Това е продължението на Апокалипсис сега!
Над Mooney Mooney Creek се разсъмва, аз стягам отново крака и бавно си приготвям кафе. Започвам да мисля за промяна в плановете. До Somersby остават 13 километра. Това трябваше да е половината за днес. Сега обаче се движа далеч по-бавно и нямам представа кога ще стигна там. Денят е топъл и съм благодарен че пътеката е изцяло в гъста гора. Благодарен съм също че до Somersby почти няма стръмни възвишения.
Аха, ето от къде аборигените стъжат праха, който използват за страшните бои с които се мажат!
По пътя срещам две сухи лелки, носещи всяка по една малка раничка на гърба. Поздравявам ги бодро, но те не отговарят, а само хладно ме поглеждат, без дори да се усмихнат. В този момент съм мизантроп и много крив (кракът ме боли). В душата си нямам толерантност към тях. Решавам, че са лезбийки и за това не ме обичат!
Освен това също решавам, че каквито са изсмукани, най-вероятно са и вегетарианки, страдащи от някакви стомашни колики. Дали всъщност не ги уплаших с вида си?
По-натам срещам баща и син на велосипеди. Те най-после ме поздравяват вежливо и отново всичко е наред. Трябва да е голям кеф на колело по тази сенчеста алея. Дълго ги гледам със завист как спокойно въртят педалите. Да имах сега и аз едно колело!
Mooney Mooney Creek малко по-нагоре.
Скоро стигам открито място, където чувам шум на вода, падаща от високо. Обичам водопадите, но този съм го подминал. Намирам се на горната площадка и колкото и да си опъвам врата през ръба на скалата не мога да видя къде точно се намира. Жалко че не мога да се върна!
Скалата над невидимия водопад е широка и отново гледам за стрелки , боядисани върху камъка.
Пропуснал съм водопада, но за сметка на това има друго за виждане: по широката скала водата се е разляла в множество плитки басейни, в които растат… водни лилии. Смея се с глас на този очевиден куриоз. Водни лилии вAustralia! Изглеждат толкова не на място, но ми става мило.
Не мога да повярвам – водна лилия в Australia!
Малко по-нагоре отново чувам падаща вода. Този път решавам да не пропусна водопада и си отварям очите на четири. Наистина сред дърветата виждам искрящата вода и се примъквам до там. Мястото е чудно за почивка!
Тук е сенчесто и прохладно – почивката с този крак отнема удивително дълго.
После пак се влача. Стигам до Brisbane Water Dam. Струва ми се интересно място и се дотътрям на стената да погледна надолу. Там в средата откривам невероятна акустика. Аз викам: Хей – всичко наоколо отговаря: Х-е-е-е-й поне три пъти по-силно. Пляскам с ръце и звука плющи из цялата клисура.
Here I can sing my little hearth out! Brisbane Water Dam – точно по средата на язовирната стена има страхотна акустика.
Сещам се за “Краят на песента” и Васил Михайлов.Странно, но точно в този момент нямам желание за Triple J Radio (виж моя блогрол). Седя известно време в тишината, гледам водата, сливаща се по зеленясалия бетон и ми е криво. Тогава ме хваща яд, затварям очите да не виждам нищо, отварям уста и с възможно най-големия глас, дето дядо Боже ми е дал (което не е кой знае колко), започвам да пея. Около мен всичко кънти и имам чувството че ехото и тътена запълват това, което ми липсва. Страшен кеф!
Интересно дърво, което щракнах по пътя.
Няколко километра по-късно достигам някакви огромни обли цистерни. Тук губя маркировката, но имам късмет да видя двама работника, чоплещи нещо около цистерните. Те сякаш са ме чакали да пристигна. Охотно зарязват работата си и се втурват да ми показват накъде да вървя.
Там виждам първата от трите грамадни цистерни държащи водата на Somersby.
Те са готини – от типа непретенциозни бачкатори, каквито често срещаш в местния pub. Открити брадясали лица, върху които едно към едно виждаш какво мислят и чувстват в момента. В разговора става ясно, че цистерните са водните запаси на Somersby. Водата се помпи от някакви извори и от тук тече към селцето. Мислено си отдъхвам, че това е най-високата точка. Вече има само надолу… Бачкаторите ме питат от къде съм. Гордо им заявявам, че съм от България. Това за миг предизвиква празнота в погледите им, но единия се сеща и клати глава: A – a – a, Bulgaria – good wine and good cheese. Yes – казвам аз – good wine, good cheese and good chicks. При което и тримата се смеем от сърце. Тогава те ми забиват камата – питат дали и това което съм пял долу било българско… Аз онемявам, а те обясняват, че по дерето има някакъв феномен и всеки звук от язовира се чува ясно тук. Моята песен им харесала и ме карат да я пея отново. Казвам, че мога да повторя тази вокална каскада само ако съм много поркан (довечера, в кръчмата, ако те черпят). Разделяме се като добри приятели.
Най-после съм в Somersby. Това е готино място – покрай пътя подминавам чисти, просторни ферми с разни животни (най-често коне) пасящи в далечината. В един широк двор виждам група деца по на 5, 6 години да се гонят с моторни бъгита.
Sunny Jan вероятно е известен състезателен кон.
По пътя край фермите често се виждат стари машини, изложени като музейни експонати
Somersby е толкова малко, че единствения магазин е голям колкото лафка. На картата пише, че хората тук работят в цитрусовите плантации наоколо (които не видях никъде) и е основано през 1888 от британец, роден в английски град със същото име. По всичко личи че мястото има дух и общност. Селцето се бори с някаква голяма, лакома корпорация, която иска да копае пясък в района. Навсякъде по дърветата виждам табели от този род:
С тази снимка добавям моя микроскопичен принос в защита на тяхната кауза.
Дотътрям се с последни сили до магазинчето срещу училището (което представлява центъра на това място) и сядам на бордюра. Имам да взема важно решение, но не мога да се концентрирам – в главата ми продължава да се върти “Края на песента” – героят на Васил Михайлов си допива чашата в кръчмата, язди нагоре в планината, спира да изпрати мулето обратно, поглежда с мъка и любов към чукарите наоколо, тръгва напред, чуват се трите изстрела, той пада и всичко избледнява…
Няма начин, тук вдигам бялото знаме – коляното има нужда от доктор! Обаждам се в къщи и се опитвам да звуча бодро и оптимистично. Моето момиче е при мен само след час.
Остават ми само 138 километра.
Това е приятели, приключвам за сега, без да съм свършил. The Great North Walk е все още там, моя устрем да го мина все още жив – пътешествието продължава!
Meniscus Medialis – хрущял в коляното от вътрешната страна на крака, поемащ тежестта и триенето между костите на бедрото и подбедрицата.
Torn Cartilage – често срещанa спортна травма, при която парче от минискуса се откъсва в резултат на внезпно голямо натоварване съпроводено с усукване в коляното.
Симптоми – болки, подуване, блокирване на движението в ставата, трудностии болки при стъпване.
Meniscectomy – операция при която се правят два прореза от по сантиметър от двете страни на капачката, в единия от които се вкарва микрокамера, а в другия инструментите, с които откъснатото парче минискус се вади от колянната капсулa.
Ако ти харесва моята история, можеш да я споделиш със своите приятели чрез бутоните долу и не забравяй моля да оставиш коментар. Това ще ме зарадва.