Този материал бе публикуван в списание Одисей през юли, 2008. Тук го представям с повече снимки.
Подвижните дюни на Нов Южен Уелс
Вятъра свири в ушите, очите ми се насълзяват, а сноуборда свисти под мен… Не, не е зима, нито се намирам на някоя снежна писта. Тук не е валяло сняг в последните двадесет хиляди години. Това е Австралия и се пързалям в пясъка на дюните Stockton Bight. Нашия водач Andrew ме съветва да не управлявам с крака, както бих правил в сняг. Влушвам се в съвета му, залягам леко назад и политам по тридесет метровия склон.
Stockton Bight Sand Dunes са част от Worimi Conservation Lands и се намират на около 200 километра северно от Сидни. Този пясъчен масив с площ около 4 200 хектара се простира 32 километра край океана, широк е повече от километър и на места достига до четиридесет метра височина. Приемат го за най-голямото струпване на подвижни пясъци в Австралия.
Край дюните съм рано сутринта. В туристическата карта пише, че можеш да излезеш на брега с колата. Това ми се струва чудесна идея и след кратко лутане откривам входа към резервата в северния му край, близо до малко селце наречено Anna Bay. Още с първите метри обаче затъвам в пясъка. Налага се да спра на малко тревно островче и да продължа пеш. Стотина метра по-късно попадам в един напълно различен свят. Слънцето вече изгрява и странните пясъчни бабуни сред които вървя хвърлят дълги, чудати сенки. Меката утринна светлина багри всичко в розово. Тогава излизам на открито и пред мен се ширват невероятните пясъчни хълмове. Зад тях виждам други, още по- високи до където поглед стига, сякаш нямат край.
От тук скоро са минали две коли.
Място колкото щеш, и за поета, и за отшелника и за моторизирания турист.
Цялата тази територия принадлежи на племето аборигени Worimi, живяли тук десетки хиляди години. Белите заселници забелязват, че Worimi са много по-здрави, високи и по-приятелски настроени от аборигените населяващи пустинните райони. И нищо чудно, дори днес океана е пълен с риба, брега с миди и раци, а в гората край дюните подскачат безброй кенгура. Изобилие на храна, добър климат, дори прясната вода, този постоянен проблем за Австралия тук се намира в изобилие – целия пясъчен масив лежи върху сладководно езеро. Трябва само да копнеш малко в ниското, за да си направиш извор. По-късно навсякъде ще видя малки езерца.
Там край брега можеш да видиш няколко кончета.
Удивен съм колко девствен може да бъде пясъка. Вятъра го навява постоянно и следите изчезват бързо. Цветът му от розово, с вдигането на слънцето се променя към жълто, а по-късно – ослепително бяло. Докато вървя нагоре, осъзнавам колко огромно е това място. Пеш няма да стигна до никъде. Решавам да се върна обратно и да потърся помощта на специалистите.
В информационния център на Port Stephens, туристическото градче в района се записвам за следобедния тур на дюните, организирван от “Port Stephens 4WD Tours”. Така се запознавам с Andrew, нашия водач. Заедно с още няколко туристи се качваме в неговата мощна Тойота и поемаме. В следващите четири часа ще обходим пясъците до другия край и обратно.
В началото се движим по брега. Непрекъснато подминаваме различни превозни средства, най-често 4WD, но също доста мотори, пясъчни бъгита и дори колички, дърпани от парашут. На една по-пуста отсечка Andrew ни показва две птици – Pied Oystercatchers. Те са на изчезване и присъствието им тук гарантира наличието на pipis – малки мидички, живеещи на десетина сантиметра дълбочина, в зоната където вълните се разливат. Andrew иска да ни покаже тези странни същества. Слизаме, той започва да върти пети в мокрото и вади от там няколко pipis. В началото те не мърдат, но малко след като ги пуснеш във водата, черупката им започва да вибрира и за секунда, две изчезват в пясъка. В миналото pipis били основната съставка в храната на аборигените. Сега мидичките са защитени (глоба до $22 000), позволено е само да се използват за стръв, ако ловиш риба на брега.
По плажа често срещаме странни средства за транспорт.
След няколко километра завиваме към дюните. От време на време сред тях виждаме палатки, най често край малки езерца. Понякога това са цели лагери с няколко коли, опънати сенници и пушещи барбекюта. Andrew ни обяснява че в резервата можеш да прекараш месеци наред без някой да те притеснява за такси или други сметки.
Докато ни говори, той оглежда внимателно дюните пред нас. Избира най-високата и се устремява към нея. Тойотата скача, занася се и оре нагоре без да спира. Вече на върха можем да се възхитим на невероятните пространства разкриващи се във всички посоки. Тук сме близо до гората и виждаме как пясъците бавно, с около 4 метра годишно я поглъщат. Andrew ни покава следите оставени от различни животни и ни учи как да различаваме динго от куче, кенгуро или гущер. После отново се качваме в колата, нашия водач ни съветва да стегнем коланите и ни засилва към най-стръмната част на хълма. Всички пищят от ужас и възторг, но тежката кола не се премята, а се свлича меко в почти вертикалния пясък.
Малко след това ни чакат нови емоции – сандбординг. Andrew вади няколко дъски, подобни на сноубордове и ги маже с парафин за по-висока скорост. Сядаш на дъската, подпираш краката отпред и балансираш с ръце в пясъка. После летиш надолу. Невероятно усещане! Едиствения проблем е че няма някакъв лифт да те вдигне обратно. След няколко спускания, уморени от катеренето и щастливи от пързалката, се товарим в колата и отново поемаме през дюните.
Само катеренето ни разказва играта.
Докато шофираме, тук там забелязваме странни симетрично ръждясали стълбчета в пясъка. Andrew обяснява, че това са остатъци от отбранителните съоръжения изградени през Втората световна война. Тогава австралийците са се страхували от японско нападение¹. За щастие единствената атака на японците била от подводница, обстрелвала без особен успех New Castle, стратегическо пристанище на около 20 километра от тук. В пясъците откриваме също и няколко от “изгубените” 30 000 бетонни пирамиди предназначени да забавят евентуално танково нападение. “Изгубени”, тъй като от постоянното движение на пясъка пирамидите изчезват или се появяват в различни точки.
Тогава стигаме до едно от най-странните места на нашето малко пътешествие. Насред огромно пясъчно поле, в нещо като малка долина, пред нас изникват няколко плоски, ламаринени постройки над които се веят австралийското и аборигенското знаме. Това е “Tin City” – тенекиеното градче. През 19 век на този бряг засядат и потъват толкова много кораби, че властите решават да построят две бараки с провизии за корабокрушенците. По-късно и други хора се заселват там, особено по време на Голяма депресия, когато броя на бараките достига няколко стотин, често сковани от отломките на разбити кораби.
Днес тенекиеното градче има едва ли не култов статут. Обитателите му водят независим живот без сметки за ток, вода или данъци. Вода си имат, а ток произвеждат сами със слънчеви батерии и вятърни турбини. Властите им позволяват да живеят там, но без правото да увеличават бройката на бараките или да обновяват ламарините по тях, докато рухнат напълно. “Tin City” се превръща в легенда след успеха на “Лудия Макс” с младия тогава Мел Гибсън. Някои от сцените на филма са заснети тук. Дюните всъщност се използват често от различни филмови продукции. Голяма част от “Сахара” също е заснета в пясъците на Stockton Bight.
Снимки от тенекиеното градче
След тенекиеното градче, отново шофираме по брега, докато стигнем до “Sygna”, норвежки товарен кораб, заседнал в прибоя през 1974 година. Останала e само малка част от кърмата и командния мостик, но ръждясала и стърчаща в синята вода, отломката продължава да бъде впечатлителена. Това е крайната точка на нашия тур. Преди да тръгнем обратно ставаме свидетели на друго едно засядане – този път не на кораб, а на 4WD, шофиран от неопитен водач, който успява с много газ да се зарови до дъно в пясъка. Andrew го съветва да спусне малко гумите и после всички му помагаме да се измъкне.
Край “Sygna” се задава един който след малко ще закъса.
“Sygna” и една от групата. Тя е от Холандия и се вижда край пирамидите.
Ето че завалията е вече закъсал. Тук той след съвета на Andrew спуска гумите, докато спътниците му ровят пясъка.
После всички го избутват задружно.
На някои не им пука за тази драма.
На връщане минаваме по различен път. Нашия водач насочва колата към хълмче с храсти където видимо няма накъде да продължим. Там той спира и ни показва малко езерце в далечината. До брега му разбира се, можем да стигнем от другата страна, но не го правим защото езерцето е свещено място за Worimi, местните аборигени. Езерцето играе важна роля в така наречения women’s business – нещо като система от морални тайни, в които са посветени само жените. Водата му е постоянно топла, независимо от сезона и в него аборигенките са раждали децата си. Обяснимо е тогава защо духовете на езерото не допускат мъже наблизо.
Свещено езерце, но се виждат някакви коли там. Явно има хора, които не зачитат традициите на аборигените.
След тази история всички мълчим, сякаш усещаме нечие невидимо присъствие. Това усещане се засилва когато започваме да минаваме край странни могили контрастиращи в пясъка с искрящото си бяло. Приближаваме се до тях и осъзнаваме, че са изградени от милиони черупки на pipis, малките мидички които видяхме в началото. Наричат ги middens, места където хилядолетия наред аборигените са трупали остатъците от всяко ядене. Още един мистичен навик, който белите заселници не могат да си обяснят. В района съществуват стотици middens, най-старите от които датират отпреди 12 000 години. Подобно на бетонните пирамиди от войната те също се появяват и изчезват в постоянно движещите се пясъци.
Това са странните middens, които се срещат навсякъде из Австралия. Щракам зелена кола за контраст.
Вече се прибираме.
Малко сме тъжни, че това чудесно пътешествие вече приключва. Andrew ни разведрява с последната история, която ни казва. Племето Worimi не е изчезнало както много други аборигени в Австралия. В момента те дори процъвтяват. В началото на 2007 година, след дълги преговори, правителството на Нов Южен Уелс и старейшините на аборигенската общност постигат споразумение за взаимно стопанисване на това природно чудо, при което се създава Worimi Conservation Lands. С други думи властите плащат на Worimi наем за общественото ползване на резервата. Това, заедно с концесиите получавани от няколко минни компании², пресяващи пясъка за минералите в него, на практика ги прави най-богатото племе на континента. Рядко срещащ се happy end.
* * *
¹По време на войната в района е имало военна база, където са се съхранявали стотици хиляди тонове гориво. Имайки пред вид хроничния недостиг на петрол от който са страдали японците, Австралия е очаквала десант на този бряг.
²За съжаление Stockton Bight Sand Dunes все още имат статут само на Conservation Lands – резерват, не на Национален парк (което би прекратило всякакви настоящи и бъдещи минни операции). Извличането на минерали и пясък за строителство са твърде доходни. Мощното бизнес лоби все още надделява с натиска си върху местното правителство. Борбата на природолюбителите да спасят и запазят подвижните дюни продължава.
Тук заснех едно видео от това пътуване. Парчето, което чуваш е “How do we know” на една от любимите ми австралийски групи – The Living End: