Момчето видя за пръв път своето момиче в автобуса към центъра. Това се случи точно когато си мислеше, че за него всичко е свършило, че вече никога не би бил способен да обича някого истински…
Тя се качи в автобуса и на него му се стори че около нея всичко грейна. Лицето и бе чисто и открито, а в очите и искреше светлина… Заприлича му на малко, нежно сърне с тези кльощави ръце и плаха усмивка. Не, по-скоро приличаше на врабец – дребно и щъгливо, с къса, непослушна коса и остра брадичка.
Момичето бе облечено в синя рокля, наистина нова и спретната, но на фона на останалите млади момичета в автобуса, дори на него му беше ясно, че се разминава. Тя носеше огромна кожена чанта, която с мъка успя да качи на второто стъпало. Притесняваше се от хората, които се бяха скупчили край вратата, усмихваше се и още повече се притесняваше. Сякаш с усмивка всичко ще се оправи. Никой там не и обърна внимание.
Най-после хората се размърдаха и момичето успя да примъкне чантата на по-спокйно място. Отдъхна си, крадешком се огледа, да се убеди че не я наблюдават и си избра една невзрачна, възрастна лелка. Наведе се внимателно към нея и тихо я попита:
– Извинявайте, този рейс ходи до центъра, нали?
Жената не реагира, стоеше неподвижно и гледаше напред. Момичето почака малко, но видя че няма резултат и се дръпна. Чудеше се какво да прави, намести чантата без нужда, огледа се отново и като събра смелост пак опита, малко по силно:
– Извинявайте!
– Моля – сериозно каза жената и бавно извъртя глава към нея.
– Извинявайте много, този рейс ходи до центъра, нали?
– Да – все така сериозно каза жената.
– А там има… за таксита.
– Какво?
– За таксита… – смути се тя.
– Какво за таксита?
– Ами за таксита… пиаца – зарадва се че се е сетило момичето.
– А-а, не знам – замисли се жената.
– Има, има – каза седналия тип, облечен в кожено яке, като гледаше навън. Имаше вид на човек, който разбира от тези неща.
– Има, нали? – с надежда се обърна към него момичето.
– Да, има – отговори той и най-после я погледна. Очите му обаче бяха празни.
– Ама чакай – каза възрастната жена – ако ще ходиш на Златните там има таксита. Къде ще ходиш?
– За Бяла.
– Ама те не ходят извън града – категорично поклати глава жената.
– Не ходят ли? – обърна се момичето към коженото яке.
– Разбира се, че ходят – натърти той. Беше започнал да се ядосва. Разбираше ги той тия работи, ясно му беше всичко.
– За къде? За Бяла ли? – енергично се намеси и дебелата жена седнала до типа с якето – Ами ти миче що не взе такси от автогарата. Аха, там има за извън града. Слизай! Слизай тука!
Автобусът тъкмо беше спрял, вратата с трясък се отвори и обърканото момиче хвана голямата чанта. Цялото се преви от тежестта и. Държеше я с голяма мъка и чакаше слизащите хора.
– Къде ще ходите? – попита я възрастен човек, който също слизаше.
– За Бяла.
– Охо, че то няма вече автобуси за Бяла – каза той и скочи от автобуса.
– Ама аз с такси – отчаяно се опита да обясни момичето, но човекът вече бе заминал, забързан нанякъде.
– Миче, слизай – извика отново дебелата жена – слизай и се върни на автогарата!
Момичето успя да преодолее първото стъпало и тъкмо щеше да стъпи на тротоара, когато го спря плътния бас на мъжа, който през цялото време се държеше с яките си ръце за двете странични дръжки.
– Няма нужда – каза той – не ги слушайте! Такси можете да вземете и от центъра. Точно срещу часовника.
Беше огромен и заемаше цялото пространство.
– Как срещу часовника, бе Господине – изпадна в паника дебелата жена – трябва да слезе и да се върне на автогарата, за да хване извънградско такси.
– Няма значение от къде ще го хване – заяви плътния бас и с явно стара привичка разтърси мощните си бицепси.
– Ама как… – опита да се противопостави тя.
– Ей така! Няма смисъл да се връща!
Жената млъкна и мрачно загледа пред себе си. Беше много засегната.
Вратата отново с трясък се затвори, хората утихнаха и всичко си беше както преди: възрастната лелка седеше неподвижно, типа с якето гледаше с празен поглед навън, дебелата жена до него мълчеше обидена, а момичето от Бяла стоеше само на второто стъпало, свито в новата си рокля. Само момчето мина напред и застана до нея.
– Не се притеснявайте – усмихна и се той – Ще ви покажа къде е.
Той вдигна чантата и не усети колко е тежка – нещо странно и хубаво го бе притиснало над стомаха около диафрагмата и от там се разливаше по цялото му тяло. Момичето го погледна и се изчерви. В сините и очи отново бе изгряла светлина…
В този момент той знаеше – каквото и да става, никога повече няма да позволи на някой да нарани това дете!