Пристигане в Мадрас
Малко съм закъснял, но нямам проблем да намеря веднага изхода за моя самолет – там група космати индийци се бутат ожесточено за да бъдат първи, сякаш местата в самолета ще свършат. Индийците са много шумни, крещят един през друг без да се слушат, особено този до мен, който ще ми спука тъпанчето в стремежа си да обясни нещо важно на някакъв през три реда.
Вече излитаме, самолетната уредба отново и отново повтаря запис с инструкции за стягането на коланите, изключването на всички електронни устойства, пушенето строго забранено и т.н. но индийците не слушат, продължават да играят електронни игри на мобилните си телефони и стюардесите са сякаш безпомощни. Самолета е пълен с индийци, с изключение на няколко тихи туристи от Япония, които се оглеждат шашнати че тази малка лудница е възможна.
По някое време на тихите японци им носят вечеря, понеже са си купили някакви по-тежкарски билети и всичките индийци ги зяпат втренчено с огромна завист. Веско няма тежкарски билет, но нали е хитър, вади от торбата една прясна салата, дето си купих предвидливо в Банкок за 40 бата и също започвам да ям. Оня, шумния индиец до мен пъшка от глад и гледа с омраза всяко мое движение. Учудващо, аз не се трогвам от неговите терзания, ами си хапвам с още по-голям кеф. Ами що искаше да ми спука тъпанчето одеве…
Да ти кажа, влизането в Индия през Мадрас (или Ченай както му викат сега) е много по-безболезнено от това, което преживях в Делхи преди няколко години (виж предния ми индийски пътепис). В Делхи си спомням че ме караха да попълвам едни безкраини бланки с миниатюрни графи изискващи безумно нелогична информация. Тук минавам бързо, но засечката става при митничаря, който зяпа в ренгена на моята чанта и със страшен глас ме кара да обясня какво нося в нея (нищо че е малка). Ами викам гащи, чорапи и няколко фанелки. А-а не, другото, другото какво е? Оня е заинтригуван от фотографската техника дето нося в такава малка чанта. Ама ти да не си фотограф? Не съм, казвам аз, понеже отдавна не лъжа.
Моята искреност не ми помага, а ме засилва към друго гише, където един още по-дебел, по-мустакат и по-старши митничар с още по-страшен глас ме кара да обещая, че няма да продавам обективите си „на изгода“. Аз го зяпам онемял, проумявайки най-после за какво става дума, но се окопитвам бързо и с характерното индийско въртене на главата (което научих в Раджастан), тържествено обещавам, че няма да си продам фотоапарата „на изгода“. Вероятно това индийско въртене на главата ме спасява – след него ме пускат да мина без да давам рушвет на някого.
Да ама нямам индийски пари. Добре, че виждам отворено гише на Томас Кук че да сменя $100 за 4700 рупии. После търся предплатените таксита. Там двама образа дремят и не ми обръщат внимание, макар да съм единствения им клиент. Зяпам ги дълго и настойчиво, докато единия от тях не издържа и лениво ми прибира 800 рупии за да ми връчи едно мръсно парче хартия. Тъкмо се чудя какво да правя с това мръсно парче хартия, когато се появяват моите спасители – млада двойка с дете и количка натоварена с поне пет големи куфара (сигурно са били на гурбет). Те също плащат за такси и викат да ме заведат до таксиметровата стоянка.
Колкото и да съм свикнал с този момент, не спирам да се дивя как всеки път горещия тропически въздух ме блъска в лицето, изпълнен с миризмата на тежки орхидеи, изгорели газове, гниещи плодове и изпражнения. Навън е див хаос от хора, крещящи да им обърна малко внимание, ченгета въдворяващи ред и разни автомобили щъкащи в различни посоки. С моите нови приятели пресичаме няколко улици и тарапани докато стигнем потънал в мрак паркинг, където били предплатените таксита. Абсурд да го намеря без тях. Те се оказват от Мадрас и сякаш са разочаровани когато им казвам, че моя хотел не е нещо по-така като Хилтън или Шератон, ами е най-обикновена туристическа спалня в YWCA (Young Woman Christian Association). Ама то това място не е ли за жени?
После е лесно, с таксито пердаша по разрушени улици, край рухнали сгради и стотици млади мъже, шматкащи се в тъмното като мухи без глави. Някои от тях клечат безцелно по мръсните бордюри, други пък са прави и пикаят, но не се виждат толкова крави и кучета, колкото в Делхи и разбира се – нито една жена. Така пристигаме без драма и аз съм изумен, че шофьорът не се опитва да ми свие някой финансов номер.
Туристическата спалня на YWCA си има рецепция, където доста бързо приключват с формалностите около моята регистрация. Едно дръгливо чиче грабва торбата ми преди да съм възроптал и ме води към моята стая, в която има климатик и широка баня. Всичко изглежда старо и уморено, но не ми дреме понеже виждам, че чаршафите са чисти.
Чичката дето се прави че много ми помага, се шматка малко около мен и после застава в очакване. Момента ми е много неприятен, особено след като знам, че най-малката банкнота в джоба ми е от сто рупии. Нормално ще умра от срам, но този път се изправям гордо и смело гледам чичката в очите да му подскажа, че няма да го огрее със цели сто рупии. Ох, как се ядосва оня като си тръгва без бакшиш, и мърмори някакви грозни думи под носа (сигурно за мен, не вярвам да са за лошата Карма).
Чаршафите са чисти и леглото не е супер-твърдо, както може да се очаква в Индия, но възглавницата предствлява парче дунапрен. Добре, че си нося моята „сгъваема“ възглавница, дето си купих от магазин „Катманду“ в Сидни. Полагайки глава на нея, заспивам добре, без да ме спохождат някакви кошмари.
Стой с мен приятелю, утре ще ти разкажа как се шматках из Мадрас.
Ако ти харесва моята история, можеш да я споделиш със своите приятели чрез бутоните долу и не забравяй моля да оставиш коментар. Това ще ме зарадва.
Ми на мене хотелчето си ми изглежда минимум Хилтън.
Туристическа спалня за
1000875 рупии