Тасмания

В края на дветия ден моето момиче ме сграбчва за ръцете и с неподозирана страст ме моли да направя нещо за нея. Гледам странния блясък в очите и и се чудя какво ли е измислила сега. Ще ти кажа, ама да обещаеш че ще го направиш казва тя, а аз си мисля дали лекото Pinot Noir кoето сме си наляли, не я удари в главата. Кимам в съгласие защото на моето момиче имам пълно доверие. Тя ме гледа с възторг: искам да разкажеш за Тасмания…

Надигам чаша и си мисля, хм Тасмания, какво ли бих могъл да разкажа за нашето пътуване като нищо особено не се случи. Моето момиче ме гледа с очакване. Може казвам аз но то няма нищо за разкаване, кой ще го чете. Аз ще го чета намига ми тя, аз ще ти бъда почитателка. Почитателка на Веско? питам с ирония понеже знам, че тя не харесва този характер (според нея Веско не приличал на мен). В отговор моето момиче въздъхва примирено – добре де, разкажи го през погледа на Веско, ама гледай да е по-кратко. А-а-а, викам, Веско не може да бъде кратък.

*        *        *

Тасмания, драги  ми читателю все ни бяга. Не е далеч, но тук я чувстваш като някаква провинция за която все се каниш и все не остава време. Този път сме твърди, въпреки че нашето пътуване съвпада с пътуването на малкото момиче до Европа от нейното училище (награда че се учи добре). Решаваме да вместим нашето пътуване в нейното (или нейното в нашето) – ще я изпратим в Европа, ще отидем до Тасмания и като се върнем, ще си я посрещнем.

До летището хващаме такси, понеже за двама души градския транспорт би струвал почти същото. Таксиметровия шофьор ми прилича на един сериен убиец, който постоянно зяпа моето момиче в огледалцето. После тя ми вика видя ли го този какъв беше страшен. Да бе съгласявам се аз и съм щастлив че имаме около час за закуска на летището. Не знам как е с вас, но аз много обичам летищата, това възторжено усещане че си тръгнал нанякъде, обичам да зяпам хората дето си чакат нещо, магазините дето ми напомнят за „кореком“, уредбите дето викат пътник еди кой си да бяга бързо към деветия изход, че самолетът му ще излети за Хонг Конг без него. После пък ме кефят напорчените служители дето гледат на екрана дали в багажа ти няма някоя опасна кама и тези дето с металния детектор ти пиукат по копчетата. Понеже сме хрисими, нас никога не ни джобят, само ни махат с ръка да минаваме.

Обичам да зяпам хората по летищата.

Познай с коя компания летяхме до Тасмания.

В самолета ни обслужват едни едри руси мадами вадени сякаш от калъп, с еднакви дръпнати коси и с еднакви изкуствени усмивки, безцеремонни и делови. Една от тези хубавици постоянно идва до нашата седалка и се опъва да вземе нещо от горе. Циците и се стягат в бялата блузка, а гладкият и корем лъсва на сантиметри от лицето ми. Моето момиче ми намига – а-а, тази май те хареса, а аз си мисля що стюардесите са толкова еднакви. Викам това е работа на някой дето прави интерютата за стюардеси, вижда ми се дискриминация към тези които не са бели и високи (като Веско). Тя не ме слуша. Аз продължавам да и плямпам – добре де, какво ще стане ако някоя на интервюто за стюардеси ги излъже че е руса и кльощава и след като я вземат, изведнъж стане дебела и черна. Дали тогава ще я изгонят? Няма ли да бъде дискриминация? Моето момиче върти очи, че съм измислял такива глупости и така времето минава неусетно.

Летището на Хобарт е като на село, а уж било международно. Слизаш на пистата и почваш да вървиш към едно хале на което пише „Добре дошли в Хобарт“. Точно на входа има табела която ти казва, че ако носиш хранителни продукти, трябва да ги хвърлиш ей тука в този казан. Нищо че идваме от Австралия. Тасмания се пазела още по-чиста и ако не сме следвали указанията да не внасяме бацили, щяло да има глоба. Моето момиче се спира да хвърли двете ябълки от Сидни (тя без ябълки не може), а аз и викам абе кой ще си играе да те джоби. Да де ама след като влизаме в халето, една дебела полицайка с малко куче тръгва по редицата пристигащи пътници и то веднага надушва, че в торбата преди малко е имало ябълки. За усърдноста си кученцето получава бонбон и потупване по главата от страна на дебелата полицайка, а моето момиче ми се хили – видя ли, а. Добре че е примерна и не слуша Веско в такива ситуации. Влизаме в Тасмания без глоба.

Слизаш от самолета и вървиш към едно голямо хале.

Avis ни дава една Toyota, за която тя мърмори че била твърде голяма. Ами нямаха по-малки викам аз докато товаря двете чанти. От летището излизаме веднага, щото има само два завоя – единия надясно към Порт Артур и другия наляво към Хобарт. Ние поемаме надясно, да видим първо историческото градче на Тасмания. Веднага ти прави впечатление колко е спокойно на пътя. Никой не те гони, можеш да се отпуснеш назад и да зяпаш чудесиите наоколо – главно големи зелени хълмове, през които виждаш синьото на някой залив. По хълмовете разни крави и овце си пасат мирно. Тук там виждаш и пъргави кончета да подскачат напред назад.

Ето че шофираме към Порт Артур. Тия облаци не ни харесват.

По пътя гледаме идилични пейзажи с полета, овце, заливчета и хълмове. Тази сграда ме зачуди.

Тук спряхме за малко да погледнем от едно високо място.

Край колата заподскача едно пъргаво пиле със синя глава.

Района на Порт Артур, който уж бил най-голямата туристическа атракция на Тасмания, ни се вижда доста умрял. Мотела не е лош, но наоколо няма нищо друго. Вече е късно за историческото градче, оставяме го за утре, но решаваме да видим набързо някоя друга забележителност. Речено, сторено. С колата се мятаме до едно място със скали и метални рампи към морска пещера, в която вълните се блъскат и дундуркат милиони обли камъни. Това е Remarkable Cave, която не ни се струва чак толкова замечателна. От тук започва една дълга пътека, точеща се пет часа по драматичния бряг до някакъв нос. Тъкмо и дъждът спрял, викаме да повървим докато ни омръзне. На мен обаче никога не ми омръзва, пейзажът навсякъде ми е гот и искам да вървя без край, но след около час и нещо, край една грамадна цепнатина в скалите, моето момиче вика ох дай да седнем, че се изморих. Тя тръгва по ръба да тъси място за сядане, а мен ме хваща истинско шубе като я гледам как залита като вейка от вятъра – имам чувството че всеки момент ще литне в бездната.

Метална рампа, която води към Remarkable Cave.

Тя не ни се струва толкова замечателна, макар вълните да дундуркат милиони обли камъни.

Тръгваме по една пътека, следваща драматичния бряг.

Край тази цепнатина, моето момиче се измори и поиска да седнем.

Тя търси подходящо място.

… а мен ме е шубе, че ще хвръкне в бездната.

Тук зяпаме към Южния полюс и Cape Raoul, който ще ти покажа утре.

Нищо особено. Снимам усукани клони докато се чудя как да им придам артистичен елемент.

Там сядаме да хапнем по една ябълка (моето момиче не пропуска да се снабди с нови две, тасманийски ябълки в чантата). Както сме изморени, седнали на скалата и с погледи вперени в океанската бездна, тези две ябълки са много вкусни… Докато зяпаме към южния полюс и хрупаме вкусни тасманийски ябълки, времето се свива – става едно сумрачно, започва да ръси дъжд и да духа леден вятър. Я по-добре да се прибираме.

Тази вечер в мотела е топло и уютно. Аз кротко си надигам бирички от хладилника, а моето момиче вика чай да видим какво прави сега нашата кикимора в Европа, понеже когато ние тук приключваме деня, тези в Европа тепърва го започват. Тя вади разписанието на организирания от училището им тур и започва да чете:

Thursday, 29 September: To Rome

7:00am	Breakfast in the hotel. Bags packed and ready to depart.
7:30am	Coach transfer to Athens Airport.
10:20am	Easy jet flight 4984 departs Athens to Rome.
11:30am	Easy jet flight 4984 arrives Rome.
12:00pm	Travel by coach to your hotel Casa San Giuseppe in Rome. Drop bags at hotel, check in if rooms are available.
PM	Time to get some lunch near Piazza di Santa Maria in Trastevere or Campo di Fiori.
	Take an afternoon walking tour of central Rome; including Piazza Navona, Hadrian’s Pantheon and the Trevi Fountain.
7:00pm	Dinner in Taverna della Scalla.
	Overnight Casa San Giuseppe, Rome.

 

Моето момиче спира да чете и ме зяпа с грейнал поглед заради чудесиите, които нашето дете ще види в Европа. Така си плямпаме за нея, плямпаме си и малко за  нас. Докато си плямпаме и хоп – разбити от великия ден прегръщаме Сънчо с тръпка за всичкото добро което ни очаква.

Следва Тасмания 2 – Порт Артур

Share this post: on Twitter on Facebook on Google+