Този материал бе публикуван в списание “ПИК” през юни, 2008. Тук го представям с повече снимки.
Символът на Австралия
Неотдавна една приятелка от Варна ме пита как изглежда Операта отвътре. Замислих се. Оказа се че не помня, макар да съм влизал често там. Срамота!
Реших да погледна отново и да щракна няколко снимки. За да проникна в сградата, без билет за концерт, се включвам към The Essential Tour, в който срещу $35 в продължение на час ще ни разведат през основните зали, както и през разни коридори и ниши, където обикновени зрители не се допускат. Надявам се че ще щракам на воля (грешно очакване).
Началото на този тур е точно под Bennelong Restaurant, една от трите сгради на комплекса. Бенелонг е името на първият абориген, научил английски и дори през 1793 ходил за кратко Англия, където го показват на Краля и на разни други места като екзотичен екземпляр. Завалията се опитал да осъществи културен мост между колонизаторите и местните аборигени (напълно безуспешно, както винаги се случва с англичаните). После се пропил и живял забравен в една колиба на полуостровчето* където е построена Операта. Така наричат мястото Bennelong Point. След това тук построили главния форт на Сидни, а по-късно, след разрушаването му, основното трамвайно депо (да им се чудиш на акъла).
Ресторантът Бенелонг прилича на аквариум. Има панорамна гледка към града, залива и моста (Harbour Bridge). В същото време, разхождащите се отвън могат да гледат как вътре разни надути се превземат и се правят на важни. Абсолютен аквариум. Всеки път като минавам от там имам импулса да застана пред витрината и да започна да се хиля с глас, сочейки тези вътре. Толкова е смешно! Очевидно обаче ресторанта е добър – постоянно присъства в класациите.
На уреченото място ни посреща строго изглеждащ мъж на средна възраст, който носи очила със златни рамки. Този човек страшно ми напомня за Дюлята, моя учител по физика от основното училище. Същия бавен маниер на говорене, същата изправена стойка и многозначителни погледи след всяка фраза, дори бежавата униформа, която носи е подобна на престилката, която Дюлята нахлузваше преди да ни демонстрира някакъв физичен експеримент.
Австралийската Дюля се казва Невил (Nevil) и започва с въпроси кой от къде е. В групата ни от седем, осем туристи има най-различни: Англия, Италия, Канада, Шри Ланка… Невил стига до мен. Тъпо ми е да призная че съм от Сидни и воден от неясни за мен импулси заявявам, че съм от Германия. Така ми е по-интересно (Щирлиц в тила на врага). Може би миналогодишното пътуване до Шварцвалд си казва думата. Мисля че съм последен и се правя на немец без да ми пука.Точно в този момент обаче до мен застава едно младо момиче, което също казва, че е от Германия… Ха сега!
След като научава кой от къде е Невил ни призовава да си изключим телефоните и да оставим всичко по-голямо от дамска чантичка на гардероба до нас. След 9/11 и тук като в щатите са се побъркали на тема “война с тероризма”. Наоколо е пълно с охрана. Освен това снимането вътре е забранено, всички права били запазени! Това ми забива камата (как сега ще покажа Операта на моята приятелка от Варна), но вече е късно, прибрали са ни парите. Като едно недовечиво българче усещам че причината не е само болезнена защита на запазените авторски права и по-късно до някъде ще се окажа прав.
Невил ни повежда към Студиото, а аз забързано и делово го следвам за да избегна германката. Момичето подскача около мен и се опитва да ме пита нещо на немски. Аз я гледам хладно (като Щирлиц), но тя не се отказва. Принуден съм да и кажа Guten Tag. Wie geht es ihnen. Германката е стъписана. Обяснявам ситуацията и обещавам ако не ме издаде, да я разведа из хубавите места на Сидни. Говоря и на някакъв немски и никой друг не ме разкрива, а тя заговорнически се усмихва. По-късно ще науча че се нарича Катерина и е от Хамбург. Удивително прилича на сервитьорката от Wiedener Eck.
Докато вървим Невил ни говори. Малко след Олимпийските игри в Мелбърн, Сидни, да не остане назад обявява международен конкурс за проект на Опера. Града все още няма концертна зала и това е добра възможност да се изтъкне. В конкурса участват 234 архитектурни екипа от цял свят. Предложение номер 218 е на Йорн Утсън (Jørn Utzon), напълно неизвестен архитект от Дания, който дни преди крайния срок, изпраща няколко непрофесионално изглеждащи скици. Трима от четиричленната комисия отхвърлят скиците, докато четвърия член, американеца Иро Сааринен (Eero Saarinen) пристига по-късно и за да навакса в работата на останалите, преглежда отхвърлените неща. Изумен от нестандартността и красотата на този проект, американеца успява да ги убеди, че това е нещо уникално и си заслужава.
Невил отключва някакви врати и ни води по дълги коридори. След няколко завоя спираме, сядаме на меки кресла и гледаме кратко видео в което ни разказват как малко след обявяваването на Удсън за победител в конкурса, става ясно, че технически покрива на неговата фантастична идея е невъзможно да се построи. Налагат се промени, След дълги изчисления и множество различни варианти, Удсън и екипът му стигат до сегашната форма на “платната”, използвайки сложни части от една сфера. По този начин се запазва стилистиката на цялата сграда. През това време правителството на Нов Южен Уелс започва с полагането на основите, въпреки протестите на Утсън, че окончателните планове не са готови**. Чиновниците настояват проекта да бъде завършен за четири години. Накрая ще се окаже, че за това са необходими не 4, а 17 години. Утсън е перфкционист и иска всеки детайл да бъде изпипан.
Бетона за покрива е един от основните проблеми. Кофражът за подобни високи форми би бил огромен и никой не се наема да го изгради. Прилагат новаторска идея да леят на място отделни секции, след което ги вдигат и сглобяват с най-високия в света кран до момента, 2194 сглобки от по 15 тона всяка.
Студиото, в което влизаме след това, събира 360 зрители и представлява вътрешността на обърната пресечена пирамида с десетина реда места за публиката опасващи го стъпаловидно от всички страни и квадратна сцена в средата. Използва се за експериментални постановки, политически сатири, концерти на независими рок групи, дебати и дори тържеството в чест на Буш, Путин и Ху Жинтау по време на АПЕК срещата през 2007. Невил обяснява колко пищно са декорирали помещението тогава. Сега атмосферата е като в репетиционна зала.
След студиото изкачваме стотина стъпала до балкона пред голямата концертна зала (The Concert Hall), на който зрителите излизат да се разтъпчат по време на антрактите. От тук се разкрива вероятно най-красивата гледка към Сидни. Невил ни показва огромните стъклени плоскости опасващи цялата предна част. Шест хиляди квадратни метра двупластово стъкло, произведено във Франция.
Новаторските идеи на Утсън не винаги имат техническо решение, постоянно се налага да се правят промени и да се внасят корекции. Когато нямат дадена технология се опитват да я разработят, а когато е невъзможно, измислят нещо ново. Това отнема време, четирите години предвидени за строежа минават, а сградата е все още в груб вид. Бюджета също се раздува. Утсън продължава да настоява за използването само на висококачествени материали внесени от цял свят. Правителството на Нов Южен Уелс започва да губи търпение.
Голямата концертна зала има капацитет 2679 места. В момента на сцената правят тестове на новата звукова система. Тавана е дървен, на стъпала за да се подобри акустиката. Поради същата причина и пода е дървен. Най-интересното нещо тук е органа зад сцената. Оказва се че със своите 10500 тръби и пет отделни клавиатури това е най-големия (mechanical tracker action organ) в света. Друго интересно са множеството светещи стъклени дискове, които се спускат над музикантите, за да насочат звука към публиката.
Като цяло интериора в голямата концертна зала е скучен и безинтересен в сравнение с външната форма на сградата (сега разбирам защо не дават да се снима). Има обяснение за това – той не е проектиран от Утсън. Операта е завършена от екип австралийски архитекти… През 1965 година щатските избори са спечелени от консервативно правителство, което решава да пришпори нещата и отказва да толерира повече експерименталния подход на Утсън, който от своя страна става все по-ексцентричен и безкомпромисен по отношение на проекта. Бюджета отдавна е надхвърлил предвидените $7 милиона (до откриването на Операта те ще станат $102 милиона) и новите бюрократи спират плащането на хонорари, поставяйки глупави условия, целящи да отстранят архитекта. Утсън е принуден да си подаде оставката. Оригиналните му идеи за интериора на залите да бъдат завършени с фантастични форми и ярки фестивални цветове са отхвърлени напълно. Назначават австралийски екип да ги проектира наново, с далеч по-малък бюджет. Резултатът е ясен и то не само визуално… Дори интересните светещи дискове са монтирани по-късно за да коригират (безуспешно) акустичен проблем – пространството оставено над музикантите се оказва твърде голямо. Огорчен, Утсън напуска страната и повече не се връща да види произведението си.
Поемаме към Оперния театър (Opera Theatre). За да стигнем до там трябва да излезем и да прекосим тясното пространство между двете сгради. Тук спираме за момент. Невил се смее, че наричали това място “Ветрилника” – непрекъснато духало силен вятър. Докато сме там обаче времето е тихо и усещането е странно, извитите форми от двете ни страни хвърлят златисти отблясъци. Покрива на Операта е покрит с над милион бели гланцирани плочки, произведени в Швеция, които променят цвета си в зависимост от светлината. Отблизо те удивително напомнят на керамични плочки за баня. За времето си обаче материала и технологията им са били хайтек, в глазурата има пигменти, предотвратяващи развитието на мъх и лишеи, няма нужда да се почистват непрекъснато. Плочките са импрегнирани в бетона още в началото, когато го леят в отделните секции преди монтажа на покрива. Така се избягва скъпото им лепене по-късно.
В Оперния театър отново няма нищо специално за гледане. И тук както в голямата зала усещането е като за театрален салон от седемдесетте години, всичко изглежда твърде “обикновено”. На сцената виждаме монтирани балетни станки, готови за утрешната репетиция на Австралийския балет (The Australian Ballet), работещ върху четири танца от Jerome Robbins, хореографа на Уестсайдска история. Единствената интересна особеност за която Невил ни казва е че сцената няма висящи чиги и смяната на декорите става под сцената, от където се вдигат с два мощни асансьора.
И в тази зала австралийските архитекти са го оплескали. В плановете на Утсън тя е проектирана да се използва предимно за театрални постановки. Тежките балети и опери са предвидени за Концертната зала. След отстраняването на Утсън, държавните бюрократи настояват да увеличат местата в голямата зала, от което там страда акустиката, а малката да се преустрои в оперна зала. Сцената обаче тук е твърде тясна и неудобна за големите опери. Така по-малката зала става ни риба ни рак. Промяната на оригиналния проект довежда и до друг, по-сериозен проблем – звукът от оркестъра, вместо да излиза към зрителите, резонира под сцената и причинява слухови увреждания у работещите там. Стига се дори до стачка на музикантите.
Нашия тур е вече към края си. Във фоайето на Оперния театър виждаме последното видео на обиколката. Операта е открита от Кралицата на 20 октомври 1973 година. Нейният създател осезателно отсъства от знатните гости на откриването. В следващите тридесет и пет години Утсън няма дори да посети Австралия. Едва през 1999 се стига до някакъв вид сдобряване. Правителството на Нов Южен Уелс заедно с ръководството на Операта (Sydney Opera House Trust) усещат че трябва да направят нещо и започват търсят Утсън. След множество разговори и срещи успяват да го убедят да не се сърди повече. Назначават го “дизайнер консултант” за бъдещите промени и подобрения на сградата. Въпреки това Утсън отказва дойде в Австралия за някакви почетни тържества. Бил твърде стар за такова пътуване. Вместо него идва синът му Ян Утсън който да “погледне” ремонтните и реставрационни проекти, предприети в Операта през последните години.
Излизам от сградата напълно задоволен въпреки липсата на снимки (то и нямаше кой знае какво за снимане). Навън слънцето е вече ниско и хвърля дълги сенки. Първото от хубавите места в Сидни, което показвам на Катерина са стълбите пред операта. Те са винаги топли и като се излегнеш на тях се чувстваш адски удобно. Задник, пети, лакти, гръб и глава, всичко съвпада идеално с глатките стъпала – сякаш някой ги е мислил специално за теб…
* * *
*То всъщност било остров, който при отлив се свързва със сушата. Когато Артур Филип влязъл с корабите си за пръв път в залива, там струпали кравите и другите животни нужни за новата колония. Така първото му име е Кравешкия остров (Cattle Island). По късно засипали пространството между брега и острова и се получил полуостров.
**Основите лежат върху 580 бетонни колони сондирани на 25 метра дълбочина под водното нивото. По-късно ще се наложи скъпо разбиване на бетон и ново леене, тъй като се оказва че определени точки в крайния план на Утсън изискват далеч по-стабилни основи.