My Little Driving Adventure

Mалко шофьорно пътешествие

Сидни – Йерандири – Хил Енд – Стоктън Бийч – Сидни. Около 1200км.

В края на това мизерно и доста натоварено лято нещо ме прихваща и решавам да си вдигна чукалата към Стоктън Бийч (Stockton Beach), където да покарам из пясъците на тази малка пустиня. После си викам, абе Веско що не минеш по дългия път през Сините планини (Blue Mountains) чак до Хил Енд (Hill End), после през Мъджи (Mudgee) и по Златната магистрала (The Golden Highway) да се спуснеш до Ана Бей (Anna Bay), където са и дюните на Стоктън Бийч.

Речено, сторено – приготвям си специалните винтили Щаун (Staun), които се изпозват да си спуснеш гумите до определено налягане – 16psi, за шьофиране в пясък, приготвям си оранжевите Макстракс (Maxtrax), които ще ми помогнат да се измъкна, ако затъна, палатка, спални чували, храна и вода, общо 36 литра (по-добре да я върна отколкото да не ми стигне). Уф, безкрайно опаковане на неща, които си мисля, че ще ми трябват и най-после в понеделник на 23 януари в 12 часа съм готов, колко готов само един бог знае. Моето момиче не е щастливо, тя иска да си стоя в къщи, а аз имам няколко дена за себе си и искам нещо различно.

Магистралата към Сините планини е доста бърза. Шофирам напред, без да имам някакъв ясен план – ще даяня до Батърст (Bathurst), после до Софала (Sofala) и от там до Хил Енд… Хм, или може би ако имам време ще запраша през гората към Йерандири (Yerranderie), едно историческо необитаемо селце в пущинаците на Сините планини.

Някой може да попита, абе Веско какъв чеп ти е да ги гледаш тези изоставени градчета. Аз бих отговорил: ми кеф ми е да видя каубойски места, където преди години кипяла златна (в Хил Енд) или сребърна (в Йерандири) треска. Цели градове, които нарастват до 30-40 000 души и само двадесетина години по-късно просто изчезват от лицето на земята. Освен това в щатската галерия видях две картини изобразяващи улица в Софала, рисувана по същото време от Доналд Френд (Donald Friend) и Ръсел Драйсдел (Russell Drysdale) и искам да видя колко се е променила тази улица в последните стотина години. Ръсел Драйсдел ми е любимия австралийски художник, а неговия приятел Доналд Френд купил къща в Хил Енд и рисувал известно време там. Ръсел ходел при него на творчески експедиции.

Карам си аз по магистралата, кефя се на природните красоти и неусетно стигам до Литгоу (Lithgow). Там се сещам че съм подминал отбивката за Оберън (Oberon) и Шутърс Хил (Shooters Hill), през които се минава за Йерандири. Все още е рано, пресен съм като репичка и след кратко двоумение – айде обратно. Оберън е доста скучен, но от информационния център вземам една карта да се ориентирам по-лесно в гората. През Шутърс Хил пътя е много добър, шофирам плавно по зелените хълмове, зяпам горите и си викам глей колко е хубаво! Както се кефя и съм се заблял, пак пропускам отбивката и карам напред и назад 40 километра, ама не ми пука, понеже е красота.

Половин час по-късно най-после стигам един черен път с табела която казва 76 километра до Йерандери. Черния път се забива в една страшна гора, където малко ми се дръпва фъша и докато се мятам по завоите си викам ха да видим сега Веско, къде ще се счупи колата. Постепенно обаче свиквам колата да се хлъзга нестабилно по листата и чакъла и даже понякога пердаша с 80 км, щото ме е шубе да не змръкна тук. Пътя се вие високо в планината, често няма места за разминаване, често се спуска по стръмни склонове, през дълбоки дерета, поточета и кални локви. От последните дъждове се образували едни големи дупки които не винаги успяваш да избегнеш. На всеки завой хапя волана и треперя от страх че там ще изкочи някоя грозна тойота да ме хакне към пропаста. Добре че е пустило, по пътя не виждам други коли.

Най-после стигам в Йерандири и си отдъхвам. Отдъхвам си че оцелях (без колата да се счупи), ама гледам няма никой. Обикалям като хамав няколкото стари постройки и навсякъде заключено, само едни кенгура пасат трева и започват да подскачат като ги наближа. Гледам на един офис написано да съм търсел управителя надоло по пътя в гората, той живеел там в една къщичка. Управителя ми се вижда доста уплашен. Спокойно викам Веско е безобиден пътешественик, искам само да си опъна някъде палатката, а оня си отдъхва. Май го беше страх да не го карам да отключва някоя от къщите горе да се разкарва и да се занимава с мен. Странен рижав самотник.

На управителя плащам седем долара за палатката и си взимам довиждане ама си мисля баси седем долара чак, но после ще намеря цяла кухня с мивка, топли душове и приличен кенеф отворени само за мен и осъзнавам, че $7 е даже ефтино. Намирам си едно царско място с голямо огнище отпред и всичките изброени удобства отзад. Голям зор докато опъна палатката, щото вече става тъмно а и съм забравил къде се пъхат опорните колчета, но после като приключвам с това става баси кефа – паля си огън и на едно барбекю си пека няколко свински ребърца и бутчетата на едно пиле, което купих днес от супера. Останалото пиле го прибирам в пластмасова кутия и го цопвам в хладилната чанта, където днес пъхнах пет кила лед. Леда се крепи добре, сигурен съм че ще издържи до утре.

Да ти кажа ребърцата и пилешките бутчета стават много хубави ако ги мариноваш с малко чили сос, няколко лъжици соев сос и няколко капки сок от пресен лимон. Докато ги чакам да се накиснат, обелвам и нарязвам два картофа да си ги изпържа на газовото котлонче. През това време барбекюто се разгоряло. Не мога да ти опиша какъв аромат се разнася из пущинака на Сините планини като мятам парчетата месо отгоре. Казват, че в Йерандири имало духове на умрели миньори. Със сигурност те всичките се събраха около моето барбекю. Мен не ме е шубе от духовете, макар огъня да хвърля едни дълги странни сенки по тъмните страшни дървета. Аз си пека барбекюто, пържа си картофките, режа си зелена салата с краставици и домати (и малко пресен магданоз) и надигам студени бири една след друга… Кеф!

После след хапването и пийването изведнъж съм много изморен и тръгвам да прибирам нещата. Докато мия чиниите, гледам един мазен, нагъл посъм се промъхва в кухнята, качва се на масата и започва да гризе ръба на моята чанта с провизиите сякаш аз не съм там и не го гледам страшно. Дзверът изобщо не му дреме от мен. Така ли, викам – грабвам една сопа и тръгвам да го гоня. Посъма зарязва чантата и се насочва към огнището, но преди да скочи от масата се спира и търкулва от задника си няколко черни гуйнца. Ах гадино, викам аз, добре че не я използвах тази маса. Гледай после как Веско прибира всичко в колата, включително и торбата с боклука, който трябва да взема обратно със себе си.

Тоя път съм си донесъл едно грамадно надуваемо легло. С една мека възглавница и два пухкави спални чувала, в палатката е адски удобно. Започвам да хъркам мига в който полагам черепа на меката възглавница. Всъщност аз не знам дали съм започнал да хъркам – разбира се че докато спя, аз не мога да се чуя, но са ми казвали че Веско Петров хъркал като един истински български юнак.

Приятели много дълго стана сега. Утре ще продължа към Софала и Хил Енд.

Share this post: on Twitter on Facebook on Google+