Вонособо

Това е продължението на Сурабая

Сурабая – Семаранг – Вонособо

Днес ще летя до Семаранг на около 500 км и от там ще хвана някой рейс до Вонособо, градчето подходящо да се катериш на платото Диенг. Поне това е плана. Тази сутрин съм много възбуден от предстоящото пътуване и съм забравил че то било моят рожден ден. Ами честит рожден ден Веско тогава и ха да си жив и здрав!

Онова такси със синята птица от вчера пристига десет минути по-рано. Чичката беше толкова готин че го помолих да дойде тази сутрин даме закара до летището. Понеже знам колко ще излезе, викам на човека да изключи брояча и направо да му дам сто хиляди, но нали такситата със синя птица са честни, чичката вика не, няма проблем на мен ми стига чеще те возя. После с кеф му давам десет хиляди огоре.

Докато правех плана за Ява си мислех до Семаранг да пътувам с влак. По някое време обаче се усетих, че това ще отнеме цял ден, а и като погледнах влака струва 300 хиляди, докато самолета е само 430 хиляди. При такава малка разлика и с моето ограничено време, решението да хвана самолет е лесно.

Полетът до Семаранг е много приятен. Случвам се до една приказлива индонезийка, която успява да ми разкаже живота си. С нея всъщност намираме доста теми за разговор, понеже тя работила няколко години в Холандия и много обичала Европа. С парите от Холандия Лиз (така се казва мадамата) си купила къща на остров Ломбок и даже ми показва снимки. Къщата на Лиз е почти на брега и около нея се виждат мангови дървета. Лиз се оплаква че мястото било идилично, но твърде умряло. За да го събуди тя канела приятели от Европа и Австралия на гости, опитвала се да направи там артистична колония. Лиз ми дава телефона си и ме кани следващия път непременно да я посетя на остров Ломбок. Странно, аз съм малко дръпнат понеже Лиз е прекалено приятелски настроена, но не се знае, другия път може наистина да и се обадя.

Извън летището хващам едно такси синя птица да ме закара до билетното бюро (Nusantara bus ticket office), където ще хвана автобус до Вонособо. Добър късмет че автобуса потегля след пет минути, но лош късмет, че автобуса е пълен, няма места. Места имало в следващия, но той пък е чак в 14 часа. В този момент не мога да си представя как ще вися тук цели шест часа. Гледам навън таксито синя птица ме чака, сякаш шофьорът му е знаел какво ще стане. Викам си ами да – който няма време да чака шест часа, има пари да харчи за такси и му викам на таксиджията да ме закара до Вонособо. Готов съм да му дам 50 лева, но той нали е от честните, настоява да държи апарата включен.

Докато излизаме от града, виждам че Семаранг е интересен, с едни хубави зелени хълмове. Докато ги зяпам тези хълмове изпитвам моментно съжаление че може би трябваше да прекарам един ден тук а не в Сурабая. Викам си нищо, другия път.

По пътя към Вонособо заобикаляме няколко извисяващи се вулкана. Имам чувството че се движим в едно безкрайно село понеже населените места се сливат едно с друго. Всеки свободен метър по земята е внимателно разделен и засят с разни земеделски култури: картофи, лук, папая, моркови, зеле, но също царевица и домати. Става ми гот като гледам как някой полага толкова много грижи. Моя човек се нарича Петрос (Petros Vijiantu) и бил един от няколкото милиона християни католици на Индонезия. Няколко милиона звучи много, но християните тук са капка в морето като имаш в пред вид че в Индонезия живеят над 250 милиона души, главно мюсулмани. Петрос разбира се бил наречен на свети Петър.

Както си караме, по едно време съм много гладен и викам на Петрос дай да спрем на някое капанче. Речено, сторено – капанчето където спираме се е специализирало в супата баксо (Bakso soup), чиято философия е подобна на нашенската супа с топчета, само дето топчетата от кайма са доста по-големи топки и подправките са далеч по-пикантни. Вземам две супи баксо за два и тридесет и му викам на чорбаджията дай сега и по една бира. Индонезийците започват да се смеят сърдечно сякаш съм казал добра шега. Наистина е шега, понеже в Индонезия (подобно на Индия) когато си извън туристическите места бира не се пие току така. Ами като няма бира викам, дай тогава по един чай, което е също шега, понеже чаят тук е задължителен и без да го искаш. Спомням си че като малък в България не обичах супа топчета, но тази супа баксо много ми харесва.

Вонособо е малко градче и лесно намираме хотел Аржуна, който е споментат в моя пътеводител. Брояча на таксито синя птица показва 43 лева. Давам му на Петрос петдесетарката, а той ме гледа ей така. Викам нали ти обещах петдесет. Да ти кажа хората в Индонезия са наистина много честни.

Добър късмет с хотел Аржуна, понеже имат свободни стаи с душ за 140 хиляди (14 лева), утре пристигала голяма група японци и всичко било заето. В стаята ме настанява един дядка джудже с изключително дълги извити нокти. Начина по който дядката си пази ноктите (като нещо свято) ми подсказва че ноктите му са важна част от някаква религия. За това гледам да не ги зяпам много като пукъл.

Хвърлям си един хладък душ, скачам в пресен кат дрехи и се втурвам да видя какво има във Вонособо. Да ти кажа няма нищо туристическо, но хората, магазините и стила на къщите са ми странни и интересни. Както си обикалям без да се усетя съм огладнял. Там на пазарчето гледам един пече пилешки шишчета и си купувам няколко за 50 стотинки. Чиката добавя и парче зелен банан, задушен в бананово листо. Зелен банан не звучи обнадеждяващо, но трябва да ти кажа че е много вкусно. Даже се връщам за още една порция.

Ако пък цъкнеш тук, ще видиш как зяпам малко футбол на закрито в залата до нашарената с графити стена: Цък

Вече тъмно и тръгвам обратно към хотел Аржуна. Добре ама по пътя виждам ресторант, чийто специалитет са печнените патки, а всички знаят че става ли дума за печена патка, Веско не може да устои. В този ресторант си поръчвам салата от водорасли (Cah Kangkung) и разбира се печена патка (Bebek Goreng). И двете са много вкусни, заедно с една кола ми излизат около 4 лева. Докато си нагъвам сладко патката, не съм забелязал че целия ресторантски персонал се натрупал зад тезгяха да ме зяпат с умиление как си облизвам пръстите. Да ти кажа –  най-големия кеф който можеш да направиш на някой е да им покажеш колко много ти харесва храната им. Това се оказва един чуден завършек на моя дълъг и интересен ден.

Утре ще се катеря на платото Диенг.

Ако ти харесва моята история, можеш да я споделиш със своите приятели чрез бутоните долу и не забравяй моля да оставиш коментар. Това ще ме зарадва.

Share this post: on Twitter on Facebook on Google+