Великденско приключение 2
The Grand Canyon Circuit
Това е продължението на Великденско приключение.
На другия ден вървим един страхотен walk (The Grand Canyon Circuit), който започва от Evans Lookout, спуска се дълбоко в каньона и по една река, врязана в скалата излиза на Neates Glen, където в гората има малък паркинг. Там оставяме колата (да е готова като приключим) и по равното вървим до Evans Lookout. На площадката има доста хора, някои от които пият кафе от термос. Има и една мадама със страхотен апарат Canon 1Ds Mark III и страхотен обектив. Всъщност мадамата не виждам добре, защото не мога да откъсна очи от апарата (ето колко съм се изкривил).
Спускането надолу е доста дълго, минава се покрай една много странна гора от дълги прави дървета с бели лъскави стволове, няколко грамадни скали, между които се пъхаш в една цепнатина за да излезеш на едно много влажно място потънало в папрати. Там подминаваме някакви пенсионери и най-после стигаме до реката. От дъждовете всичко е влажно и много красиво. Сядаме за почивка на табелите, но скоро трябва да станем от тях, защото пенсионерите вече ни настигат и искат да видят накъде да поемат след това.
От тук вървим по реката, често пресичайки я по големи обли камъни. На много места се стича вода на прах, която трудно можеш да наречеш водопад, но е много диво и приказно. Докато си крия апарата в шапката да не се намокри, си мисля отчайващата мисъл, че каквото и да правиш, не можеш да го щракнеш така че да се предаде това невероятно усещане. Сещам се и за това, че технологиите имат още много хляб да ядат докато постигнат резолюцията на човешкото око. Да не говорим за цветовия спектър и цялостното възприятие на образа! Тогава се спирам и дълго се взирам егоистично, за да запомня добре цялата тази магия, докато все още мога да виждам…
Малко по-натам подминаваме една плитка пещера с удобно място край реката където човек може да пусне една вода. Когато се връщаме към пътеката, срещаме група момичета, които ме питат какво има натам. Аз им казвам, че там има една плитка пещера, с удобно място край реката където човек може да пусне една вода, а те се кискат. Нежната половинка ме сръгва преди да съм продължил флирта. Тя много се срамува от подобни приказки. Мацетата продължават да се кискат и се насочват към пещерата, а ние започваме да изкачваме едни стъпала изсечени в камъка. Те ни извеждат до друга плитка пещера, която се точи по цялата дължина на скалата. Пътеката всъщност продължава в нея с едно метално перило отстрани, което те пази да не се изхлузиш в дълбокия тесен каньон. Тук е много spooky. Някъде дълбоко долу бучи вода и кънтят гласове на някакви absеilers, от тези шемети дето се спускат по въжета в разни мокри дупки. По този полу-тунел стигаме до малък водопад, където отново спираме за почивка. Докато хапвахме по една круша от раницата, край водопада пристигат група тинейджъри, две момчета от които веднага започнват да се перчат, че не им пука да си мият косата под водните струи. Мисля си: който има коса на главата, му е позволено.
Още няколко снимки от този участък:
После започваме стръмното изкачване до Neates Glen. По някое време пътеката влиза в тъмен калустрофобичен тунел, в който се надявам да направя нещо, което направих в подземието на Fort Denison, (виж Прищипан тумбак), но моето момиче е вече хитро, надушва опасноста навреме и предвидливо ме пуска напред. В тъмното не ми остава нищо друго освен да измуча едно страшно У-У-У-У… като зомби от тъп американски филм. За нещастие от другата страна на тунела ни изчакват други туристи, които аз не виждам. Малкото им, около 3 годишно момченце ме гледа с такъв ужас в очите, че сърцето ми се къса. Родителите му се смеят, но аз клякам до него да му поговоря нежно и да смекча поне малко неволно предизвикания страх.
Нагоре срещаме все повече туристи, тръгнали в обратна посока. Остават ни само няколко стотин метра, когато в главата ми изгрява план как да си го върна на моето момиче за индийците вчера. Не мога да ви гледам как се влачите, викам, ще ви чакам горе. Грабвам всичките торби, да не им тежат и се втурвам напред. Скоро срещам една подходяща група от десетина човека и ги спирам. Мога ли да ви помоля нещо важно, им казвам. Хората се натрупват около мен и загрижено започват да слушат. Ами след малко ще срещнете едно дребно момиче по пътеката. Бихте ли и казали, че много я обичам… Туристите ще си умрат от кеф, всички са въодушевени да бъдат въвлечени в подобен план, а в погледите на някои от жените дори забелязвам нотки на завист към това незнайно момиче което има някой, способен на такъв своеобразен романтичен жест в пущинаците на Сините планини. После докато вървя, щастливо си представям как тя, дето умира от срам за къде по-дребни неща, ще трябва да мине по тясната пътека край десетина туристи и да изтърпи върху себе си техните грейнали изучаващи погледи.
Разбира се този хитър план работи чудесно – моето момиче е зачервено от катерене и от срам и вместо да ме халоса с нещо по главата, ме целува нежно и вика: Ама много си хамав. По този начин нашето Великденско приключение в Сините планини е напълно завършено. Обратно към Сидни дори няма трафик, пътуваме леко и спокойно…
This entry is only available in Bulgarian.
Не че и преди не съм чел това ти пътуване, ама този път направо картинно си представих как викаш в пещерата и чакащите те отсреща туристи…
Ама те са ти го казали де, много си хамав…{{{:
По принцип Веско Петров е доста хамав 🙂
Заподозрях го още при първите статии за Австралия и Германия…