Ето какво видях през прозореца на трамвая: момиче слезе и се приближи към момче, гледащо вцепенено напред без да вижда нищо. Тя се приближи, но той не я погледна, а само вдигна часовника към лицето си. Момичето наведе глава към рамото му и започна да плаче… Момчето продължи да не мърда.
Тези няколко жеста отнеха не повече от три секунди, но бяха толкова емоционални, живо си представих цялата тяхна история. Стана ми тъжно, защото това очевидно бе краят, но в същото време ме обхвана възторг че съм свидетел на нещо човешко и че все още имам очи да го видя.