Спомням си колко бях беден в България – нямах една стотинка, а ми предстоеше първа среща с моето момиче. Край циганската махала строяха нови блокове, където чух че търсели работна ръка. Отидох там рано сутринта с едни гуменки, стара риза и скъсания ученически панталон скатани в торба и попитах наоколо дали някой не търси помагачи. Изпратиха ме при един намусен дядка, който каза десет лева за деня.
Той беше зидар, мазач и шпакловчик. Докато дядката зидаше, мажеше или шпакловаше, аз му носех тухли, вар или гипс. Цял ден от седем до осемнадест часа. Понеже варта беше разлята, трябваше да газя из нея с гуменките за да напълня две кофи. Дядката ме гледаше с едни тъжни очи, чийто смисъл разбрах по-късно.
Глупчо, каза моето момиче, не искам да ме водиш на заведение, просто искам да съм с теб. По това време вълнолома на Варна беше романтичен. Вълните се разбиваха високо, а солените пръстки освежаваха пламналите ни лица. Бяхме много щастливи!
Десетте лева така си останаха в джоба ми, а след няколко дена върху стъпалата ми цъвнаха дълбоки рани, сякаш съм ги заливал с киселина – тъжния поглед на дядката, който е знаел какво ще стане. Раните не спряха да кървят дванадесет месеца и там останаха белези които ми напомнят до днес.
This entry is only available in Bulgarian.