Делхи
Това е продължението на Индия 2 – Делхи.
Продължавам с моя първи обяд в Индия:
Почти моментално един трупва пред мен 5, 6 индийски наан хлебчета (дето приличат на мекици), а момчето ми носи най-вкусната леща, която съм ял през живота си. Миг преди да изям последния наан, оня се появява и ми слага нова купчина, а момчето с лещата дебне като наближа дъното, за да ми присипе още един чирпак. На масата има купа с накълцани люти чушки за обща употреба. Придърпвам я към себе си и си сипвам една, две лъжици, което предизвиква одобрително възклицание сред присъстващите индийци. Всички ме гледат с огромен интерес. След чушките се превръщам в забележителност. Момчетата, които работят край огъня с казана се нареждат плътно зад мен да гледат как се храня, а на мен не ми пука – свободата е дошла, късам парчета наан и с дясната ръка ги топя в лещата да загреба няколко зърна (лявата не използвам). Индийците пият вода от метална кана с лед, а на мен, като с по-капризен стомах, ми носят студена вода в бутилка (третата за деня), което ме подсеща отново колко съм ожаднял. За това ядене на корем, с водата плащам само 50 рупии.
Този вляво е чорбаджията, който само седи и прибира парите, после ги заключва в металния сандък до него.
След невероятното хапване съм изпълнен с прекрасно оптимистично чувство и съм готов за Червения форт. Досадните мошеници вече не ме шашкат, те вече са част от екзотичното преживяване и дори се забавлявам с тях. За жалост Червения форт не ме впечатлява чак толкова – вероятно съм очаквал твърде много. Кефи ме масивната порта, през която се влиза, но вътре няма палати за гледане, освен няколко грандиозни сгради, чиито каменни и мраморни орнаменти ме шашкат колко са изваяни. Завоевателите англичани ги използвали за казарми и столова, при което доста от тази грандиозност е вандализирана. Какво друго да очакваш от тях?
Жегата е люта, купувам си четвърта бутилка вода и тръгвам да гледам. Всички сгради са заградени, можеш да ходиш само по слънчевите алеи. Толкова е горещо, че дори индийците са се изпокрили, само хамавия Веско щъка напред назад. Освен мен обаче има едно плувнало в пот момиче, което гледа как щракам семейство индийци и идва при мен да ме заговори. Това е Лена от Австрия, обиколила Индия и сега е на път към Непал. На нея сякаш и е омръзнало да е сама, иска да си лафи с мен. Още повече, след като плямпам на немски няколко изречения. Аз също нямам нищо против нейната компания – Лена е интересна. С нея обикаляме останалите сгради и душния музей със страшните ятагани, в който някога бил харема на мугалския Шах Джахан с неговата главна жена Мумтаз Махал.
След Червения форт с Лена хващаме рикша до гробницата на Хумаюн (Humayun’s Tomb). Установявам, че когато си с някой е много по-лесно да не обръщаш внимание на досадниците. По пътя лафчето с Лена върви много сладко. Тя била от Залцбург и също обичала да кара ски. Аз и казвам за Кицбюхел и че никъде по света не съм виждал по-добро кафе с пастичка от тези във Виена. Това много я кефи.
Гробницата на Хумаюн е чудно място, пълно със сенчести паркове, сред които изневиделица откриваш интересни загадъчни развалини. И можеш да щъкаш навсякъде, без нито един досадник. Тук съм спокоен за пръв път в Индия. С Лена пием кафе в малко сенчесто кафене сред дърветата. Аз си купувам петата еднолитрова бутилка вода за днес. Все още е непоносимо горещо, но слънцето вече пада и започва да става приятно. Научавам, че Лена е завършила комърс и туризъм и след обиколката на Индия се записала в някаква доброволна организация, която вършела благородни дела в далечно тибетско село. Лена имала хитър план да проучи там възможностите за стартирането на собствен еко-туристически бизнес.
Толкова е гот, че прекарваме следващите няколко часа в изследване на странния комплекс, чак докато слънцето се скрива и пазачите започват да свирят със свирки в знак че иде време да заключват. Ние с Лена се изнасяме към Connaught Place да търсим нещо за вечеря. Ще те заведа викам на един специален ресторант (тарикатски съм запомнил един такъв, препоръчан от The Rough Guide). Адски ми е весело – каква чудна трансформация преживявам само за няколко часа: от шашнат заблуден турист да се правя на уверен водач, който знае пътеките в екзотичния град!
Въпросния „ресторант” Kake Da Hotel се оказва малко, препълнено място, но горе намираме свободна маса и храната е убиец вкусна без да забива камата на дневния бюджет. Лена е наистина впечатлена…
Пак трябва да спра, че много се проточих. Другия път ще кажа за едно омагьосано царство. Бъдете здрави приятели, бъдете пълни с енергия!
Следва: Индия 4 – Омагьосаното царство