Да ти кажа не си падах по Индонезия така както си падам по Индия или Тайланд, понеже Бали, което също е Индонезия ми се видя ужасно място пълно с недодялани руснаци и нетърпими местни досадници. Добре че веднъж видях пътеписите на Юри и се запалих. Ако го попиташ Юри, със сигурност ще ти каже че Индонезия е една от най-добрите страни за пътуване в югоизточна Азия, а на него може да се вярва – за разлика от екскурзианта Веско, Юри е един от истинските пътешественици.
Така че първата ми работа беше да питам Юри къде да ходя за десет дена. Той ми каза десет дена са много малко, но като нямаш повече, непременно трябва да започнеш с Ява, основния остров на Индонезия. Ето как се заформи и маршрута на моето пътуване: Сидни – Аделаида – Бали – Сурабая – Семаранг – Вонособо – Диенг – Боробудур – Джогджа – Маланг – Семоро Лауанг – Сурабая – Бали – Бризбейн – Сидни.
Десет дена не са много, но успях да видя доста неща, пътувах с вевъзможни видове транспорт, срещнах интересни характери и най-вече разбрах защо Юри си пада толкова много по Индонезия – ми там хората навсякъде са готини, винаги готови да си полафят с теб без да се натрапват и ако си закъсал нещо, ще ти помогнат без да се чувстваш задължен. Дори индонезийските тарикати се оказаха печени, стига да им хванеш цаката.
Ето го дневника на Веско от Индонезия:
Сидни – Аделаида – Бали – Сурабая
Някакво страхотно главоболие ме цепи сутринта докато летя до Аделаида. Защо Аделаида ще попита някой – ами по-ефтино. Директния полет до Денпасар, Бали е $1000, докато Скайсканер ми дава билет за $700, но ако летя през Аделаида на отиване и Бризбейн на връщане.
Така че първо летя до Аделаида и заради главоболието всичко минава като сън. В Аделаида съм абсолютно зомби и се пъхам без да мисля в една врата над която пише Международни полети. Влезеш ли, няма излизане. Ех, че ме хваща яд – цели три часа по-рано, вместо да се пошматкам малко из летището на Аделаида. А съм гладен като вълк без закуска сутринта и сега без обяд. В Международни полети намирам едни мизерни монополни сандвичи за по десет долара.
После пак дремя чак до Денпасар, четири и полувина часа полет. Там пък, нали е Бали, целия свят се наредил на една безкрайна опашка за паспортен контрол. Някакви тарикати предлагат да ме уредят с ловко пререждане срещу скромна сума, но аз предпочитам да се влача в зиг-заг час и полувина докато ми дойде реда.
Главата ме цепи през цялото време докато излизам от летището, докогато сменям малко пари (само $50 че курса тук не го бива) и докато купувам сим карта за умния телефон, че да изпратя успокоителен текст на моето момиче как главата ми била по-добре (което е една нежна лъжа). За сим картата им давам 20 хиляди рупии (около $20), което ми се вижда доста по-скъпо от това което съм чел из интернет, но сега не ми се занимава – важното е че работи веднага и няма нужда да вкарвам някакви кодове за интернет.
Навън разбира се, таксиджийските, хотелските и всякакви други тарикати се нахвърлят върху мен, но аз се хващам уморено за главата (да намаля болката), усмихвам се мило и ги питам къде да ходя за вътрешни полети. Това ги кара да се успокоят и да ме насочат вежливо в правилната посока. А там, в чакалната на вътрешни полети пълно с интересни образи индонезийци и нито един тлъст западняк, но от главоболие не мога да ги видя добре. През порталите ми прибират някакви пари за летищна такса, но не много, и после се качваме на един малък витлов самолет, който изобщо не вдъхва доверие.
Витловия самолет изобщо не вдъхва доверие, но лети добре, даже излита и каца по-меко. В Сурабая е вече тъмно и добре че знам (от интернет) да наема предплатено такси за 100 хиляди индонезийски пари, което е само десет долара, че да ме метне без много разправии до центъра. Там чрез Агода съм запазил един много бюджетен хотел на име Провидение (Providence Homestay). В това тъмното и през едни разбити дворове, хотел Провидение изглежда малко страшно, но аз съм много щастлив да съм пристигнал най-после.
Тоя дето ме настанява в стаята май че е хермафродит, понеже е един мек, объл и се движи като жена, но е облечен и претендира да е мъж. Стаята също е много изкилеферчена – просто коридора е заграден с една плъзгаща се врата, като на гардероб. Тази плъзгаща се врата даже има огледала отвън. Душа в банята е студен, климатика в стаята е леден, всичките канали на дребния телевизор са размазани, няма мивка или дори огледало, където да си почешеш брадата, но на мен не ми дреме, стая за $16 в центъра на Сурабая, не очаквам кой знае какво.
Нали съм гладен, трябва да намеря нещо за коремчето. Понеже гардеробната врата не се затваря добре, заключвам чантата със скъпоценностите за кенефа, (в стаята няма друг стабилен обект) и хуквам навън да търся хапване. През една улица гледам един лъскав шопинг център (Ciputra World Shopping), където на третия етаж се наредили безброй хранителни лафки дето готвят различни неща, но за жалост готвачите им сега затварят, че е вече 22 часа. Тормозя все пак един чичка да ми направи малко nasi ayam goreng за 18 хиляди (лев и оседемдесет), което е пържен ориз с пилешко. Ориза е червен и ми е малко сладък, но е вкусен и някак сладкото успокоява главата.
После вземам бутилка вода и доволен от деня се прибирам към моя гардероб/стая в хотел Провидение.
Утре ще се пошматкам малко из Сурабая.
Ако ти харесва моята история, можеш да я споделиш със своите приятели чрез бутоните долу и не забравяй моля да оставиш коментар. Това ще ме зарадва.
Сега, като не мога да пътувам, ще те чета, ще ти се кефя и злобничко ще ти завиждам, а Java…ще я ползвам само за качване на снимки:)))
готино е! благодаря.