Пътуване до опаловите полета 2
Това е продължението на Пътуване до опаловите полета
Както ви казах в първата част, селцето Белите скали има две кръстосани улици с няколко постройки. Това, което виждам в „центъра” е магазин, който е затворен и срещу него – пъб, в който се усеща някакво движение. Вече е сумрак и светещия пъб е единственото място, където мога да говоря с някого. Вътре няколко души играят билярд, а на бара двойка странни характери надигат запотени чаши бира. Бармана, с прическа на Фред Астер има нужда от три минути, докато ми обърне внимание, въпреки липсата на други клиенти. Така научавам, че тук хората се движат бавно и имат много време.
Питам бавния барман къде мога да преспя? Подземния мотел се намира на около километър от градчето, отговаря ми той. Думата „подземен” малко ме озадачава, но в духа на това странно място, не се учудвам, а тръгвам по един прашен, каменист път, който в тъмното ме извежда до светещи табели, рекламиращи най-големия подземен хотел в света. Там попадам в истински лабиринт от тунели, ниши и зали издълбани в скалата. На рецепцията ми дават карта, с която да си намеря стаята. Скалата из тунелите е боядисана в бяло, множеството светлини и кръстовища с фотьойли за сядане премахват усещането че се намираш на двадесет метра дълбочина. Това е възможно най-тихото място за спане в света. Освен това температурата долу е винаги 22 градуса (през лятото навън достига до 50, а през зимата пада до 3, 4 градуса).
В ресторанта на мотела се запознавам с четирима туристи, пристигнали от южния бряг на Нов южен уелс – холандец, живеещ в Австралия, съпругата му, сестра му, дошла на почивка от Холандия и пилотът с чийто самолет са пристигнали. При тези дистанции малко хора тръгват с кола, в Австралия самолетът е далеч по-рентабилно средство за предвижване. Холандеца е международен търговец (на опали, както ще науча по-късно), съпругата му е антрополог, а сестра му – теолог. Заедно с пилота, тези професии дават повод за много интересен разговор, но час по-късно някакъв вътрешен глас ми подсказва, че истинското приключение ме очаква обратно в градчето, в самотния пъб с бавно движещия се барман. Решавам да отида там, да пия една бира набързо.
Обратно в селцето пъба единствената светеща сграда. В него двамата странници от преди няколко часа, неминуемо продължават да пият бира. По-младия от тях излиза да пуши навън, а аз като едно арогантно градско копеле питам другия дългокос образ дали мога да го черпя една бира и да му направя снимка. Той отговаря, че няма проблем и дори е готов той да ме черпи. Усещам, че е точно толкова заинтригуван от мен, колкото аз от него. След това разговора тръгва леко.
Дългокосия образ, който в първия момент ми прилича на местния алкохолик се оказва оризов фермер на име Ник (Nick), произвеждащ ориз за износ в Япония. По-младият му спътник е също фермер Марк (Mark )и след като се връща, научавам, че фермите им се намират край Мелбърн. Тъй като сме единствените в пъба, към нас се присъединява и бавния барман Греъм (Graham). От Ник научавам, че ориза го сеели със самолет, а не както съм виждал по филмите във Виетнам, където стотици жени газят и бучат стръкове в калта. Говорим си за почвата на Австралия – Ник е удивен, че в Европа плодородния слой може да достигне до полувин метър, а Марк не може да повярва, че по аутобаните на Германия няма ограничения на скороста.
Когато питам моите нови приятели дали гледат овце, осъзнавам мащабите на техните ферми. Те не се занимавали с овце – Ник имал малко, само няколко хиляди, а Марк почти нямал, само 1400. А ориза за износ, произведен в техните ферми възлизал на няколко десетки милиона тона годишно! Учудването ми е прекъснато от появата на белокос възрастен човек, който се присъединява към нас и срещу бира, две, е готов да ни разкаже за опалите на Белите скали. Това е Иан (Ian), истински миньор, разработващ собствена опалова мина. Вече наближава полунощ, градусите се вдигат. Иан е сладкодумен и няма нужда от много подканяне. Интересните истории от него следват една след друга, стига бирата да се лее. Научаваме, че живеел по три месеца в различни опалови полета, където копаел да открие богатството си. Последния път, когато намерил нещо по-ценно било преди седем години!
Бармана Греъм пък познавал поне четирима, които са забогатяли от опали, с по над милион долара печалби. Последния бил някакъв пенсиониран полицай, който намерил опалов „ананас” – уникално за Белите скали гроздовидно струпване на скъпоценни камъни в една буца. Ник, също като мен е заинтригуван. Иан обещава сутринта да ни покаже неговата мина. Уговаряме си среща за осем и полувина и ги оставям да си допият.
Когато се разделяме, Ник ломоти през набъбнал език че утре щял да ми покаже как изглеждат Белите скали от горе, но той (както и аз) сме толкова поркани, че за да запазя всемирското благоденствие, му викам доре, добре ще ми покажеш… нека само да оцелеем до утре, без да придавам особено значение на думите му.
Доста след полунощ и въпреки, че съм с доста бири над личния капацитет, успявам да нацеля точно каменливия път до подземния мотел. Тази вечер спя дълбоко в каменната гробница, имам чувството че gsm-a, който съм настроил за седем, започва да вибрира на шкавчето до главата ми почти веднага след като съм си легнал – вече е утро и слънцето изгрява, макар дълбоко под земята да не знаеш за това. Очакват ме нови прикючения, но за тях ще разкажа другия път. Обещавам, че става по-интересно.
Следва Опаловите полета 3.