Пътешествие из Тамил Наду 2 – да се загубиш в Мадрас

Да се загубиш в Мадрас

Продължението на Пристигане в Мадрас.

Денят започва доста тъпо със скучната закуска в YWCA и безплодните ми опити да използвам техния Wi-Fi (100 рупии). Тариката на рецепцията не само ми прибира стоте рупии за неработещия интернет, но и „забравя“ да ми върне други 250, остатъка от двете хилядарки, които му дадох за стаята (по 875 на нощ). Вероятно ме наказва че бях такава скрънза снощи. Решавам да не се разправям, че да си запазя доброто настроение, утре ще измисля нещо.

Навън ме чакат десетина мото-рикши, чиито шофьори веднага скачат отгоре ми. Този с когото се пазаря ме надушва, че съм пресен и вика 150 когато го питам колко ще иска до Spencer Plaza, шопинг центъра където смятам да си купя индийска сим-карта, за да имам връзка с цивилизацията (и моето момиче). Не си ли много мазен викам, ще ти дам 50. Сто сваля оня, петдесет повтарям аз и рикшаджията усеща, че няма да клекна, но всичко това на майтап, важното е без нерви и после лека полека.

Айде газ към Spencer Plaza (за 50 рупии). Да ама Spencer Plaza отваря в 10, а то е още 9. Викам дай да се пошматкам малко по Anna Salai, една от главните им търговски улици,“пълна с луксозни маркови магазини“. Това ако вярваш на туристическите пътеводители. Нищо подобно – Anna Salai е един разбит, прашен булевард с разрушени, изоставени сгради. Къде са тези магазини не знам. Вече е непоносимо горещо и вървенето сред бибиткащия трафик ми действа депресиращо. Докато вървя, гледам пред всяка сграда едни страшни метални решетки с остри шипове, ама положени хоризонтално и доста се чудя тези пък за какво са?

Намирам официалния туристически информационен център, който отваря в девет, но е заключен, макар да е вече 9:30. Чудя се, чудя се и тъкмо да се откажа, един пристига с моторетка и ми се хили че ей сега ще го отвори. Пред центъра същите опасни метални шипове дето видях одеве. Абе тия шипове да не са за йогите да си лягат върху тях? Тъкмо обратното хили се оня, шиповете не дават на бездомните да си лягат там през ноща. Да бе, и се чудя що тук не вони на говна както навсякъде другаде ами е сравнително чисто. Информационния служител ми дава една туристическа карта на Мадрас и освен това ми обяснява как да хвана автобус до Mamalipuram, следващата ми дестинация утре.

Spencer Plaza е вече отворен, ама само безбройните магазинчета за сарита, дето имат най-досадните магазинери в света. Те ще се скъсат да ме дърпат да им вляза. Абе викам, да ти приличам на жена дето има нужда от сари? Ама не, купи нещо за съпругата или за любовницата си, хилят се хитро те. Няма отърване. Обикалям, обикалям а то като един лабиринт от многобройни тунели на четири етажа с хиляди лафки, набутани една до друга. Всичките телефонни места още затворени. На няколко пъти се обърквам, все минавам край един седнал пред сувенирен магазин и оня все вика, ама трябва да си по-търпелив господине…

По едно време надушвам как някой готви вкусна маnджа. Следвам миризмата и гледам там се натрупали сто индиеца, които нагъват нещо. Бутам се и аз и викам дай и на мен от това. Едно младо момче пече някакви палачинки, после сипва отгоре малко от една картофена яхния и ти го дава за 20 рупии. Жена му пък (удивително хубаво създание) се набира отзад да прави кафета и чайове (за по 6 рупии). Гледам другите как ядат и почвам като тях. С пръсти късаш от краищата на палачинката, грабваш малко от яхнията и го пъхаш бързо в устата. Ама много вкусно. Индийците ме гледат как се справям и ще си умрат от кеф. Аз пък гледам да не зяпам много към хубавата кафеджийка, че да не си изям някой бой.

Най-после и телефонните места започват да отварят. Добре, ама нямат сим-карти на Airtel, каквато искам да купя (тя според Гугъл била най-добрата за Тами Наду). Ех че ме хваща яд дето си загубих времето – вече е 11, половината ми ден в Мадрас отишъл. Добре че един по-тарикат не иска да ме изпусне като клиент вика ами що не вземеш Tata DoCoMo, тя също ще работи. И вярно, че работи. За нея плащам 600 рупии да я отрежат на микро-сим размер и след това вече си имам индийски телефонен номер и индийски интернет, който е малко бавен но стига да изпратя веднага имейл на моето момиче колко много я обичам.

По обяд жюли люто слънце, но защитен от шапка, очила, 30+ и чадър, тръгвам да вървя до Marina Beach, което за Мадрас е нещо като морската градина за Варна. Първо опитвам да се движа в сянката на разбитите сгради и се чудя защо вървящите индийци не отиват там, ами се бутат на шосето, където някоя дива рикша може да те джасне всеки момент. Веднага разбирам защо – то край сградите вони на кенеф та се не трае. Бързо бягам и аз на шосето. Ония индийци (мъже) не им дреме да се облекчат по всяко време.

Докато вървя, разни тарикати се опитват да ми скочат, главно рикшаджии или лафкаджии, но с радост откривам че тарикатите тук са далеч по-неопитни от жестоките тарикати, с които си имаш работа в Делхи. Тукашните са толкова меки и добродушни, че то си е удоволствие да се разправяш с тях. По пътя спирам малко да пия чай (6 рупии), а после спирам и да хапна прясно нарязана папая (15 рупии). За пръв път виждам такава грамадански папаи!

Стигам Marina Beach и изобщо не ми прилича на морската градина във Варна. Ама индийците си го харесват, въпреки че е прашно и мръсно. Цели семейства си джапат по нажежения пясък като на гезме и се наливат с подсладени сокове дето се продават навсякъде. Аз не се чудя дълго как могат да се кефят на това, понеже се надявам че Fort St George, форта построен от колонизаторите англичани ще бъде по-интересен. Уж беше близо на картата, но пада голямо вървене без нищо интересно наоколо. Чак се пустосвам че не хванах някоя рикша.Край количката за папая ми се случва нещо, което можеше да ти се случи в някогашната добра България. Продавачката не може да разбере какво я питам за цената на нарязаната папая и някакъв окаян джигит, който вече си хапва пред мен, ме разбира и да улесни процеса просто вади 15 рупии и ги дава на жената да ме черпи една порция. Тоя, с опърпаните дрехи ми прилича на просяк и аз искам да му върна парите даже двойно, но той решително отказва със жестове че съм добре дошъл в Мадрас. Това е първият ми урок по човещина в Тамил Наду (ще има и други). Като го гледам какъв е оръфан, ме хваща голям срам че съм толкова предубеден.

Около форта има висока ограда дето не мога да я прескоча. Трябва да стигна един вход, където гледам има секюрити – няколко страхотни мадами в униформи. Те ме карат да си напиша името, домашния телефон, адрез, паспорт/виза детайли, адрез в Индия, дата/час на влизане и подпис в една дебела книга. Да ти кажа, не се дразня от тези тъпи формалности щото хубавите „полицайки“ се струпват около мен уж да помогнат, но почват да флиртуват и ме питат дали съм женен. Всичките се хилят и червят като ученички. Абе надушват ме че ги харесвам, макар да се правя на непокис от уважение към тях.

След този случай, Ford St George е доста скучен и няма нищо за гледане (няма укрепления, бойници или красиви губернаторски имения). Абе има няколко стари колониални сгради, но като тръгвам да вляза в тях, ме спират на входа че не можело, били държавни офиси. Сигурно ги е страх да не им задигна канцеларските пособия. Докато се шматкам безплодно, засичам един американец с две камери виснали на врата му. Той е още по-разочарован от мен и вика че няма търпение да скочи на обратния самолет за Банкок, където живеел.

Аз пресичам Ford St George и излизам на някаква гара. Отвъд гледам народ и някакви колиби. Минавам линиите и отивам да видя какви са тези колиби. Ами то там става интересно. Появява се тълпа и аз тръгвам след нея. По пътя научавам, че тукашните просяци също не са толкова закоравели, колкото събратята им в Делхи. Следвам тълпата и скоро стигам до някакъв площад с много народ и колибести места за ядене. Пак съм гладен, гледам където има повече народ и се пъхам на едно малко столче. Веднага ми слагат ориз, парчета пиле и едно сварено яйце (60 рупии). После пия чай и се мотая около търговците, които искат да ги снимам. То това било автогара. Извън нея, от горната страна на автогарата става още по-интересно.

Отвъд автогарата започват едни тесни улички задръстени от авто и вело-рикши и гъч от народ въвлечен във всевъзможни диво енергични или лениви дейности. Пълно с малки магазинчета за подправки, скъпоценности или стоки за бита, чиято функция и форма ме кара да гадая как протича живота на тези хора. Всичко ми е интересно. Забутвам се все по-дълбоко в този квартал (George Town) и напълно губя усещане за пространство и време. То станало тъмно. Добре, че в една чайна, пълна с филосфстващи дядковци има един, дето олепя моите въпроси как да стигна до Egmore Station (нали там е YWCA). Ама първо пия един хубав чай да зяпам как дядковците бистрят политиката, без да има нужда да ги разбирам. Те ме съветват да хвана автобус номер 28.

Автобус номер 28 обикаля бавно из целия квартал. До мен седи един лют дядка, който гледа страшно и само чака някой по-млад да се качи да почне да му се кара за нещо. От своя страна качващите се или слизащи младежи, вместо да му се озъбят, само свеждат глава да покажат уважение. Както си вървим, минаваме край едни гигантски тон-колони които бълват заглушителна индийска музика. Сърдития дядка изведнъж започва да пее с пълно гърло тази песен (може би от популярен филм) и ме гледа многозначитело, натъртвайки с глава моралните моменти на текста. Аз съм шашнат от целия този шум и народ. Добре че кондуктора ме тупва по рамото, да каже че идва моята спирка. Там гарата Egmore Station стърчи пред мен в цялото си колониално величие и на фона на изчезващото зарево (виж първата снимка в предната част) ми се струва изумителна. Но аз не се дивя дълго. В този момент съм огладнял като един вълк.

Край гарата можеш да намериш всевъзможни места за ядене. Гледам да има повечко народ, значи е добро и влизам на едно вегетарианско място (те се делят на вегетариански и не-вегетариански). Там си поръчвам най-скъпото блюдо за 75 рупии с бутилка вода – едно дето има ориз, обграден от десетина малки купички пълни с различни люти манджи, коя от коя по-вкусна. То идва и с няколко различни индийски хлебчета за топене. Глей после какво ядене пада!

Уф, пак е нощ и към YWCA трябва да пресека жп линиите. Намирам един надлез, по който следвам човешката река от хиляди индийци гъз до гъз. Вече отвъд ми става малко страшно, понеже се губя отново. Добре умния ми телефон има GPS връзка, че ми казва накъде да вървя. Стигам успешно YWCA и се чувствам като един много модерен човек. А! Там гледам „помощника“ от снощи си чеше задника в очакване на следващия гост. Вадя две десетачки и му ги давам, а оня сигурно не ме помни щото се учудва как парите идват без да има тежки чанти за носене. Ама не ги отказва, грабва ги и се хили без зъби щастлив.

И аз съм щастлив щото  си спомням за оръфания джигит днес, за хубавите полицайки, за интересния квартал George Town, за лудия дядка дето пееше в автобуса и за удивителното хапване в ресторанта на гарата. Е, след всичко това как да не се чувстваш щастлив?

Стой с мен приятелю, утре отивам в Mamalipuram, с по-малко думи обещавам.

Ако ти харесва моята история, можеш да я споделиш със своите приятели чрез бутоните долу и не забравяй моля да оставиш коментар. Това ще ме зарадва.

Share this post: on Twitter on Facebook on Google+