Войната на Веско
Всъщност тогава не съм знаел че имам война. По това време все още нямам рефлекси и не разбирам че имам враг. Нали като си малък големите се грижат за теб и си мислиш че всички са добри. Как да предположиш че сред тях може да има някой, който не те обича?
По това време единствената война за която зная със сигурност е тази с долната махала. В нея нещата са ясни: гледаш да не ходиш натам без приятели, защото ще те замерват с пясъчни бомби. Те от своя страна избягват да идват нагоре, защото пък не знаят дали Лудия Митак не ги чака на камбанарията в бившата църква да им хвърли отгоре някоя водна бомба (презерватив пълен с вода). Каква страхотна идея!
Необходимо ми е доста време да открия, че бащата на моя приятел Савата (Яйцеглавия) не ме обича, въпреки че нищо не съм му направил. Трудно ми е да го разбера. Когато наоколо има други възрастни той е усмихнат и се шегува с нас да покаже, колко обича децата. Когато ме срещне сам в коридора обаче и ми каже “Ей Веско, я ела тука”, бащата на Савата става различен. Аз съм малък и се подчинявам. Приближавам се послушно към него, той ме хваща за ушите с две ръце и ме вдига от земята. Ушите ми пукат, имам чувството че ще се късат, но от обида не усещам болката, по-скоро съм изумен.
Бащата на Савата ме дърпа няколко пъти нагоре надолу, сякаш тренира вдигане на тежести, после ме държи близко до лицето си и ме изучава през малките си очилца сякаш гледа някаква странна буболечка. Не ми говори, само казва “… а-А! а-А!” с отворена уста или “… м-М! м-М!” със затворена уста, докато сълзите ми текат.
Гледайки старите снимки на малкия Веско, виждам едно кльощаво със щръкнали уши. Такива хубави уши просто плачат да бъдат издърпани. Сигурно за това бащата на Савата практикува с мен тези странни тренировки, когато наблизо няма никой. Но не е само това. Понякога след “Ей Веско, я ела тука” следва не дърпане на ушите, а забиване на палци в меката част на врата под ушите. Там много боли! Или кратък бърз удар с кокалче в диафрагмата. Там също много боли и дори губиш дъх! Прави го сякаш тренира някакво карате.
Казвам на майка ми, но тя както винаги започва да реве, прегръща ме и повтаря нейното “Весе, Весе, ще разбереш като пораснеш”. Аз нищо не разбирам, продължавам да съм послушен когато бащата на Савата ме вика, макар да знам че ще боли. Нали ни учат да слушаме големите и аз съм добро момче…
Чудя се дали не започна да ме мрази, когато го попитах защо взема от нашите въглища в общото мазе. Видях го как си пълни кофата докато криех там двата противогаза дето намерихме с Мюлтарана на тавана в бившето полицейско управление до гарата. Тези противогази бяха много страшни, имаха стъклени очи и много се гордеех с тях. Освен тях там намерихме празни пачки за пушка, гилзи и няколко истински патрона с барут в тях… но това е друга история.
Питам го защо взема от нашите въглища без да знам че това е кражба, просто ми е интересно. Наоколо има и други възрастни и бащата на Савата се хили нервно, а носът му става морав. Уж се хили, но очите му не се смеят, гледат ме страшно през малките злобни очилца. “Я да изчезваш бе пишлеме” тихо съска в ухото ми, а към другите вика “ха, ха, ха, какви ги измислят тези деца”. Аз изчезвам както ми е казано, но не мога да разбера какво грешно съм попитал. Не питам повече, страх ме е че ще ми вземат противогазите от мазата.
Свиквам с всичко това. Не с болката, с болката не се свиква, винаги ме боли и дори ми се подкосяват краката, когато видя моя мъчител в коридора, олеква ми само ако има други хора наблизо. Свиквам с мисълта, че това се случва с мен. Нито майка ми, нито брат ми могат да ме защитят. Не ми идва на ума да бягам. Приемам света такъв какъвто е. Слушам големите и непрекъснато се чувствам виновен за нещо, очаквам да бъда набеден за всичко лошо, което се случва в квартала.
Ето защо когато хващат Савата да мирише на цигари, неминуемо обвиняват мен. Веско го учил да пуши, макар че беше обратното – Савата ми се похвали с пакета, дето взел от бюфета на дядо си и Савата ме заведе в мазата на старата митница да ми покаже как се пуши. После като го надушват в къщи, им казва че съм аз. Аз пелтеча да обясня, но на мен никой не ми вярва. Яйцеглавия реве истерично, майка му го милва, а баща му идва да види как ще ме накажат. Майка ми от своя страна трябва да покаже че ни възпитава и започва да ме налага пред него. След всеки удар той настървено повтаря “… ха така!, … ха така!”, а очилцата възбудено святкат.
Яйцеглавия често ходи на село при дядо си. Като се върнат от там, той винаги се фука какви вкусни неща имат за ядене. При едно от тези ходения баща му пак ме засича в коридора. Стряскам се, защото не очаквам да го видя. Явно Савата е заминал само с майка си. Този път съм изненадан – баща му не ми опъва ухото както винаги, а ми дава едно лукче, даже се усмихва. Аз веднага го лапам и се чудя какво става – бащата на Савата е добър, пипа ми врата без да си забива пръстите, не ме сръгва в диафрагмата и дори вика ”искаш ли фурми?” Аз съм облекчен че няма да боли, кимам ентусиазирано с пълна уста. Кой не обича сладки фурми?
Бащата на Савата ме води у тях, вкарва ме в хола и казва “чакай тук да взема фурмите”. После се връща към антрето. Знам че фурмите не са там, а са в другата посока, в кухнята (нали вече тайно ги опитахме с моя приятел) и се чудя защо ли отива към антрето. Гледам там бащата на Савата заключва входната врата…
Тогава без да знам защо, ме обхваща невероятен страх! Става ми по-страшно дори от тъмното в подземията на Римските Терми, където веднъж намерих истински човешки череп! Без да мисля, без да чакам за фурмите, се мятам към прозореца и като котка се спускам по ръбовете на стената (или по водосточната тръба, не помня)…
После всичко си е уж като преди. Пак съм добро момче и слушам големите (както ни учат), но с бащата на Савата е различно. Известно време той се прави че няма нищо, сякаш не ми е предлагал фурми, но скоро пак иска да ми дърпа ушите. Още първия път обаче, като ме вика при него, аз се обръщам и се втурвам в другата посока. С него не съм послушен.
Бащата на Савата (или Очилатия както вече го наричам в себе си) упорито се опитва да ме хване и дори веднъж за малко да ме сгащи край Кондови. Успявам да се изплъзна, нали съм лек като муха и пъргав като котка. Едновременно с изплъзването, напълно неочаквано за себе си му викам “очилат такъв!” Ужасен съм че мога да кажа нещо подобно на възрастен, но в същото време тези две думи, веднъж изречени ми носят странно хубаво усещане. Оня побеснява, започва да крещи че ще ми скъса ушите и слюнките му хвърчат във всички посоки. Умирам от страх, но виждам че не може да ме хване и вече знам – големите също са безсилни понякога.
За мен това е изумително откритие. Все още не осъзнавам напълно новата си свобода, но ми е хубаво, дори започвам да експериментирам – гледам Очилатия да върви по улицата, катеря се на някое дърво или стена от където мога лесно да избягам и се провиквам с пълен глас “КРАДЕ-Е-Е-ЕЦ!” (вече знам какво е правил с нашите въглища). Той вижда че не може да ме стигне и се прави че не чува. Носа му обаче става морав.
С времето ставам все по-дързък. Очилатия вече не се опитва да ми дърпа ушите, но аз не спирам. Научил съм колко е хубаво да си лош. Започвам дори да не се катеря по дърветата, а където го видя от другия край на улицата крещя “ОЧИЛА-А-А-АТ!” или “КРАДЕ-Е-Е-ЕЦ!”. Голям кеф! Ако реши да се спусне към мен, аз съм като искра – там вече ме няма.
Кулминацията на тази история е денят или по-скоро вечерта, когато Очилатия ме издебва край ъгъла на бившата църкава (от където Лудия Митак хвърля водните бомби). Тръгнал съм към дворчето пред боксовата зала, където имаме план с Мюлтарана да палим барута от патроните, намерени на тавана на… абе друга дълга история.
За да видим как гори барута трябва да е тъмно. Така че вече е сумрак и безгрижно си подскачам към Мюлтарана, когато пред мен изведнъж изкача Очилатия. Замръзвам! “А да видим сега!” протяга той ръце да ме сграбчи. Обръщам се да бягам, но оня се е засилил и вече ме хваща. Чувам как ми диша във врата. От няма на къде се свивам изведнъж на топка, очилатия се мята през мен и с пълна скорост се пльоска на асфалта – колене, лакти, нос… Очилата му хвърчат разкрачени нанякъде. Скачам бързо на крака, но моя преследвач е още на земята, първо лежи, после лази да си търси очилата. Аз все още целия тереперя, сърцето ми ще се пръсне, но не бягам – наблюдавам го как пълзи безпомощно и опипва в тъмното. Толкова е жалък, че мога ей така да отида и да го ритна отзад. Не го правя, страхът вече си отива от мен и това ми е достатъчно!
Така приключва войната на Веско. Всъщност не знам. Гледайки старите фотографии на онова кльощавото със щръкналите уши (които просто плачат да бъдат издърпани), се чудя дали се е случило. Напоследък изпитвам съмнения, през годините гледам да забравя всичко това. Понякога ми се струва сън…