Златния бряг 6

(Завръщане от Златния бряг)

Това е продължението на Златния бряг 5

Продължавам от деня след Коледа, когато изобщо не ни се тръгваше от Gold Coast. От тук докато се приберем в Сидни има цели три дни, но няма кой знае какво за разказване. В същото време гледам снимките, за да извикам емоциите и историите, които стоят зад тях и ме обхваща странно чувство за нереалност. Нека да продължа.

Рано сутринта аз не отивам да плувам както обикновено. Вместо това ставам свидетел на светлинен ефект. Не е мистериозно – просто слънцето се опитва да пробие облаците и на моменти огрява огромни участъци в океана. Облаците се движат, лъчите бляскат и изчезват, светлите петна изгряват някъде другаде. Сякаш Дядо Боже свети като в старите икони. А бе светлинен спектакъл!

Музика, лъчи…

Някъде по обяд се насочваме към Coffs Harbour (с големия банан)където сме запазили две нощи. Малко след Byron Bay спираме за кафе на The Macadamia Castle (замъкът на макадамовите ядки).Макадамовите ядки са може би единствения принос на Австралия към кулинарния свят (ако не броим аборигенския гущер, печен на жар). Те са оригинално австралийски и приличат на грамаден обелен лешник с вкус леко на орех, но далеч по-крехко, хрупкаво и сякаш по-мазно. Като ги почнеш, не можеш да ги спреш. Да не се хабя, вероятно ги има и в България при семките, фъстъците, кашуто и бадемовите ядки. Тук някой се сетил да направи нещо като център/музей/кафе/магазин/зоопарк и го построил като един кичовски замък, боядисан с ярки цветове. Американска история. И е бъкано с хора. Кафето им обаче не е лошо.

The Macadamia Castle – кич и комърс в добра печеливша комбинация.

На хубавите облаци не мога да устоя.

По някое време стигаме Coffs Harbour и намираме нашия мотел, който ни се струва като една дупка. От градчето пък, с тези грозни червени къщи лъха провинциална атмосфера. Сякаш са заспали в края на седемдесетте години на миналия век. Нищо чудно – след Gold Coast всичко ни се струва обикновено и скучно. В Coffs Harbour обаче има чудесна разходка, която почваме от плажа и продължаваме по вълнолома, край яхтклуба чак доMuttonbird Island – остров наречен така заради птиците, копаещи там гнездата си в земята.

Докато вървим по плажа, забелязвам странни произведения на изкуството. В тази дупчица живее едно малко раче, което се крие на дълбоко като чуе стъпките ни.

Рибарска лодка се прибира в залива на Coffs Harbour.

Рибарския флот на Coffs Harbour. Мрежите им висят.

Вечеряме в ресторанта на яхтклуба, на една тераса от която се вижда плажа и друг малък остров до който някакви хора вървят в ниския прилив. Хапваме си сладко, пийваме биричка, а аз забавлявам моите момичета с една история, която четох наскоро за някакви, дето прегазили до острова уж за един следобед. Добре ама излязла внезапна буря, която вдигнала прилива много по-бързо от обикновено и тия били откъснати там като корабокрушенци без кораб. Бурята не спряла цяла седмица. Ниски температури, дъжд, мълнии, вятър, а завалиите по бански. Добре че на втория ден малко утихнало. Тогава някакъв военен катер успял да се приближи до острова и да ги прибере полумъртви.

Един от плажовете край Coffs Harbour.

Друг плаж край Coffs Harbour.

В тази спокойна надвечер гледаме хората, джапащи между плажа и острова и ни е трудно да повярваме че такава драма е възможна. Чудесния ден все още не е свършил. Край яхтклуба започва парк, до който са опънали истински панаир с въртележки, стрелбища и захарен памук. Такова нещо не бях виждал още от панаирите на Почивка във Варна, където Яйцеглавия ме водеше да пукаме балони със скобник. Толкова е шарено, шумно и весело! Напълва ни се душата.

Истински панаир!

С кончета…

Въртележки…

… и човечета на късмета, в чиято уста пускаш топка, те въртят глава и топката се търкулва в бокса с късметите. Винаги печелиш нещо по-евтино от това което си платил.

Нарекох тази снимка “Отново сама”.

Тези ги стягат за някакво внезапно ускорение. Виж как гледа тоя в средата (не е Веско).

Точно до панаира има един дълъг мост, който стърчи в залива и дърпам момичетата да го видим. Те са уморени, малко се опъват, но като виждат за какво говоря, спират да мрънкат, започват да се кефят на бавно вървене по цялата му дължина. Мостът е впечатлителен. Толкова ми харесва, че на другата сутрин, докато те спят, идвам да го снимам отново.

Мостът, видян отстрани.

През ноща на нашата разходка.

И рано сутринта на следващия ден.

Пак на другия ден отиваме до Dorrigo National Park, където виждаме Дъждовната гора (The Rain Forest). След обед сме на плажа, но нещо духа и почва да ръми. Тогава се връщаме в мотела, където дъждът спира и се пличкаме малко в басейна.

Мотелът в Coffs Harbour е от седемдесетте на миналия век, с миризливи стаи, но басейнът не лош.

Последната вечер прекарваме в Tea Gardens – отново скапан мотел, дори повече от Coffs Harbour (нали вече пестим пари). Като виждаме стаята в която ще спим, се чудим какво правим още тук, защо не се прибираме направо в къщи. Тъжни сме, че лятното ни пътуване вече свършва. Решаваме обаче да му се насладим до край. За късмет времето е чудно. Отиваме на тукашния плаж и сме приятно изненадани – това е отново един от тези безкрайни австралийски плажове с кристална вода и чист бял пясък. Слънцето грее, небето е синьо.

Хубав, чист плаж.

На този плаж ми се случва интересно приключение. Докато момичетата лягат да правят тен, аз влизам с моя body board да видя какво е положението с вълните. Виждат ми се добри. Наистина започвам щастливо да се плъзгам по тях и всичко е наред, докато по едно време, докато чакам следващата вълна, някой ме хваща отзад за плавника и го дърпа да го смъкне. В първия момент си мисля, че това е злобен сърфист, ядосан дето му хващам вълната. Сърфистите са странни същества, легендарно ревниви, ако тръгнеш да им се буташ в “територията”. С тях може да се стигне до бой. Обръщам се да видя и ритайки, усещам как втория плавник се охлузва в нещо слизесто. Едновременно с това си спомням, че наблизо нямаше сърфисти и виждам тъмна, продълговата форма във водата.

Такава реакция не съм очаквал от себе си! Сякаш някакви пружинки се освобождават изведнъж и ме изстрелват като торпедо към брега. Пердаша без страх или ужас (те ме настигат по-късно). Проста биомеханика кара кокалите и мускулите да мърдат по най-ефективния начин, без мое участие. Така и не разбирам какъв е тоя дзвер зад мен, но знам че иска да ме куса.

За body board тук използват по-къси, широки и без пети плавници, които обуват с чорапи (тъй като са по-твърди). Аз съм свикнал с този вид още от България. Дано намеря същия модел, че да имам резерва един плавник.

После моето момиче се чуди защо се прибирам толкова скоро и вика: А, Веско, гледай си плавника. Да викам аз, трябва да си купя нови.

Вече не влизам да ловя вълни, но тръгвам по брега. В далечината сякаш виждам някакви едри неща да мърдат. Вървя няколко километра, за да разбера, че това са 4WD. Има секция където колите могат да излязат на пясъка. Там дълго наблюдавам двама интересни чички газят водата, където вълните се разливат. Единия сурка малка мрежа съдържаща няколко рибени глави, кьори се във водата и току бучне с нещо там да изтегли един безкраен морски червей (най-малко метър), а другия носи бяла кофичка да ги прибира. За стръф. Кефи ме техния автомобил.

Откривам плаж за 4WD. Този се е засилил да изкачи пясъчна височина, през която се излиза от плажа. Иначе ще затъне.

А това ми прилича на кадър от “Индиана Джоунс”. После виждам собствениците на тази интересна машина.

Те изобщо не приличат на “Индиана Джоунс” . Баща и син тръгнали на лов за морски червеи с няколко рибени глави в торбичката. Сина влачи торбичката по мокрия пясък, червеите надушват рибените глави, подават се, а бащата ги дърпа в бялата кофичка. За стръв.

Късно след обед, когато сенките са вече дълги, дълги, отиваме да видим и едно от най-чудните места на нашето лято. Катерим се онемели по безкрайни дюни и сме щастливи, че още едно пътуване завършва по възможно най-добрия начин. Вече няма смисъл да говоря – последните снимки са достатъчни: