Тасманийския комарджия

н

Това е продължението на Въглищните мини

 

В този постинг ще стане дума за един музей за изкуство. Като знам колко е скучно някой да ти разправя за някакъв музей, нямам особени илюзии за моя разказ. Този музей обаче е уникален. Приятели, Австралия, Тасмания и Хобарт си заслужават дори само заради MONA – Museum of Old and New Art, но нека да разкажа

 

Тази сутрин докато мажем печените филийки с масло и конфитюр, на мен ми е малко криво понеже днес имаме разписание да ходим в Хобарт, докато тук на Тасманийския полуостров не успяхме да видим грандиозния Cape Raoul с който се надявах да впечатля моето момиче. Няма шанс да променим плана, макар че днес най-после не вали. Тя много обича разписанията в които всичко е подредено, докато аз често не понасям разписанията. Ето защо го възприемам едва ли не като ограничение на личната свобода, без да имам причина. Ще видим Cape Raoul другия път успокоява ме тя, а аз въздишам като един мъченик.

Скоро обаче магически забравям за тези си терзания и поемаме към Хобарт с ведро сърце. Гледаме на картата по пътя ни бил MONA, най-новия музей-галерия на Тасмания (а може би и на Австралия). Викаме дай да го видим, че за хотела в града ще сме твърде рано, ще убием час, два.

Входа е ниската врата в ляво. Забележи че този тенискорт е неизползваем (топките биха летяли в реката).

Още с влизането в района на музея ни става ясно че ни очаква нещо различно – за да стигнем до него, шофираме през едни чудни лозя, които после ще разберем принадлежали на музея – видиш ли, за да направи изкуството печелившо, музея произвеждал собствено вино. Викам си този който го е измислил трябва да е голям пич (и наистина по-късно ще научим кой е този пич). Намираме паркинг лесно, и факта че няма машинки да събират такса за паркинг много ме учудва. Моето учудване ще се превърне в изумление малко по-късно, когато на входа вместо да ни приберат по тридесетина долара, ни казват че било безплатно и ни връчват по един iPhone, с който да се ориентираме из лабиринта на различните му нива. В музея няма надписи, а като се приближиш до някой експонат, информацията за него цъфва на този iPhone под формата на текст, звук, понякога интервю с автора, дето можеш да си слушаш през слушалките колкото си искаш. Как не ги е страх, че ще им откраднем този iPhone!

Единственото нещо, което ме моли младото момиче раздаващо телефоните, е да си оставя чантата на гадероб, че била обемиста. А-а, фотоапарата си не оставям на никого викам аз, а мацето ми се усмихва че мога да го взема със себе си, фотографията била позволена, само ако може без свекавица. Идва ми да я разцелувам, понеже в днешния свят на „война на тероризма“ тези хора в MONA са си запазили здравия разум. Преди да дам торбата на гардероб, от нея също вадя другия обектив и го връчвам на моето момиче да го пази в дамската си чанта като зеницата на очите си. После тя ми вика кво беше туй тежкото нещо дето ми го даде, скъса ми рамото а аз и викам ами мен питаш ли ме как го нося…

Целия музей с издълбан в скалата – от входа слизаш няколко етажа надолу.

Боже! MONA не може да се опише, за мен този музей е далеч по-насладим от Лувъра и всички картинни галерии които сме виждали из Европа. Насладата идва от това, че експонатите са нестандартни и са подредени по нестандартен начин, без да се обръща внимание на някакъв академичен ред. Възможно е да се дивиш на някакво модерно електронно устройство, изискващо твоето участие и изведнъж да забележиш някаква светла ниша, в която се крие абсолютен шедьовър на етруското изкуство например, някаква изящна статуетка, която по странен начин се връзва естетически с всичко останало.

MONA е като лабиринт на чудесата, създаден да ти облъчи всичките сетива наведнъж. Обикаляш изумен зала след зала, тесни ниши, коридори, стълби и забравяш за времето, просто искаш още, още и да не свършва. Нашия ентусиазъм за това място се проточва цели пет часа, с едно кратко прекъсване в кафето за по сандвич набързо. Всичко в музея е шокиращо, провокиращо, нестандартно, въртящо се около секса, смърта, самоубийството, срамните телесни функции, които хората прикриват поради обществени норми. Самите обществени норми тук са подложени на анализ, съмнение и критика.

Хващаш тези два диода и след няколко секунди пулсът на сърцето ти започва да се движи по коридорите и в залите на музея чрез хиляди мъждукащи крушки.
Моя любим експонат – „Когато сърцето ми спре да бие“ с двадесетина чекмеджета „Обичам те“.
Всяко от тях крие различна странна история и като го дръпнеш да четеш, започва да ти казва: I love you, I love you, I love you, I love you, I love you… (виж също и видеото накрая).
Машина, вързана за интерет и генерираща водни думи, дето се сипят на капки една след друга.
Появяват се думи, които се повтарят най-много из информационните сайтове на интернет в момента.
Лабиринт на чудесата
В кафето за по един бърз сандвич.
Истинска машина за евтаназия. Сядаш удобно на канапето пъхаш си ръката и натискаш един бутон да гледаш как секундите изтичат и как след това химикалите се смесват за да влязат в тялото ти. Всичко е реално!
В тази стая звучи странна музика и докато си гледаш сянката, от тавана започват да се спускат предмети, които се трупат по тялото ти. От тях не можеш да се отървеш, колкото и да риташ. Предметите те следват чак докато излезеш навън.
Змията на Sydney Nolan.
Тази машина имитира отделителните процеси на човека. Долавя се и съответната миризма. Освен това в някои от тоалетните имало специални шпионки, в които докато седиш, можеш да си наблюдаваш задника чрез камери монтирани в кенефа, на който си седнал (това го научих по-късно).
Това беше изключително нежно – истинско рядко птиче, което се намира някъде в Ирландия и хиляди глухарчета (закрепяни едно по едно), спускащи се няколко метра от тавана.
Порше, адекватно на съвремените тенденции.

По коридора ни следват 151 гипсови вагини, оформени с доста точни детайли. Моето момиче вижда, че искам да кажа нещо и ме срязва още преди да съм си отворил устата. Да не си посмял, вика тя, сдържайки едвам да не се захили, понеже си представя какво бих измислил. А аз просто искам да дискутирам очевидния проблем около метода по който са направени отливките, нали iPhone казва, че това са истински копия от 151 жени с различни професии и от различна социални прослойки. Предполагам, че са използвали някакъв  3D скенер, който превръща обемите и формите в дигитални алгоритми.

151 гипсови вагини, които те следват по коридора.
Обикаляш, обикаляш и изведнъж виждаш нещо, което те заковава на място.
Бялата библиотека, в която има хиляди книги без нито една дума в тях. Действа много странно.

Зяпам с отворена уста и се чудя се как е възможно това, държавни чиновници не биха могли да превъзмогнат до такава степен собствената си ограниченост. Цъкам iPhone, който ми дадоха и чета за създателя на това място, Дейвид Уолш (David Walsh). Ами че той бил комарджия, професионален при това и бил най-богатия тасманиец. Математик, изпаднал от университета, решил да използва теорията на вероятностите да си измисли система за залагане на конни надбягвания и други подобни хазартности. Системата му проработила – толкова забогатял, че решил да изхарчи около $76 милиона за построяването на MONA, в която да подреди колекцията си струваща други $100 милиона, за да могат калпаци като мен да се изкефят на това, което го кефи него. Това обяснява свободата, която се усеща из цялото пространство.

Кога са минали 6 часа, не знам, а има още толкова много за гледане… моето момиче ме дърпа да ходим, аз се опъвам но няма накъде – хотела няма да чака. Замаяни излизаме и се насочваме към колата. Алеята минава край ресторанта, в който сервират вино от винарната на музея. През шриоките прозорци виждаме вътре една весела компания да надигат чаши. Не съм сигурен, но един от симпатягите там ми прилича на Дейвид Уолш. Дали е бил той няма значение – става ми хубаво от мисълта че има и такива хора по света.

Цъкни тук ако искаш да чуеш I love you: Цък

Другия път ще разкажа за Хобарт.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *