Прищипан тумбак
В събота като всеки нормален човек и аз си пийвам малко. Бяло винце „Маймунски залив” (Monkey Bay) с раците които готвя за обяд. Напоследък обичам това винце направено от грозде sauvignon blanc. Става ми едно хубаво и смело на душата и изведнъж ме обхваща приключенско настроение. На компютъра съм уж да продължа за Тайланд, но мисълта ми шари, не се спира на едно място. Гледам в Сидни вървяла седмица на залива с най-различни събития. Плъзгам се надоло и там се мъдрее тур на форт Денисън. От кога му се каня на това малко островче. Гледам бутон “book online”! Кликам на него без да мисля и за пет секунди изчезват $54 с които запазвам две места за неделя. После леко изтръпвам, защото си спомням че милата не обича крепости, зандани и подземия. Тя обича градини, дворци и картинни галерии. Плюс неделята е за книжка с краката върху мека възглавница, а не е за някакви островни приключения. Куражът заедно с градусите се изпаряват, но вече е сторено, няма връщане назад. Моето момиче, разбира се не е щастливо. Остров… корабче… ще ни отиде там целия ден! Освен това в неделя ще вали, пророкува тя, но е поставена пред свършен факт и няма къде да ходи.
Неделята е наистина мрачна и облачна. Гледам облаците и се моля да не вали. Оставяме колата с билетче за четири долара (покриващи по-малко от час). Ще ни глобят, отново се муси тя, трябваше да я оставиш в подземния паркинг за $15. Няма да ни глобят оптимист съм аз, айде да не се тормозим за подобни глупости (всъщност, не ми се дават толкова пари за някакъв си паркинг). До корабчето има полувин час и се шматкаме малко из туристическите улички на The Rocks. Там има стари колониални сгради, атмосфера и чудесни изби с ресторанти, ама ще разкажа друг път. Сега се качваме на корабчето и точно след две минути стигаме до малкото островче на форт Денисън.
На мостика една жена в униформа на „Националните паркове” ни посреща толкова ентусиазирано, че моето момиче започва да се усмихва. Маргарет ни се представя като нашия водач и ни дърпа в една канцелария, където прибира парите на тези дето не са си платили онлайн. Тя е аборигенка или далечна, с няколко примеса потомка. Не ме питай как знам, вече го усещам в маниера на тези хора, чието поведение, колкото и да е обиграно с вежливоста си към „клиента”, винаги има елемент на обида и стаено напрежение към хората заграбили земята им (всъщност, не изключвам възможноста тя просто да е в менструален период). Аз я харесвам заради мощния глас с който действа заблеяните туристи да мърдаме по-живо, че работа я чака и с който нежно и увлекателно ни говори за форт Денисън.
Преди пристигането на белите тук имало 25 метрова скала и наоколо било пълно с вкусна риба и едри стриди, които лесно се вадят. С пълен корем аборигените заслужено му дават името Матте-уанье (Mat-te-wan-ye) – „щастливо място със скала, където човек се чувства добре”. Добре ама пристигнали англичаните и цялото това щастие рухва. Белите започват да оковават затворници на скалата, че били откраднали парче хляб. Оставени там на хляб и вода за седмица или две, тези нещастници изпусталяват толкова много, че започват да наричат острова Pinchgut (нещо като „Прищипан тумбак”). Белите не се спират до там. По някое време вдигат на скалата бесилка и започват да бесят по-агресивните каторжници…
Тези работи Маргарет ни ги казва преди да отключи вратата на бойната кула. От там през едни тесни вити стълби тръгваме надолу към мрачно и влажно подземие. Аз съм на седмото небе, докато нежната половинка трепери. Долу се пъхаме в обла сводеста стая, където нашата водачка продължава историята. Първия окаяник, виснал на бесилката тук бил Франсис Моргън, който някога в северната част на Сидни пребил до смърт един завалия на име Саймън. За назидание, след обесването му го заляли с катран (да се запази тялото му по-дълго) и го оставили да се люлее месеци наред, че да стреснат останалите злодеи. На злодеите обаче от един висящ труп не им дреме, вместо тях се стряскат аборигените, които не могат да повярват че в този свят може да има хора, способни на такава злоба към един от своите. Това ги кара повече да не стъпят на острова.
Маргарет обяснява как са построили крепоста, как са я нарекли на тогавашния губернатор сър Уилиам Денисън и че дупката в която се намираме в момента, макар да прилича на килия била използвана само за съхраняване на амуниции и гюлета. Тогава не са имали електрически крушки и светлината от фенерите била опасна – малка искра от пламъка може да взриви цялото отбранително съоръжение. За това държали фенера зад стъклена килийка в стената на два метра височина и го палели от другата страна. За да ни покаже колко им било тъмно на артилеристите бягащи тук за боеприпаси, тя гаси крушките и ни оставя само на запаления фенер, който мъждука горе.
Във внезапно настъпилата тъмнина аз решавам да изпълня един стар предварителен план и плъзгам ръката си по задника на моето момиче. Тя обаче в резултат на внезапна инстинктивна реакция, подскача и пищи толкова живо, че Маргарет веднага пали лампите и ни гледа загрижено. После задава най-глупавия въпрос в английкия език: Are you OK? Моето момиче се черви, I am fine казва тя, а аз и шепна в ухото: какво скачаш сякаш някой ти пусна ръка… след което тя е окончателно развеселена.
После гледаме трите тежки оръдия на средния етаж. Това е приятно помещение, но достатъчно само за няколкото души които сме в групата. Тук някога трябвало да се сгъчкат 30 души, по 10 обслужващи всяко оръдие. Трудно ми е да си го представя. Топовете били вградени в стаята едновременно със строителството на крепоста и нямало как да ги извадят за претопяване в годините, когато подобни крепости се обезсмислят. Ето как се запазили. После витите стълби ни изнасят на върха. Там някога имало голямо оръдие, но сега стърчи малък фар, който светва по три пъти на всеки пет секунди (видях го една нощ от другия бряг, когато ходих там да щракна втората снимка в моя постинг). Тук не е много интересно, защото трябва да си опъваш врата да видиш нещо отвъд, а на кулата с фара е забранено да се катериш.
От там надолу моята част свършва и започва часта на моето момиче. Край някогашните жилища на артилеристите днес има кафе-ресторант (единствения разположен на остров в Сидни). Ето къде сядаме да хапнем и да се насладим на невероятната гледка към града.
Обратно в града, по улиците на The Rocks вече опънали сергии с разни дрънкулки и менгиши. Тук правим всеки каквото обича: Веско щрака композиции, а нежната половинка зяпа буклуци по сергиите. Накрая и двамата сме щастливи. Дори колата се разминава само с $4 (а можеше да бъде $84 глоба). Преди да потегля се обръщам към нея и викам, сложи сега ръка на сърцето и кажи беше ли гот? Беше много гот, целува ме тя и дърпа ръката ми върху сърцето си, а Веско е отново на седмото небе.
В този свят оптимизма все още е по-успешното състояние!
