Приятели, малко съм занемарил това пътешествие – мисля че сега е удобен момент да го продължа.
Това е продължението на Пътешествие из Тамил Наду 7 – Амбициозен план
Да ти кажа вече се отнасям с уважение към автобусната система на Тамил Наду. Вярно че рейсовете им са раздрънкани и мръсни, но пък са винаги точни и удобни да стигнеш където си тръгнал. Вече докато пристигна на автогарата и хоп до няколко минути ще има автобус за следващия град. Така става и днес, когато тръгвам към Мадурай. Даже ме хваща малко яд че не избрах някой рейс с по-запазени седалки, понеже се падам отзад, а задницата се блъска жестоко всеки път когато излизаме или влизаме в магистралата (там е пълно с гърбици за намаляване на скороста, които нашия шофьор изобщо не признава). Иначе нищо друго не се случва, освен че подминаваме една катастрофа с обърнат камион. Не знам защо но гледката на обърнатия камион и разпиления товар ми действат кофти.
Разбира се, автогарата на Мадурай се намира далеч от центъра. Някакви усърдни субекти, облечени в униформи на кондуктори ми скачат и един от тях ме дърпа да го следвам. Аз тръгвам автоматично, но пет метра по късно се святкам и му викам ти кой си бе? Ами аз съм рикшаджия и ще те возя до Мадурай. До моя хотел (Madurai Residency, който запазих вчера) щял да ми иска 200 рупии. Двеста рупии е прилична цена и се съгласявам.
Този рикшаджия е весело приказлив и ми се вижда свестен човек. Добре ама мига в който се качвам и тръгваме към Мадурай, двестата рупии изведнъж стават триста. Това ме кара да включа определен инстинкт да закрещя СПРИ! СПРИ ТУК, понеже знам, че ако си мълча тоя мафиот ще ми чопне поне 500. Добре, добре вика оня, 200 и продължаваме. За да го вразумя още малко аз го сграбчвам отзад за рамене и му говоря в ухото: „Да не си посмял да ми свиваш такива номера, че лорд Вишну те гледа от горе, ти си добър човек“. Тази моя изпитана вече тирада има очаквания ефект – рикшаджията млъква като попарен и накрая му плащам договорените 200 рупии без да има някаква нова драма.
Стаята в хотел Madurai Residency струва 2035 рупии, което в Индия си е цяло богатство. Викам си поне ще е нещо по-така. Нищо подобно – стаята е тъмна, пълна с настървени гладни комари, а душа не ще да пуска вода, че е нещо блокиран. Ако искаш да се къпеш трябва да използваш канче като в турска баня. Тези неща не ме притесняват особено, но някаква заключена врата в стаята ми се струва доста странна. В момента нямам представа, но по-късно ще разбера какво огромно значение има това. За сега се къпя (като в турска баня) слагам чисти дрехи и скачам да гледам Мадурай.
Мадурай ми харесва много – пълен е със странни магазини, малки дюкянчета и шарени интересни хора, които пият чай.
След обяд се излежавам мързеливо в хотела и пиша имейли. Онази сим карта дето купих в Ченай все още работи, макар интернета тук да е доста бавен и нестабилен. Надвечер пък излизам да направя една дълга обиколка на големия индуски храм (Sri Meenakshi Temple), където търся нещо интересно за хапване. На едно място гледам рекламни плакати със западен стил бъргери и пържени картофки. Все още не ми е мъчно за западна храна, но си викам дай да опитам един индийски бъргер че е рядкост. Голяма грешка – не само че е по-скъпо, но и бъргера е толкова подсладен, че не се трае! Викам си Румба, Румба, колко бързо забравяш някои неща.
Това трябва да е най-странната нощ прекарана в Индия. Малко след полунощ сънувам, че някой говори по телефона. Опитвам да изгоня този сън от главата, но към първия мъжки глас се присъединяват още няколко, които се препират за нещо. После и две жени започват да се разправят с мъжете и аз се будя напълно за да осъзная, че това не е сън кошмар, а някаква весела тамилска компания, набираща обороти в стаята до мен. През заключената врата дето видях по-рано мога да чуя ясно всяка тяхна дума, (не че нещо им разбирам). Препирнята (или разговора) в съседната стая е толкова ожесточена, че не мога да разбера дали ще се сбият всеки момент или просто се надвикват за кеф, сякаш са в състезание по надвикване. Всеки се опитва да крещи по-силно от другия, както става в стая пълна с пияни хора. Ами те може би са пияни.
Двадесет минути по-късно няма тенденции това говорящо парти да приключи скоро, напротив – сякаш става още по-шумно. Аз събирам кураж и почуквам на външната им врата. Една тамилка ми отваря, а зад нея виждам пълно с мъже и цигарен дим. Те обещават да намалят децибелите, но това обещание трае точно пет минути. Опитвам да се спася с тапи за ушите, както направих в Tiruvannamalai, но срещу шумната тамилска препирня тапите за уши не помагат.
Някъде към един чукам отново, този път малко по-агресивно. Когато ми отварят викам това няма да стане – или ще млъквате или идвам при вас да си приказваме на тамилски. Ония ме зяпват ей така. Ами като не разбират аз се пъхам в задимената стая и невъзнутимо си тактисвам задника на първия свободен стол. Тия са група млади тамилци, които учудващо не знаят английски и за да се осъществи някакъв контакт Румбата трябва да включи в действие уменията, научени в пантомимния театър още от България.
Моето присъствие ги кара да се свият малко и трябва да мине известно време докато извадят изпод масата техния грях – допотопно алкохолно питие подобно на водката. Нали знаеш че индусите избягват да пият открито, че не било прилично. Скоро новите ми приятели свикват с мен, но разговора им вече не е толкова ожесточен или шумен, май ще се окажат доста срамежливи. Научавам че са в Мадурай да се включат в някакво тержествено събитие, нещо годеж или подобно. Тази нощ конкретностите нямат значение, даже и имената им не успявам да стопля, но е важно че с пантомима и смешни недоразумения прекарваме два часа добре и аз вече не съм крив.
Обратно в моята стая гледам станало три сутринта. Изведнъж осъзнавам че биологическия ми часовник е все още с Австралия, където в момента е 9.30. Колкото и да се мъча, сънчо си отишъл. Тогава вместо да спя си включвам интернет да слушам Том и Алекс в техния сутрешен блок по Triple J, моята любима австралийска станция. Аз си слушам Triple J, а в съседната стая тамилските юнаци вече хъркат.
Стой тук приятелю, че утре (или по-скоро днес) ще ходя да гледам най-удивителния от всичките индуски храмове които видях из Тамил Наду – невероятния Sri Meenakshi Temple.
Ако ти харесва моята история, можеш да я споделиш със своите приятели чрез бутоните долу и не забравяй моля да оставиш коментар. Това ще ме зарадва.