Сбогом двадесети век
† за смърта и гробищата †
В петък вечер обикновено отиваме към местния pub “The Great North Hotel” да ударим по една, две (или повече бирички). Пътеката минава през малко старо гробище. Последното погребение тук е било през 1910 година. Сега това е исторически паметник, поддържан от общината. Има само около тридесетина гроба и по-скоро прилича на парк.
Гробище на първите заселници – Pioneers’ Memorial Reserve
На връщане от pub-a е винаги тъмно, макар че има някакви лампи и понякога за да изумя моите хора, се пъхам в някой храст от който викам: у-у-у… с дълбок и плътен глас, имитирайки зомби от тъп американски филм, но те ми знаят номерата и не се плашат, само се смеят.
Един ден минах от там през деня и се загледах по надгробните камъни. Зачетох се в имената на хората умрели преди повече от сто години и забравих за къде бързам. Бях изумен как в няколко реда можеш да видиш живота на няколко поколения от едно семейство. Как няколко думи говорят колкото цял роман. По онова време хората са мрели млади и като мухи. Колко близки ми станаха всички те, въпреки че ни делят стотина години…
Тук е погребан Стeнли Джеймс (Stanley James), починал през 1901 на осем години.
От съседния камък става ясно, че баща му Джеймс Форсайт (James Forsyth) умира през 1903, година и полувина по-късно, след което малкия Джим (little Jim), вероятно най-малкия син и накрая Люи Форсайт (Lewis Forsyth), който е бил на 10 при смъртта на братчето и на 12 при смърта на баща му. Майката Мини Форсайт (Minnie Forsyth) не е тук. Иска ми се да вярвам, че е успяла да започне живота си отново някъде другаде.
Кирил (Cyril) е бил само на 10 месеца през 1910 година. Някой все още му носи цветя.
А тук е Франк (Frank) – единственото дете на Артур и Етел Скар (Arthur and Ethel Scarr), на 4 години през 1906. Единствено дете по време, когато хората са раждали по десетина, говори много неща!
Джон Рос (John B. Ross) е бил полицай и умрял на 32 години през 1885. Това е нормално, но когато само десет дни по-късно умира и тридест годишната му жена Сара (Sarah Ann), историята е тъжна. Вероятно Сара не е могла да понесе загубата на Джон. Тогава обаче е добавено и малкото им дете (момиченце, което носи името на майка си). Историята става трагична!
През 1878 година Уилям Брайсън (William Bryson), 19 годишен младеж яздел към годеницата си, когато коня му се уплашил от нещо и го хвърлил от седлото. На ризата си Уилям носел малка клонка от камелия. Годеницата му бучнала тази клонка в пръстта на пресния гроб и се случило чудо – камелията поникнала. Сянката върху камъка е от същата тази камелия.
† † †
Първият истински допир със смърта имах в Римските терми като дете. Тогава обичах да скитам в района на пристанището, вълнолома и Термите… (гръцката махала във Варна). Един ден докато се пъхах из дупките и поземията на Римските Терми, сред куп камъни намерих човешки череп. Веднага стоплих какво е това, знаех от учебника по анатомия на брат ми. Черепа беше бял, удивително лек и с големи дупки за очите и носа. Учуди ме само липсата на долна челюст, но не тръгнах да я търся – бързах да се изфукам на другите деца. Пъхнах го под ризата до корема и хукнах да им го покажа. После това място ме сърбя дълго време. Не помня дали успях да ги впечатля, но помня че по-големите деца бяха ужасени и се дръпнаха от мен. Дори лудия Митак, който тогава ми беше кумир*, от далеч се протегна с пръчка и го халоса в ръцете ми. Черепа се пръсна на хиляди парчета. После бях заинтригуван от зигзаговидните ръбчета на малките плочки пръснати по земята – значи така са свързани нещата, така се крепи всичко в човешката глава! Най-обикновена механика.
Когато станах тинейджър, активно работех над страха си от смърта и гробищата. Това се изразяваше в нощно преминаване през варненските гробища на път към морето. Правехме го с Дембито, моя верен приятел, с когото постоянно си измисляхме разни предизвикателства. Веднъж ченгетата ни спряха и като им обяснихме че бързаме да хванем изгрева на плажа, те ни посъветваха да внимаваме да не изтървем и залеза…
По-късно вече знаех – смъртта не е страшна, а гробищата са хубаво място. Там е винаги по-зелено и сочно, има цветя, чисто е и понякога мирише на тамян. Там е човешко – някой винаги полага грижи за някого. Освен това шума на големия град, дори на метри през оградата изчезва напълно и ако имаш късмет можеш да видиш интересни надгробни плочи. В хубавите гробища има сянка, удобни пейки, в които можеш да поседнеш и да се наслаждаваш на живота. За мен хубавите гробища празнуват живота, а не смъртта.
Разбира се някои мислят, че най-точния пример за такова гробище е Пер Лашез (Le Cimetière du Père-Lachaise) в Париж, където са погребани множество велики умове и личностти. Там дори видях полицая назначен да пази гроба на Джим Морисън (The Doors). Цял полицай пази по цял ден един единствен гроб! Ако гледате внимателно клипа по-долу, ще видите за секунда как полицая изръмжава на един разсеян турист да стъпи назад.
Тези дни умря Марсел Марсо. Той беше голям мим, макар и не най-големия. Всъщност великото пантомимно вървене, за което всички мислят, че е на Марсо и което по-късно Майкъл Джаксън копира за своята “лунна походка”, не е негово. То принадлежи на Етиен Декру, неговия учител, който е много по-голям и безкомпромисен мим. Марсо и Бип също ще бъдат погребани в Пер Лашез. За мен заедно с Марсо най-после си отиде двадесети век. Това ме накара да си мисля за тези неща.
Хубави гробища виждаме навсякъде където има човещина: в малките градчета на Cotswold, Англия, в селцата на югозападна Франция, в Германия и Австрия, дори в Sydney, Australia, но най-хубавото си остава това във Варна, България с алеята, по която растат кестени.
Ето тук можеш да видиш едно видео, което направих за Пер Лашез:
† † †
*Лудия Митак се качваше на камбанарията и от там хвърляше пълни с вода презервативи, които се пльоскаха около и върху случайни минувачи на улицата. Голям кеф!