из чукарите. Това е първата нощ, в която имам сънища. Не, не сънувам медицинските сестри или дори красивите места, по които вече съм минал. Сънят ми е напрегнат и пълен със сцени от “Апокалипсис сега”. Сънувам че съм американски войник, седящ върху метална каска, за да не бъде пронизан от куршуми идващи отдолу, докато хеликоптерите се спускат под звуците на Вагнер. Сънувам също че съм виетнамец, бягащ с нещо тежко на гърба (дете или раница) и коляното ми гори, залято от напалм. Сънувам много други страшни неща, които не помня, но хеликоптерите пикират непрекъснато над мен…
Стряскам се, плувнал в пот. Пипам коляното (да се убедя че не е изгоряло) и осъзнавам че се е подуло с размера на бедрото. Почти няма разлика между тях. Тогава чувам хеликоптерите отново. За миг съм объркан. Зверя се в тъмното и бавно осъзнавам, че това са тежки камиони, превключващи на ниска предавка, за да намалят скороста по някакво надолнище. Оказва се чеSydney-Newcastle Freeway се крие сред дърветата само на двадесетина метра над палатката. Безсмислено е да се опитвам да спя – камионите нямат край и не спират да ръмжат като атакуващи хеликоптери…
Липсва само музиката на Вагнер.
* Just kidding!
Следва: Краят на песента.
Ако ти харесва моята история, можеш да я споделиш със своите приятели чрез бутоните долу и не забравяй моля да оставиш коментар. Това ще ме зарадва.