Делхи
Това е продължението на Индия
Този постинг започва доста негативно, но по някое време има прелом, след който съм способен да оценя (и да се насладя) на странния свят наречен Индия. Продължавам след тревожната нощ, в която по чудо успях да намеря моя хотел…
Стряскам се от провлачено пеене, което се забива натрапчиво в мозъка. Някъде има джамия. Тя не е близо, но ходжата използва мощни уредби да подчертае зова си към всички спящи (без изключение), да стават най-после и да започват с молбите си към Аллаха. В първия момент не мога да включа къде съм, после се сещам и чувам шума от улицата, който не е спрял нито за момент. Все още е четири, спал съм само два часа.
Ходжата млъква доста скоро, но Сънчо е вече избягал. Колкото и да се въртя, очите ми не искат да се затворят. Скачам и започвам да мърдам, повтаряйки си че днес ще имам прекрасен ден. Най-важно е да намеря карта на града и да си взема билет до Агра, където искам да ходя утре. Миене на зъби, контра, пляскане на бузи и подсвикване пред огледалото отнемат точно колкото навън да се разведели.
Delhi Morning from Vesko Petrov on Vimeo.
От входа на хотела виждам първо една катеричка, и после стотиците индийци, които сякаш не са лягали – бутат колички, карат колелета, повдигат грамадни гюмове, пълни с вода или мляко. Голям късмет с тази катеричка, викам си щастливо, днес ще ми върви. Ранните индийци сякаш са изумени от моята поява. Аз се хиля, кимайки за добро утро. Те не отговарят нито с усмивка, нито с движение на главата, само зяпат втренчено с концентрирания тъмен поглед, дето видях снощи у таксиджията. Квартала сякаш е претърпял гражданска война – рухнали сгради, купища боклук, воня на пикоч (и това гнусното, дето не мога да определя), спящи хърбави кучета, мръсни локви, говна с различен цвят, размер и произход… Хората не го забелязват, очевидно са свикнали с всичко това.
Първото нещо, което щракам в Индия. Тази катеричка ми носи късмет.
Индийска улица.
В Индия се качих само веднъж на велорикша, но ме хвана такъв срам от зора на кльощавейката дето върти педалите, че скочих от нея само след 2 минути.
Край гарата започват да ме спират, да питат дали не ми трябва нещо. Усмихвам се и вежливо повтарям, че не искам нищо, благодаря. Някои от питащите тръгват след мен. Повтарям отказа си поне стотина пъти без успех. Ако някой отпадне, нов индиец ми скача, за да ме пита на свой ред. Докато стигна гишетата за билети, съм образувал тълпа, която ме следва по петите. Там е трудно да се ориентирам, защото никъде няма указания къде са билетите за Агра, но има поне хиляда индиеца, които се блъскат на десетина опашки.
Спасението е на втория етаж, където е бюрото за чужденци. Тълпата зад мен изчезва магически, понеже горе един полицай почуква по бетона с дългата си бамбукова пръчка. Още е рано, бюрото е затворено, но край вратата му вече има няколко щъгливи европееца с торбести шарени гащи и оплетени мръсни коси. Те едвам дишат от изтощение. Тогава осъзнавам колко е душно – не се трае. Добре че отварят и вътре има климатик. Минават поне 30 минути докато служителите седнат зад гишетата. Бюрокрацията е толкова мудна, че докато се снабдя с влаковия билет до Агра за утре, минава още час. Тези чиновници са перфекционирали изкуството на бавното движение.
Билета е вече в джоба ми, мога да се успокоя и да се заема със следващата задача – карта на града. В Сидни това е лесно, всяка бензиностанция, лафка, кафе, магазин за книги или вестници предлагат богат избор. В Делхи нещата са сложни. Карта не продават никъде. Решавам да повървя до държавното туристическо бюро в центъра (Connaught Place). Не е далеч, но слънцето жюли жестоко, въздухът е прашен и на всеки завой различни просяци, рикши и тъмни субекти ме спират за нещо. Потта се лее в очите.
Наблизо има колеж за момичета.
Виенско колело. Ето тук можеш да го видиш в движение: Цък
Connaught Place е една улица, извиваща се в огромен кръг. От нея в различни посоки се разперват множество други улици, по които били лъскавите бутици и ресторанти на Делхи (така пише в туристическите справочници). Тук обаче срадите и улиците не са по-малко грозни или рухнали от тези край гарата. Имам чувството че съм се заблудил. Веднага се появява един да ми каже, че съм в правилната посока, но туристическото бюро било затворено. За мой късмет той знаел едно друго място, което работело в момента и с удоволствие щял да ми го покаже. Не, благодаря и тръгвам по извивката. Оня ме следва, продължава да ми говори въпреки, че го игнорвам. Аз ускорявам ход, при което завалията остава назад – неговите джапанки не могат да се мерят със спортните обувки на Веско. Малко по-натам обаче ме чака един друг, подобен на първия. Бюрото ли търсиш, вика той, ми то сега е затворено, аз знам едно друго. Благодаря, довиждане и отново се втурвам. Забелязавам, че един трети бяга по шосето успоредено с мен. Той изчезва сред рикшите, но на следващата пресечка мистериозно се появява пред мен и на свой ред се опитва да ме спре. Не му обръщам внимание, продължавам по улицата. Не след дълго някакъв четвърти ми се представя за цивилен полицай и дори вади документ със снимка. Наоколо било пълно с мошеници и ако съм търсел честни туристически услуги, той щял да ми помогне. А бе глей си работата бе, викам аз и отново се втурвам.
Този индиец адски прилича на един от дружинката.
Тези няколко души успяват да ме отклонят 20 метра преди да стигна целта си и да ме насочат километър, два в грешна посока. После, след като вече съм си набавил картата на Делхи (от отвореното туристическо бюро) ги засичам пак същите, седнали да си лафят на една сянка, в очакване на следващия балък. Отивам при тях и соча към джипа с надпис „туристическа полиция”, паркиран пред бюрото. Да ви издам ли сега? Онези се хилят извинително. И що така ме плъзнахте, викам, но вече не съм бесен, а ми е смешно от ситуацията. В лафчето с тях разбирам, че са се опитвали да ме набутат в частно туристическо бюро, от което получават комисионна. Дали са ми приготвяли друг номер не знам, но този момент е преломен, от тук насетне добивам имунизация срещу безбройните досадни тарикати, бъкащи около туристическите места на Индия.
Моторикша. С тези трябва да се пазариш най-яко. Тук можеш да видиш как препускаме като луди по улиците на Делхи: Цък
Въоръжен с карта, ставам безстрашен и след кратък пазарлък с една рикша, пърпорим към стария Делхи. Там е Червения форт – място, което се надявам да ме впечатли. Преди да стигна до него, попадам в лабиринт от тесни улички, където е още по-голяма бъркотия и живота кипи под формата на стотици индийци, мърдащи в различни посоки. Гледам някаква голяма джамия и викам дай да я видя. Кефят ме дългите широки стълбища нагоре. На входа ме карат да събуя обувките и да ги оставя на един да ги пази за 20 рупии. Широките пространства в джамията са интересни, но е адски е горещо, вече пия втора еднолитрова бутилка вода и все съм жаден. Имам нужда малко да се съвзема. Отпускам се в дълбоката сянка на хладен мрамор, където праведните мюсулмани се молят на Аллаха. Един страшен чичка с огромна рунтава брада, обикаля постоянно и с дълга сопа гони всички неверници, които му се сторят неуважителни. Мен чичката ме оставя, щото в момента съм много смирен.
Щироките стълби към Джама Масджид (Jama Masjit). Кльощав татко държи за ръка едно дете, докато другото си дърпа ръката, щото вече е голямо и се срамува.
Била най-голямата джамия в Индия и на този двор можело да се съберат 25 000 правоверни да се молят на Аллаха.
Тези момчета са индуси и много искаха да си правят снимки с мен. Накрая оня страшния чичка ги подгони с дългата тояга, понеже му се видяха неуважителни. Мен ме остави, защото му се видях смирен.
Джама Масджит била направена от Шах Джахан, същия който построил Червения Форт и пантеона на любовта Тадж Махал (Taj Mahal) в Агра.
Улица с транспорт в Делхи.
Индийци. Кефи ме израза на младата жена.
Уличките на стария Делхи са бъкани с криви магазинчета за железария, царевица, дрехи и какво ли не. Надушвам места за ядене с широка печка отпред и няколко врящи баки върху нея. Отзад гори огън, на който се грее голям черен казан и се виждат паянтови маси с ниски табуретки. Миризмата на храна преобладава над всички други миризми. В този момент ме обхаваща страшен глад. Сещам се че не съм ял още от снощи. Пъхам се под навеса на едно такова място и без да мисля за опасните бацили, сядам на една мръсна маса барабар с десетината индиеца, нагъващи манджа от очукани алуминиеви чинии. Бързо давай нещо да ям, викам на изуменото момче, че умрях от глад!
Приятели, реших да разделя на две разказа си за Делхи, че стана много дълъг. В другата част продължавам с хапването и после ще видя Червения форт и гробницата на Хумаюн.
Следва: Индия 3 – Делхи