Опаловите полета 5
Това е продължението на Опаловите полета 4
На другия ден тръгвам да се огледам из Счупения хълм. Някога това е било огромен вътрешен център със заможни хора и трамваи. Излишно е да се споменава, че заможието дошло от полезни изкопаеми. За сетен път виждам историята на малко място, което процъфтява за много кратко време в резултат на миньорски бум. Само че Счупения хълм продължава да бъде значително градче и сега. Тук май все още ровят за минерали и си вадят прехраната с миньорство. Освен това гледам че са започнали да залагат и на туризма. Из центъра са запазили и реновирали грандиозните сгради от онова време. Навсякъде пред тях има табели със стари снимки показващи как е изглеждало по времето на големия бум. Това много ме кефи.
Както винаги денят е ясен, само с няколко фотогенични облака реещи се в небето. Аз обикалям още малко градчето, катеря се на един хълм с паметник и вече усещам че ми е време да поема обратно към Сидни. Преди да тръгна се отръсквам от моята замаяност и мисля практически какво е необходимо да се направи – разбира се гориво за колата и бутилка вода за из път. Пълня до горе и поемам.
Поемам от Счупения хълм и към обяд стигам населено място. Тук има бензиностанция с малък общ магазин, стадион и аборигенско селище, наречено Уилкания. Спирането в аборигенско селище си е доста страшно и ако имах достатъчно гориво, бих го избегнал, но без гориво ме е шубе. Освен това съм огладнял като един вълк, викам дай да видя какво мога да си хапна тук.
Всичко в магазинчето на Уилкания е безбожно скъпо. Не само това, ами е и пълно с буклуци: разни картофени чипсове в лъскави опаковки и шоколадови вафли на двойна цена. Пред мен тъкмо две дебели аборигентки се наредили на касата, която е бронираната със стоманена решетка. Количките им пълни с по едно сополиво дете, няколко огромни бутилки кока кола и множество торбички от споменатия вече картофен чипс. Зад решетката една невероятно грозна жена им прибира парите. Тя е ужасна (неаборигенка), но като ме вижда как пелтеча от страх, омеква малко. Обещава да ми опече един хубав бъргър.
Това трябва да е най-ужасния бъргър който съм ял в живота си. Прави и чест на грозницата, че се е опитала да ми направи огромен бъргър, с много месо, но е толкова накиснат в сладък доматен сос, че докато го нагъвам, просто тече. Добре че съм застанал на една поляна край стадиона, където местните деца тъкмо играят ръгби. Нагъвам течащия бъргър и гледам как децата на Уилкания се блъскат. Край тях дебелите им майки ги насърчават да се блъскат още повече. Това е един доста нерадостен обяд. Добре че го свършвам бързо (половината от големия бъргър отива в кофата) и мога най-после да си тръгна от това подтискащо място.
Шофирам дълго и монотонно спирайки само за гориво в редките населени места. Знам че не е възможно да издаяня наведнъж делящите ме 1100 километра до Сидни и този факт внася странно спокойствие в душата ми. Решавам да си карам нежно докато замръкна, а там да видя какво ми е приготвила съдбата.
Замръквам в Уелингтън (Wellington) на 740 км от Счупения хълм и там установявам че съдбата не ми е приготвила нищо интересно. Дори не си спомням евтиния мотел за през ноща. Този Уелинтън не е Уелинтън на Нова Зеландия, а е едно малко градче, което се занимава със селско стопанство. В България биха го нарекли село. Макар да е село, Уелингтон си има информационен център, в който на другия ден ще ми дадат брошури с историята му и местните атракции (имало някакво влакче и някаква пещера). На мен ми е по-интересно да зяпам старите сгради и църкви по главната улица. После пия едно разводнено кафе сервирано от пъпчиво момиче което ме зяпа с ококорени очи, сякаш не вярва и след това отново поемам към Сидни.
Минавам Молънг (Molong), минавам Ориндж (Orange) и стигам Батърст (Bathurst). Влизайки в Батърст, забелязвам големи табели рекламиращи връх Панорама (Mount Panorama), където имало известно австралийско автомобилно рали. Викам чай да видя дали не мога да се покатеря на този връх и се насочвам натам. Както си карам по улиците на градчето, минавам някаква порта и хоп изведнъж изкачам на пистата. Добре че няма някоя засилена състезателна кола да ме изджаска. После виждам и други нормални автомобили си драпат нагоре по пистата и ми става ясно, че когато няма рали всеки може да си шофира по 6 километровото трасе, но само със 60 километра в час. Понеже асфатлта тук е много гладък и завоите са голям кеф, минавам състезателната обиколка два пъти и в двете посоки.
След Батърст не остава много – Литгоу, Катумба и ето че съм в Сидни, малко изморен но много доволен. В къщи се прибирам навреме за вечеря.
Край
ох, красота и спокойствие 🙂
Да ама в аборигенското селище Уилкания ми беше малко страшно 🙂