Сърцето на мрака
Това е продължението на Ум Панг.
Сърцето на мрака понеже тези десетина дена от моето пътуване ми напомнят на едноимената новела от Джоузеф Конрад, само дето хората които срещнах в джунглата, съвсем не бяха откачени туземци, водени от превъртял Марлон Брандо, а точно обратното – Карен са кротки, добродушни и безкрайно търпеливи хора, с много лош исторически късмет. Би трябвало да нарека този постинг Сърцето на светлината, но в Сърцето на светлината няма нужния ритъм.
Мястото където ще преспим прилича на селце от няколко колиби, в което обаче не се виждат жени и деца. У и Джо бързат да се присъединят към момчетата, приготвящи вечеря край няколко тигана върху газови горелки и джагара-джагара, започват радостно да си плямпат с тях. Том ме води при други двама, които са си поседнали върху възглавници на бамбукова платформа с навес. Усещам, че са някакви началници понеже цяла вечер не мърдат от местата си и само обсъждат нещо. Том ме преставя и отива при „шерпите” да ги действа. Тия двамата ми гледат документите и после ме канят да седна с тях да ме инструктират за това което следва. Утре ще продължа само с Джо и У. Първо ще се спуснем по реката, после ще повървим още няколко дена… Всъщност ще спестя на читателя подробностите на този „инструктаж”.
Двамата началници искат още да си лафят с мен, да ме поразпитат що за птица съм, как съм от България пък имам австралийски паспорт. Мен ми е тъпо и гледам да се изнижа при другата група, където се готви и е весело… Викам трябва да се изплакна някъде, а те ме прехвърлят пак на Том да ме заведе до реката. Той пък се хили от кеф че ще ми покаже тяхната „луксозна спа”, грабва един фенер и ме води в тъмното към някакво вирче, където извира гореща вода. Има достатъчно място да се излегнеш и да се отпуснеш на бавните топли струи. Веско Петров се кисне в минерален извор в джунглата на Тайланд. Абсурдно, но адски гот след дългия кален ден. През цялото време се чува ясно някакъв тътен, за който Том ми обяснява че било водопада малко нагоре по реката.
Обратно при колибите, двамата началници ги няма и сред момчетата, които готвят, градусът се е вдигнал. За това помага една туба с оризова ракия, която обикаля групата. Тя е само 26 градуса, но ми я наливат в прясно отрязана бамбукова чаша, която и придава странно свеж аромат. Момчетата си пускат разни шеги, които Том понякога ми превежда. Най-често се бъзикат с У, който още си нямал момиче. В шегите си останалите го сватосват с тази или онази от някое село, а той навежда глава засрамено, мълчи и продължава да реже лук. Джо пък гордо ми показва татуировка на ръката си – някаква птица, която била символ на име (името на неговата мацка). Другите не му прощават за тази демонстрация на романтичност.
Около нас има постоянно движение. Разни хора пристигат по двама или трима, хапват нещо, пълнят торбите с храна и отново поемат на някъде. Тиганите върху газовите горелки вероятно не са спряли цяла нощ.
* * *
Сутринта разбира се скачам в пет и се втурвам да видя водопада. Всичко е толкова мокро, че не знаеш дали вали дъжд или това е просто мъгла. Въпреки усилията ми да пазя апарата сух, обектив акумулира влага, от която снимките от следващате няколко дена излизат мъгливи. Вали постоянно, само дето се сменя от мокра мъгла на порой и обратно. Слънцето ще се покаже едва след седмица.
Водопада е огромен. Водата се стича на няколко каскади и от моща на нейното падане се образува постоянен вятър, примесен с водни пръски, които плющят по чадъра. Странно е как по цялата повърхност на високата скала виси буйна растителност, тревни отвори от които шурти вода. Криейки се под шарения чадър, успявам да се приближа точно под водопада. Тук грохота е заглушаващ, а въздушната струя е толкова мощна, че вися към водопада на 60 градуса. Това е моят момент.
Може да се каже, че това е краят на моето туристическо пътуване. Следват ми десетина дни движение в Карен територия, които вероятно заслужават отделен постинг. Тук ще си позволя само няколко снимки и ще спестя по-тъжните:
