Ние от масовката
Стоим с Емо зад кулисите и чакахме нашия ред. Отпред се лее светлина, звучи музика, а актьорите плуват във възторг. Наближава най-силната част на спектакъла и всичко върви без засечка. Публиката умира от смях, загубила всякакъв контрол – това са вече други хора. Винаги става така. Идват намусени и без приказки търсят местата си. После сядат и се втренчват в завесата, сякаш могат да видят нещо отзад. Притеснява ги камерния вид на залата и блесналите прожектори, които правят нещата по-големи и по-близки… Тогава гръмва тържествения марш за началото на спектакъла, светлината се събира върху сцената и актьорите се втурват там, жизнени и страстни.
Трябва да стоим неподвижно, защото дъските скърцат, а те много се дразнят от това. Всеки шум ги дразни. Така че стоим в тъмното и не мърдаме. Тогава се навеждам към Емо и му шепна, че тези хора са щастливи! Положително знае какво казвам. Очите му трепват. Загледал се е към тях и по лицето му играят цветни лъчи. Така и не разбирам дали се усмихва. Той стои от дясната ми страна и държи масивна греда. Аз подпирам две стълби. След малко трябва да ги изнесем. Освен това подскачаме един танц в началото и един в края на спектакъла. Но може и без тях. Винаги могат да ги махнат.
Емо идва при нас от Милчовата група. Нещо станало там. Чух, че се пребил от някакъв мост, дори лежал в кома, но не го питам. Той също не говори за това. Няма нужда – всички знаят каква лисица е Милчо и как навива хората си да правят каскадите без осигуровка. Изкуството, професионализмът и т. н. Звучи познато до болка. Разликата е, че Емо все още има илюзии.
В групата ни има няколко момичета. Те са много хубави и винаги лъскаво облечени. Бивши художествени гимнастички – колкото хубави, толкова и глупави. Никоя от тях не знае за какво идва в театъра. Помощник-режисьорката постоянно се връзва, че висят в кафето до последния момент. Актьорите ще се претрепят да ги свалят. Понякога след спектакъла, момичетата се качват в колите им и отиват някъде с тях. Това става край нас и ние с Емо опитваме да не го забелязваме. Избягвахме да мислим, че на тях дължим своето присъствие тук. Говорим си за други неща. Емо например ми казва за неговата мечта да лети или как танца му носел свобода. Аз пък винаги подхващам старата тема за безмислието на нещата. Той ме слуша, усмихва се и клати глава.
Емо живее с неговото момиче на едно таванче до Орлов Мост. Освен в театъра той ходи и в гараж “Дружба”, където чисти автобуси за пет лева през ноща. Трябват му пари за наема. Емо мечтае да танцува и да не се занимава с други неща. Вместо това чисти автобуси и изнася масивната греда тук. През деня ходи на лекции в университета.
Вече наближава кулминацията на спектакъла. От ляво ще дойде една актриса да излезе на сцената. Нашият ред е след нея. Използваме момента, в който тя пуска завесата зад себе си да се промъкнем там. Публиката никак не ни очаква. Виждам как усмивките им замръзват. Аз поставям двете стълби, а Емо пъха гредата между тях. Така се получава пейка и сцената е готова за най-силната част на спектакъла, в която главния актьор се прави на жена. Трябва да подредим бързо всичко и да се приберем преди песента на актрисата.
Емо и неговото момиче живеят на таванчето от момента, в който се събраха. Техните не бяха съгласни и спряха да им помагат. Тогава Емо започна да ходи в гаража. Момичето му е дребно и кльощаво. Aдски срамежливо, само мълчи и се усмихва мило. Не съм виждал двама души да се обичат толкова силно и да са толкова нежни един към друг. Това вероятно не е достатъчно – първото им дете спря да диша само след три дена…
Стоим зад кулисите и гледаме. На сцената, близо до мястото на което поставям стълбите, има цепнатина. Веднъж там хлътна кракът на едната стълба, гредата се залюля и главния актьор за малко да падне. От тогава помощник-режисьорката непрекъснато ни напомня да внимаваме. Тя е млада, но не особено хубава. Ходи с меки пуловери без сутиен – гърдите и са винаги насочени в правилната посока. Има някакви амбиции. Мисля, че мрази гимнастичките и тайно им завижда. Веднъж зад кулисите видях как един от възрастните актьорите я награби. Приближи тихо зад нея и си пъхна ръцете под пуловера.
Веднъж зад кулисите видях и Емо. Случи се доста преди спектакъла и цялата зала тънеше в сумрак. Докато проверявам дали са приготвили пейките и гредата, на сцената се появи нечия сянка. Веднага познах Емо. Той застана в средата, бавно вдигна ръце и започва да се движи плавно като призрак. В безмълвния му танц усетих странен, завладяващ ритъм на същество, овладяващо чуждо пространство. Колко продължи това не знам. Свърши както започна, сянката замръзна и после изчезна от там.
Най-после актрисата се появява. Макар и не в първа младост, тя е пищна – огромен бюст се подава щедро от дълбоко деколте. В спектакъла играе сладострастна жена. “Луди”, смее се тя към това което става на сцената,“Направо са побъркани!” – и ни обръща гръб в готовност да излезе. Изобщо не ни забелязва. Тя рядко ни вижда, не знае че няколкото мига когато завесата пада зад нея са решителни за нас. Винаги чакаме с напрежение.
Веднъж тя решава да импровизира и с широк жест запраща завесата обратно. Тръгваме сляпо напред, аз се промъквам, но Емо се бави. Тогава чувам сблъсък и целия декор се тресе. Знам какво е станало при вертикалните греди от винкели с остри ръбове. Най-после той се появява. От разбитото му лице шурти кръв и се стича по бялата риза. Усмихва се, но от болката се получава странна гримаса. Той залита, пъха гредата между стълбите и не знае накъде да върви. Дърпам го за ръката, а актрисата започва да пее. Зад кулисите помощник-режисьорката пак ни мрънка, че трябвало да пипаме по-живо. Емо е пребледнял. Седи на стълбите, бърше кръвта по лицето си и вдига извинително рамене. Тези десет лева са много важни за него.
Всичко продължава все така. Стоим неподвижно и чакаме нашия ред. Не знам до кога. Винаги имам чувството, че това ще продължи безкрайно. Гледам Емо и цветните лъчи в очите му. Дали се усмихва, не знам. Такъв човек е, винаги се усмихва, дори и да не се вижда на лицето му – просто душата му грее.
Може би… някой ден.