Златния бряг 3
(плажът на Златния бряг)
Това е продължението на Златния бряг 2
Раят на сърфистите.
На следващия ден аз скачам рано и се втурвам да плувам и да “хващам” вълни. Оставям момичетата да спят дълбоко.
Веско Петров “лови” вълни.
Тази сутрин с вълните имам много по-добър успех от вчера. Откривам място, където преодоляването на прибоя не отнема толкова енергия. Вълните са бавни, хващат се по-лесно и дълго се плъзгам с тях. Голям кеф – това наистина е раят на сърфистите!
Рай за сърфистите. Не всеки обаче “лови” вълни. Някои само гледат и завиждат. Чичката с червената шапка не е Веско Петров.
После слънцето изгрява и тъй като не съм взел крем UV30+,решавам че е време да се прибирам. Без този крем, без шапка и без очила тук можеш да изгориш само за пет минути (което става с мен). Връщам се щастлив от чудесните вълни и осъзнавам, че не мога да се прибера. Фатална грешка – забравил съм ключа. Така ще разбера колко е ефективно секюритито на блока. Към ключа има малка електронна плочка, с която отваряш входната врата, вратите към басейна, тенис корта, барбекюто и подземния гараж. Без тази плочка асансьора не върви, а когато е с теб и активираш електрониката, можеш да отидеш само до твоя етаж… Има разбира се домофон, но като не помня кой точно апартамент беше нашия. Добре че взех мобифона. Горе звъни, но никой не вдига. Момичетата спят дълбоко и от другия край на апартамента нищо не чуват.
Гледам, някакъв тъкмо излиза от блока. Шмугвам се след него във фоайето. Ха, ха, преодолях входната врата. Това добре, но асансьора не ще да тръгва. Тогава ми хрумва хитрата идея да се кача по стълбите, които всъщност се използват само в случай на пожар. Колко са 24 етажа… Ами доста са! Стигам задъхам до моя етаж и едва тогава осъзнавам, че откъм стълбището, вратата не се отваря, може само откъм етажа. Веско, Веско, викам си, голям си хахо. Сядам отчаян на стълбите и не искам да мисля, че трябва да слизам обратно. Добре че тук има обхват. Половин час и двадесетина обаждания по-късно, нежната половинка ме спасява от душното и клаустрофобично стълбище.
После от балкона правя някои снимки.
Майка с дете. Нарекох тази снимка “Каквото морето поиска, морето ще го вземе” понеже ме уплаши очевидният контраст в размерите на океана с двете малки, безащитни фигури. “What the sea wants, the sea will have” е също и името на албум, който ме кефи. (by Sarah Blasko).
Две знаменца. Спасителите пазят пространството в ляво от флага с червени и жълто, виждат се няколко души. В дясно от синия флаг е за сърфисти.
Някои спортуват с хвърчило и surfboard – Kitesurfing (не знам българския еквивалент).
Денят минава в къпане, отново вълни за мен, обяд, дремене на двадесет и четвъртия етаж, книги и късно следобед тръгваме да вървим по плажа. Това е егати плажа – няма край. Дълъг без прекъсване 42 километра и на места широк до 200 метра. Напомня ми за този между Камчия и Шкорпиловци, само дето е по-равен и по-чист (постоянно минава машина да пресее пясъка).
Широк, безкраен плаж.
…по който хората вървят за здраве.
… а спасителите бдят.
Те имат и други превозни средства.
Вечерта излизаме да разгледаме наоколо. Улиците са бъкани с хора, които мързеливо вървят без цел и посока и често спират да гледат уличните артисти, жонгльори и акробати. Атмосферата е страхотна, напомня ми за лятото във Варна, когато тръгваш бавно от театъра и вървиш по гезмето до входа на Морската градина и по-нататък. Често срещаш приятели, спираш, лафиш си и не ти пука за нищо. Разликата е че тук към лятното настроение се добавя и празнуването на Коледа. Още по-гот. Навсякъде греят цветни гирлянди и елхи. Все още ми става смешно като видя джапанките и ризите с къс ръкав около тях.
Тук в ляво се виждат масите на доста добър италиански ресторант. Този с очилата не е Веско Петров.
Ето и коледна елха (по австралийски).
Имаме си и Hard Rock cafe.
Народа се кефи на топлата вечер. Тук в ляво има един седнал абориген, който надува didgeridoo – традиционния музикален инструмент, представляващ дълъг дървен дудук с доста ограничен звуков диапазон. Вижда се само края на неговотоdidgeridoo.
Докато се шматкаме, ни обхваща глад и започваме да гледаме какво да хапнем. Наоколо има богат избор за вечеря, от разни бързи пици и сандвичи, които гълташ на крак, до лъскави ресторанти, в които един мазен ти отваря вратата и започва да ти се превзема, докато ти донесат широка петдесет доларова чиния с няколко художествено оформени бучки храна. Подтискайки артиста в мен, забелязвам едно невзрачно виетнамско място (ресторант би било твърде силна дума) с мръсни пластмасови маси. Прилича точно на местата за ядене в Бангкок. Прави ми впечатление обаче, че е пълно, докато в съседните, доста по-прилично изглеждащи заведения няма никой. Това не е случайно. Гледам там една свободна маса и бутам моите момичета, въпреки протестите им.
Не съм сгрешил, храната е страшно вкусна. Опитваме нови и непознати оризи и кърита, а за малкото момиче поръчваме някакви виетнамски noodles в пикантен сос. М-м-м, delicious! Освен това ни кефи искренното усилие на това виетнамско семейство да угодят на клиентите. Дядото заедно с едно младо момче въртят тиганите на няколко огъня. Нежно, хубаво момиче (съпруга или дъщеря) приема поръчките и носи ястията, а бабичката прибира мръсните чинии и обикаля да забърше масите. Сега стоплям защо ми се струват мръсни – може би бабичката има нужда от очила. Тази екзотика плюс готината вечеря (и биричката) ни излиза по-малко от петдесет долара.
Прибираме се на двадесет и четвъртия етаж и и заспиваме сладко, уморени от този чуден ден, въпреки че не сме правели кой знае какво. Точно като на море…
Ей тук ще видиш кратко видео, което направих за сърфистите с хвърчило:
Следва: Златния бряг 4