Това е продължението на Вонособо
Вонособо-Диенг-Магеланг-Боробудур
Понеже Веско е шугаво яре и няма търпение да види какво има на платото Диенг (древни храмове, гейзери, зелени химически езера), скачам още по тъмно да търся къде e рейсa до селото Диенг. Нали вчера оня дребен чичка с дългите нокти ми каза да се тактисам на кръстовището до хотела – там рейса щял да ме намери.
В туй тъмното съм доста песимистичен, но вярно че докато стъпя на кръстовището и хоп – едно диво автобусче набива спирачки до мен. То блести в синя неонова светлина и гърми с индонезийска поп музика. Отвътре десетина весели бабички ме зяпат с интерес. Аз крещя ДИ-Е-Е-Е-НГ да надвикам музиката и бабичките клатят ентусиазирано глави че и те отиват там. Автобусчето е пълно с въпросните бабички, касетки сухи пържени яденета и найлонови торби със зарзават.Тук там се виждат и някоколко дремещи индонезиеца, които продължават да си пушат дори и на сън. В Индонезия всички пушат навсякъде и по всяко време.
В рейсчето е много интересно, главно заради веселите бабички, които постоянно си пускат майтапи по отношение на разните местни образи които се качват или слизат от автобуса. Бабичките се хилят толкова заразително, че не мога да им устоя – почвам да се хиля с тях, което ги кара да се развеселят още повече. Докато зяпам местните образи забелязвам повечето носят по един интересен шал дето им виси на врата или през гърдите. Този шал е с цилиндрична форма и можеш да си го пунеш чак до петите да ти покрие цялото тяло. Гледам ги със завист и се чудя от къде ли мога и аз да си купя един такъв шал.
Тук има кратко скучно видео от джазовото рейсче: Цък
Рейсчето пердаши постоянно нагоре и по някое време се развиделява достатъчно за да видя невероятните висти които се ширват наоколо. Времето е мизерно – дъжд и мъгла, но по прилежно терасираните хълмове народа отдавна щъка да гледа насадените там картофи. Да ти кажа хората тук не се ослушват много, ами бачкат.
Стигаме до селото Диенг, давам един лев на шофьора и ми е малко тъжно да се разделя с веселите бабки, които продължават към следващото село. В селото Диенг е все още пусто и времето продължава да бъде мизерно, добре че поне дъжда спира, но пък мъглата е коварна, за нула бройки ми накисва дрехите мокри. Чадъра и непромокаемото уж яке са напълно безпомощни. Тръгвам в мъглата към езерата Варна и Пенджилън, изпитвайки едно тягостно усещане за неуспех и разбира се езерата са затворени, цял час до работното време. Почва да духа вятър и чюшката ми замръзва. Добре гледам там някакви бараки дето продават туристически боклуци. Те са още затворени, но за късмет едната от тях свети и пише Soto ayam. Няколко местни юнаци пият кафе и опъват фасове. Те са удивени от моята внезапна поява, но се сбутват да направят място и за моя задник. Аз се хиля и им викам здрасти, кво става, после си поръчвам една гореща пилешка чорба че да сгрея коремчето.
За езерата плащам два и петдесет (25 000 рупии), после се зверя към тези природни чудеса, но от мъглата нищо не се вижда. И понеже около езерата върви пътека, викам ей сега за нула бройки ще ги обиколя. В началото върви добре ама после пътеката се стеснява и става на кална баня в която затъвам до колене. Уф че ме хваща яд дето съм такъв рогач, но е тъпо сега да се връщам, продължавам да се бутам през калта и мокрите храсти. Май съм объркал някоя отбивка понеже вместо край езерата се забивам на един баир по който пътеката излиза на някакви картофени тераси. Тъй и тъй съм стигнал дотук, викам дай да видя какво има горе щото пътеката се катери още, високо над картофените тераси и после върху един редут. Да ама от там вместо гледки се вижда само мъгла.
Тук виждам как от скалата бълбука отровен газ с миризма на развалени яйца – кратко скучно видео: Цък
По пътя надоло засичам един труженик който пръска картфите със син камък. Без майтап пича е нарамил същата пръскачка с ръчка отстрани, дето дядо ми на село имаше да пръска лозята със син камък. Вдигам апарата да го щракна, а оня ми прави жестове сега да му платя че съм го снимал. Викам му ти да не си луд бе, да ти давам кинти за снимка? Ей сега ще те изтрия! Пича го хваща страх че ще го махна от паметта на моята карта и продължава да си пръска картофите, а аз излизам на някакво шосе за което моята пространствена ориентация казва че ще ме изведе обратно при езерата.
Ами да, пак съм при езерата, но този път вече грее слънце и всичко изглежда много по-весело. Дай да видя тогава каквото не видях сутринта. Между езерата стърчи интересен хълм по който са се наредили няколко свещени пещери. Там срещам две прехласнати патки, които чувам да си плямпат френски. Аз им викам бонжур, комон сава, а на ум им викам вулеву куше авек моа. Френските патки ме зяпват ей така. Докато ме зяпат аз им викам оревоар и продължавам да си обикалям свещените пещери. Да ти кажа тези свещени пещери ми изглеждат като едни малки влажни дупки в скалата, нищо особено. Голям параз че президента на Индонезия прекарал един ден тук в пещерата за медитация и открил някакво дръзновение. Отвратен че съм толкова невеж и циничен, аз зарязвам свещените пещери и отивам в капанчето дето бях сутринта да си хапна пак една вкусна пилешка чорба.
Да ти кажа хапнеш ли една от тези вкусни индонезийски супи и всичко изглежда ведро и оптимистично. В този момент съм вдъхновен да направя една дълга пешеходна обиколка около древните храмовете на платото Диенг. Е, вярно че те не са нещо особено, понеже са градени още в зората на будистката архитектура, но разходката около тях е много приятна. По пътя често ме спират млади хора да ме молят за снимка с мен. Ха, удивен съм аз – снимка с Веско?! (за който не може да се каже че е някой хубавец), но суетата братко е сляпа – заставам с тях послушно и гледам да се усмихна чаровно.
Спускането с рейса обратно към Вонособо си е страшно. Този път вече няма мъгла и мога ясно да видя вертикалните скали по които пътя се крепи на магия. А оня див шофьор не му дреме, сече завоите без да гледа дали нещо не идва отдоло, само натиска клаксона. В такива моменти започвам да си мисля философски за живота и за неминуемия край който ще ни споходи рано или късно. Но не било писано да е днес – пристигаме във Вонособо без да се търкулнем в някоя пропаст.
Грабвам торбата от хотел Аржуна и се мятам на едно микробусче ангкок да ме закара до автогарата за 20 стотинки. От там ще намеря рейс до Магеланг за лев и оседемдесет(18 000 рупии), а пък от Магеланг ще хвана рейс до Боробудур (5 000 рупии), където е световноизвестния будистки храм със същото име. Да ти кажа не ми е ясно как точно ще стане целия този транспорт, но за късмет в микробуса срещам един юнак, който пътувал за Джогджа (Yogyakarta) и щял да хваща същите автобуси. Той ми спестява голямо лутане и питане наоколо – просто го следвам и правя всичките връзки без проблем. Този юнак притежава завидното умение да спи всеки път когато чакането е по-дълго от пет минути. Просто си удря черепа на някоя стена и хоп задрямва. После отваря очи и следващия рейс пристига. Баси пича.
Боробудур е по-малък даже и от Вонособо и веднага усещам тази ленива атмосфера на спокойствие, типична за добрите тропически места. Да не се потя в туй топлото наемам една велосипедна рикша за 5 000 рупии да ме закара до хотел Лотус 2 който е препоръчан в моя пътеводител. Чичката е много щастлив да вози клиент, понеже сме във мъртвата зона на следобеда. Чорбаджията на Лотус 2 ми показва една неприятна тъмна стая за 200 000, а аз му викам ти се майтапиш, този дранголник за двайсет кинта?! Ама тя е последната стая и има топла вода, оправдава се той.
Хващам рикшаджията тогава да ме закара до хотел Лотус 1, който е оригиналния хотел. Тук е по-добре – стаята е приятна и на всичко отгоре струва само 100 000, щото душа в банята бил студен. Чудя се на кой му трябва топла вода в това душно време.
Завършвам този епически ден с моето най-любимо занимание – надвечер, когато слънцето вече не се вижда, но светлината му все още прави всичко да изглежда вълшебно, аз излизам да търся къде да си хапна нещо интересно за вечеря. Боробудур е малко място но заради туристите е пълно с различни варунг (warung), непретенциозните места за ядене, в които най-често мъж и жена предлагат семейните си специалитети. Аз ги обикалям бавно и дълго зяпам как готвят. На едно място си избирам Soto mie ayam и Аyam goreng, което познахте е пилешка супа, но този път с фиде и след това печено пиле на жар. С една кола ми излиза три и седемдесет (37 000 рупии). Питам ги за бира, а чичката вика бира ще намериш само в хотел Лотус. И вярно, връщайки се в хотела, намирам бирата на рецепцията. Две големи студени Бинтанг размекват морните ми кълки.
Утре ще посрещам слънцето в храма Боробудур.
Ако ти харесва моята история, можеш да я споделиш със своите приятели чрез бутоните долу и не забравяй моля да оставиш коментар. Това ще ме зарадва.