Невъзможна любов

 

Това е продължението на Отмъщението на бедния пътешественик.

 

Драги ми читателю, това е краят на моята Индия. Крайно време беше да я приключа, за да ти разкажа и други истории. В тази, последна част на моя пътепис има нощен автобус, бял дворец в средата на езеро и една вечна неосъщесвена любов. Абе не е лошо да погледнеш предните части за да си припомниш моята индийска одисея.

Нали си купих билет за нощния автобус (виж Отмъщението на бедния пътешественик). Той тръгва в 15:30 и пристига в Удайпур рано сутринта. Разстоянието е само 640 км и не ми е ясно какво толкова има за пътуване, но не съм учуден. В Индия човек бързо се научава да не си задава подобни въпроси.

В Джейсалмер няма автогара и на поляната където спират автобусите цари дива суматоха с много шум и прах. Давам си чантата на едно свръх кльощаво индийче да ми я пъхне в багажника срещу десет рупии. Две много дебели англичанки с огромни раници пухтят и се дуят край миниатюрното индийче. Те ме чуват че говоря английски и започват да ми се оплакват колко лоши били индийците, как кльощавото индийче искало да им вземе десет рупии и как те решително отказват да му ги дадат! Ми да викам, за тези големите раници трябва да ви вземе по двадесет. Те ме зяпват ей така… Аз пък се хиля щото в този  момент ми хрумва една сцена, в която дебелите англичанки ядат кльощавото индийче за закуска и после се оплакват на туроператора че не им стигнало. Дебеланите са много обидени от моето безсърдечие (същите тези британки, които не биха поставили под въпрос цената на коктейл в лондонски бар, макар да е точно сто пъти по десет рупии).

Койките за спане са монтирани в тавана на автобуса. Пада ми се една от лявата страна. Намествам си задника там и си викам оха-а баси кефа, понеже в Индия всякаква възможност за усамотение е голям лукс, а и правя сметка че слънцето ще пече от другата страна. Имам си дори плъзгаща врата, с която мога да се изолирам напълно от тарапаната долу. Това щастие обаче трае много кратко. Началника на автобуса идва да ме премести, да настани някакъв индиец на моето място, а мен да ме сложи в двойна койка от другата страна. Аз се дуя като англичанките преди малко, но няма начин, началника вика да прощаваш ама не мога да комбинирам този черен индиец с бял европеец и сочи към двойна койка, от която едно рижаво момче ме гледа умолително да се съглася, (че иначе ще му сложат истински черен индиец). Ще видиш колко силно ми миришат чорапите, заплашвам го аз докато се катеря при него. Чорапите ми не миришат щото ги нахлузих чисти преди половин час, но все още ме е яд че ми развалиха кефа да бъда сам. И освен това викам, ти ще си откъм прозореца. Рижавото момче не роптае, а се завива с един мръсен чаршаф, че там жули страшно слънце.

Пътуваме цели 13 часа. Отначало е горещо и дремем, после се стъмнява и става хладно заради климатика. Спираме много често да товарим и разтоварваме пътници, за нафта, за вечеря и за разни досадници да се качават и да ни тормозят с вода за продан. През ноща автобуса се пълни и изпразва няколко пъти. Ние с Лиам (моя рижав спътник) дремем, четем книги или си лафим. Научавам, че е от Мелбърн. Имал си някакъв бизнес, consulting sustainability, който не мога да го преведа, а и на английски ми звучи малко ала-бала, но (според Лиам) му давал възможност да пътува по света. От две години Лиам живеел в Англия. Приятелката му била дизайнерка на обувки и също си опитвала късмета в Лондон. Освен личния си живот, Лиам ми разказва за съквартирантите си в Лондон, които били българи. Става ми интересно да го слушам за българите. Те били много странни и го мислили за побъркан че иска да ходи в Турция, където Лиам хванал някакъв малък контракт. Турция много му харесала, както и Индия защото тук имало лесен достъп до психотропни вещевства.

По някое време автобуса спира и началника му вика айде пристигнахме в Удайпур. Това ни идва някак изведнъж, макар да сме пътували цяла вечност. Все още е тъмно, (четири и полувина сутринта), но това не пречи една тълпа досадници да ни се нахвърлят веднага. С Лиам е много по-лесно, викаме на досадниците – първо чай и те ни оставят на мира. Наистина пием чай, после се мятаме на една рикша да ни закара до центъра. Там с Лиам се разделяме, понеже той се пъха за няколко часа в един временен хотел да се изкъпе, че довечера щял да продължава към Бомбай. Аз пък се насочвам към езерото, да видя какво става там.

При езерото вече се разсъмва. Облягам се на едни широки каменни стъпала и гледам дълго как светлината се увеличава и цветовете променят тоновете си. Докато зяпам това тихо безвремие, край водата пристигат двама индийци за сутрешния си тоалет – мият зъби с пръсти, после единия се сапунисва и скача да се изплакне (плувайки кучешки стил). Другия започва да си пере гащите и ризата – ожесточено ги търка със сапун и ги бие в каменното стъпало. После слънцето се показва и идва време да се огледам за хотел.

Това ще се окаже най-добрия хотел на моето индийско пътуване, струва цели 1000 рупии на нощ. Понеже ми е последния град в Индия, решавам че малко лукс на края ще ми се отрази добре – в стаята е чисто, климатика работи, а от прозореца се разкрива панорамна гледка към белия палат в езерото. Хвърлям си един бърз душ, сменям дрехите и се качвам на покрива за закуска. Докато пия кафе гледам какво ще ми е интересно в Удайпур. Тук имало една планина за изкачване и един палат за гледане, но не този в езерото, а този който е в града. Палата в езерото бил сега хотел с много скъпи стаи и за да го видиш трябвало да си гост на хотела.

Допивам си кафето и хуквам да видя градския палат. Там е много хубаво, макар входа да е по-скъп от дворците, които видях из Раджастан. За майтап срещам отново Лиам, който пък току що се засякал с някакъв холандец с когото се знаели още от Тайланд. Тримата си допадаме и тръгваме заедно из палата, но понеже ми е интересно и зяпам всичко, аз съм по-бавен. Скоро Лиам и холандеца се губят напред.

Градския палат ми стига точно докато съм огладнял като един вълк. Намирам си готин ресторант да си хапна няколко индийски ястия с бира Kingfisher. Този приятен обяд ме настройва много приключенски, викам дай да видя какво става пак при езерото. Гледам там някакви тъкмо се качват в една дълга лодка. Тръгвам и аз да се бутам с тях. Те ме зяпат сякаш съм паднал от небето, но аз намигам на лодкаря и му викам колко? Ми 100 рупии. Веднага вадя сто рупии да му ги дам и се намествам на царското място отпред. Тези се оказват група от Израел, доста лишени от въобръжение млади хора. Израелтяните не са ми интересни, но едночасовата обиколка по бреговете на езерото и край белия палат със скъпите хотелски стаи е много готина. Тъкмо небето притъмняло, а палатите продължават да бъдат осветени от лъчи пронизващи облаците – получава се светлинен ефект който ми напълва душата.

Въодушевен от светлинния ефект в езерото, бързо бягам по един мост от другата страна да хвана последната светлина. Там е адски спокойно и приятно, понеже са започнали едри капки дъжд, които прогонват досадниците. Не ми пука че пука дъжд, щото си опъвам чадъра и под него става още по-уютно.

Скоро пада нощ и улиците се изпълват с живот. По малките пазарчета кипи голям алъш вериш. Хората са наизлязли да си купят зарзават. На едно място двама дядковци играят шах и се събрала малка тълпа да им дава съвет коя пешка да преместят. Набутвам се измежду тях и на свой ред започвам да давам акъл на единия от шахматистите. Той започва сляпо да следва моите съвети, (сякаш аз като чужденец знам някаква по-мъдра истина) и понеже Веско не е от най-добрите шахматисти, той неминуемо губи срещата, но не се сърди а ми се хили с беззъбата си усмивка.

На друго място пък вниманието ми е привлечено от контраста между синьо и оранжево в две магазинчета едно до друго. В синьото магазинче един дядка плямпа нещо на възрастната жена от оранжевото магазинче. Очевидно говори някаква шега понеже тя не може да се удържи и започва да се хили от сърце. Дядката приказва, а бабичката се смее без да поглеждат един към друг, но това не пречи на доброто им настроение. Някакво момче ме забелязва че ги щракам от другата страна на улицата и с добър английски ми обяснява, че тези двамата са легендарен случай в Удайпур. И двамата овдовяли преди много години, магазинчетата им били едно до друго и всички комшии знаели че се обичат, но индийските порядки (може би разлика в кастите) не им позволявали да се съберат. Така в последните 30 години си седяли в магазинчетата един до друг, без да могат да пристъпят някаква невидима граница, докато зоркото око на махалата следяло всеки техен жест в очакване на някакъв скандал. До този момент обаче старите влюбени успявали да не дадат повод за сплетни. Това им позволява да са винаги заедно и да продължават да си приказват за каквото ги кефи. Какво друго му трябва на човек. От тази история ми става хубаво.

КРАЙ

 

Пп: Приятелю, знам че моята одисея в Индия изглежда недовършена. И наистина, на другия ден преди да хвана самолета до Делхи и от там до Сидни ще изкача една планина (което се вижда в някои от снимките) и ще имам още няколко интересни приключения, но ми се искаше да приключа с нещо, което ме е изкефило.

И още: въпреки ентусиазма с който разказвам за Индия, трябва да си призная че на края бях напълно изтощен от постоянното недоспиване, праха, тежката задуха и вечните досадници. В самолета към Сидни изпитах едно огромно облекчение че си тръгвам и че не съм принуден да споделя съдбата на милионите индийци оставащи назад. Сега обаче, близо три години по-късно отново ме прихваща нещо и отново искам да пътувам там.

Индия е такава, отблъсква те и те привлича в същото време – точно като една невъзможна любов.

 

 

Share this post: on Twitter on Facebook on Google+