Това е продължението на Десет дена на остров Ява
Сурабая
Юри Варошанов хубаво ми каза да прескоча Сурабая, но така и така пристигам късно, викам си дай да остана един ден да се огледам малко, че кога друг път ще ми се случи.
Да ти кажа, има градове по света в които докато стъпиш и веднагати става хубаво сякаш си у дома. Сурабая не е такъв град, в Сурабая е шумно и прашно, трудно се върви от точка до точка, а транспорта е разгадаем само за местните обитатели. Туристи като Веско трябва да хванат такси. Добре че таксита кокото щеш и не са скъпи.
Викам да започна с Червения мост (Jembatan Merah), понеже в пътеводителя Lonely Planet пише че бил важен. Червения мост е вероятно много важен за индонезийските ученици, които изучават героичната история на Индонезия (имало там кървава битка когато Индонезия скочила да се освобождава от холандското колониално робство), но като го гледам моста не е нищо особено, освен че на на него има няколкото влосипедни рикши с рикшаджиите им дремещи в тях. Рикшаджиите на остров Ява много обичат да спят в седалката за пътниците. И то по всяко време на деня.
Тръгвам да видя дали наоколо не е по-интересно (според Lonely Planet тук имало колониална архитектура), но навсякъде е едно и също – шум, трафик и прах. На всичкото отгоре става и едно душно че не се трае. Много скоро съм изтощен и добре виждам едно виснало платнище с надпис “Soto ayam”. Там се натрупали разни местни образи нагъват нещо. Решавам че съм вече много гладен и се пъхам и аз под платнището. Местните се разбутват вежливо да направят място и после ухилени ме зяпат ей така.
Специалитета на този „ресторант“ е пилешката чорба. Един весел чичка сипва в купичката малко варен ориз, някакви зеленчуци, къса парчета от варени пилета натрупани в една витрина, ръси подправки и после го залива с врящ бульон. Да си оближеш пръстите! Забелязвам, че тукашните пилета са три пъти по-малки от западняшките. Сигурно за това са толкова вкусни. Към чорбата ми дават кана с чай. И всичко това за 12 хиляди рупии (около лев и двадесет).
Така подкрепен от чудната пилешка чорба аз продължавам да вървя с надеждата да намеря нещо интересно, но попадам на един безкраен скучен булевард, който ще ме върне до червения мост. По булеварда пълно с магазини и складове за продажба, ремонт и гараж на моторетки. Тук там и по някоя малка лъскава банка с важен охранител, който ти отваря вратата. Викам поне да сменя малко пари, че утре в провинцията не се знае. То в Индонезия банките не сменяли пари! Добре че един безупречен млад банкер с много умни очи ме насочва към някакво чейнч бюро, даже за ориентация ми написва адреса на едно листче с неговия изрядъчен равен почерк.
Намирам го бюрото, но още затворено, цял час до десет. Не се отказвам, търся място да си подпра малко задника. Натам, край реката гледам една сенчеста веранда за сядане и се тактисвам да чета Lonely Planet че да се ориентирам по-добре. Аха, наблизо имало един пазар (Pasar Pabean), една удивителна джамия (Mesjid Ampel) и арабския квартал. Плана за следващите няколко часа е готов.
Докато си чета Lonely Planet някакъв провинциален тип сяда до мен и ме зяпа сякаш съм паднал от небето. С преводача на умния телефон му викам здраси, кво става? Той бил шофьор и се казвал Осман (или нещо подобно). Сега чакал да му натоварят камиона с железа. Тази седалка била за чакащи шофьори. Ами и аз съм шофьор викам, чакам да ми натоварят татрата с плочки. После се хилим. Ей така времето минава, викам чао на Осман (или нещо подобно) и айде до чеинч бюрото. Ха, тук долара върви по 10 500 рупии, далеч по-добре от летището вчера. Сменям 200 долара и се чувствам волен като птица.
Пазара е много странен. Отначало не мога да го намеря, но за да се спася от жулещото слънце се пъхам в една сенчеста алея и хоп, попадам в различен свят. Пак е душно, но понеже е сумрак, някак се трае. Щандовете нагъчкани един до друг и съм шашнат от огромното количество стоки натрупани на високи камари. Винаги съм се чудел кой ги купува тези боклуци, но за да ги има значи има и клиенти. В момента обаче няма никой, продавачите дремят, всеки с по един малък вентилатор да му духа на петите. Обичам да се шматкам на такива места, макар да съм последния дето ще купи нещо.
Както обикалям този странен лабиринт, дрехите, дръкнулките и гуменките се сменят с риба, месо и зарзават. Там е по-интересно. На едно място се спирам да зяпам двама завалии по потници как оперират сложна антична машина дето върти едни опасни валяци. Единия индонезиец сипва отгоре люти чушки, чесън и лук, а другия индонезиец пълни отдоло смления продукт в малки найлонови торбички. Ох, че е пикантно! Лютия аромат е толкова силен че после дълго кихам и не мога да спра.
Като излезеш от пазара, стигаш до джамията, за която пътеводителя казва че била удивителна. Аз обаче не съм особено впечатлен и ме хваща мързел да си слагам сега пола, че да влизам – един мюсулманин ми сочи към купчина парцали дето трябва да си навиеш около кръста като всеки порядъчен правоверен. Вместо това сядам на една сянка до един образ и започвам да зяпам хората минаващи по площада. Тоя до мен се оказва тарикат дето продава нещо, но не е особено добър, понеже доста бързо се отказва да ме тормози. Така че известно време си седим с него на сянка и се наслаждаваме на тишината.
После арабския квартал много ме кефи. Там уличките са тесни и къщите са шарени, а магазинчетата продават странни неща. Децата тъкмо се връщат от училище и от шарените къщи наизлязли едни отрудени бабички да ги посрещат. Децата сочат с пръсти към мен и се кискат, а бабичките им подвикват да се държат прилично. В арабския квартал на всеки ъгъл ще намериш количка от която да си купиш малко фурми, печени семки или парчета нарязана диня за по десетина стотинки.
След цялото това вървене аз съм пак гладен и започвам да се оглеждам за количка с надпис “Soto ayam”. В Индонезия няма нужда да ги търсиш дълго, те са навсякъде и с качеството на чорбата рядко ще сбъркаш. Така че след още една вкусна пилешка чорба за лев и двадесет и много доволен от моя ден в Сурабая аз грабвам едно такси на което пише синята птица (в интернет казват че те били честни) да ме откара обратно до хотела. Ама вярно, че са честни.
Тази вечер излизам да намеря уличната храна в квартала. И наистина няколко пресечки отвъд шумния булевард откривам множество майстор-готвачи надпреварващи се край съскащи горелки да хранят гладното население. Някои от тях пържат ориз в грамадни тигани, други кипят нудълс, трети мятат парчета зеленчуци и месо в нажежени уокове. Аз си избирам един дето върти тънки пилешки шишчета (satay ayam). Пича ги топка от време на време в сос сате и после ги пече на жар. Десет парчета за левче. Те вървят много добре с две големи бири Бинтанг, които пък си вземам от едно шопче до хотела за лев и седемдесет. И после спя като къпан.
Еха, утре ще летя до Семаранг и после с рейс до Вонособо, където искам да видя платото Диенг.
Ако ти харесва моята история, можеш да я споделиш със своите приятели чрез бутоните долу и не забравяй моля да оставиш коментар. Това ще ме зарадва.
😛