Моят амбициозен план да видя четири града в един ден.
Това е продължението на Аруначалесуара и Тиручирапали (Тричи)
Днес не се случва нищо особено, цял ден ще се шматкам из древни храмове и накрая ще пипна една булка. Абе нали като пипнеш булка ще ти върви, или какво беше че забравих вече.
Да, за днес имам амбициозен план да направя една 200 км обиколка на четири града: Тричи (Trichi) – Танджавур (Thanjavur) – Кумбаконам (Kumbakonam) – Гангакондачолапурам (Gangakondacholapuram) и от там обратно в Тричи. Според the rough guide тези градчета били пълни с уникални индуски храмове. Нали се заканих да пътувам като обикновен тамилски индиец, ще хващам автобус от град до град. Викам си тази екскурзия е теоретически възможна ако се огранича да виждам само по една или две туристически атракции в град. Да, ама в Индия има голяма разлика между теория и практика.
Сутринта започвам много добре – ранния автобус до Танджавур отнема само около час, но после рикшата до центъра се влачи безкрай понеже се нанизваме в сутрешния трафик на града. В Танджавур искам да видя един палат и после индуския храм. Палата се оказва грешка, то аз пристигам росен и пресен в девет, но работното му време започвало в девет и пловина. Уф, че ме хваща яд, трябваше първо да видя храма. Докато вися около палата да го отворят, почвам да си лафя с няколко деца които искат да си упражняват английския. Научавам, че тяхното училище било след обяд и че днес имали контролно по аритметика. Аз им викам ами good luck тогава.
Понеже съм разглезен от пищните палати дето видях в Раджастан (виж моя първи пътепис за Индия) аз очаквам кой знае какво, но палата на Танджавур и музея към него са потънали в прах и изоставеност. Все пак виждам нещо интересно – едни удивителни бронзови статуетки от 11-12 век. При тях веднага ми хваща окото статуетката на тамилската богиня Парвати, която е удивително сексапилна. Зяпам я отляво и от дясно през стъклената витрина и си викам баси, мъжкия мерак спрямо жената си е все същия, без значение дали сме в 11 или в 21 век.
Странно, но ми отнема доста време докато намеря рикша да ме откара до древния индуски храм Брихадишвара (Brihadishwara Temple). Когато стигам там, времето е напреднало и е много горещо, петите ми горят по нажежените камъни на древния храм (нали трябва да съм бос). Гледам уж да вървя в сянките, но от тях наоколо не се намират много понеже слънцето жули вертикално.
В древния индуски храм Брихадишвара аз се правя на индиец. Нали снощи ми дадоха на пазара едни жълти цветчета, сега ги редя пред разни статуи на биволи, слонове и други фантастични същесва, както съм виждал да правят истинските индийци, предполагам за да омилостивят боговете. Май че не греша, понеже ндийците наоколо ми се усмихват насърчително.
Някъде към 11 съм готов да отпътувам към следващия град, Кумбаконам, но по време на дългото друсане с рикшата до автогарата започвам да осъзнавам колко е наивен моя грандиозен план за четири индийски града в един ден. Нали докато стигна Кумбаконам ще стане обяд, когато затварят храмовете, ще трябва да вися до 16 часа, а после да гоня автобус до Гангакондачолапурам. Както съм тръгнал, в Тричи ще се върна чак към полунощ. Решавам, че вече съм видял достатъчно древни индуски храмове, и че започват да ми излеждат все същите. Тази мисъл ме успокоява до някъде и вече не ме е яд толкова дето се отказвам от сутрешния грандиозен план. По-добре обратно в Тричи и да се огедам какво има там.
Това се оказва много мъдро решение, понеже индуския храм в Тричи – Сри Ранганатасуами (Sri Ranganathaswamy Temple) е удивителен. Тук съм много щастлив, главно заради дълбоките каменни сянки построени специално за морните поклонници. Аз си обикалям наоколо, понякога си сядам по излъсканите хладни камъни, щракам интересните индийци и се срещам с храмовия слон, който ми изглежда много уморен и със сломен дух. После съм гладен и от кухнята си купувам поклонническата порция ориз върху бананново листо за 10 рупии. Постен ориз, но се оказва много вкусен.
Както се шматкам из храма, без да искам извършвам едно свещено кощунство. Ами вървя с група индийци които минават през някаква златна врата и заедно с тях се отзовавам в едно странно пространсво потънало в мрак и тишина въпреки хилядите поклонници натъпкани в тясна решетка. Има нещо омагьосващо да зяпам как тези индийци пълзят смирено с милиметри около централната постройка в която ще бъдат пречистени. Щракам няколко лица и скоро всеки иска да бъде заснет от Веско. Индия е фотографски рай, няма друго място по света, където ти благодарят че ги снимаш.
Тази малка фотографска бонанза обаче не продължава дълго, понеже суматохата около мен не остава незабелязана. Еднин много лютив монах брамин пристига да ме изрита. Аз му се хиля, а оня вика ей сега ще те арестувам, тук разни гяури неверници и диалектически материалисти като теб не пускаме. Изтръпвам! Одеве без да съм усетил, с онези хора съм се вмъкнал през златната врата в сърцето на храма. Ами извинявай господин брамин, повече няма да правя така и айде навън. Там при златната врата едни западни туристи тъкмо им обясняват колко много е свещено това място и как европеец няма шанс да проникне в него. Онези ме гледат как си излизам със спокойно самодоволствие и ме зяпат ей така, че ще се спукат от завист дето съм видял нещо повече от тях. Даже ме питат какво има вътре, а аз им викам ами да, вътре видях изумителни неща.
Да ти кажа, въпреки диалектическия материализъм който вирее в душата ми, аз много се кефя на този индуски храм в Тричи. Когато накрая излизам от него то вече станало тъмно и отново съм огладнял като един вълк. Връщам се към хотела и там около автогарата търся място за хапване. Както винаги до сега около автогарата не греша – закусвалнята която избирам е пълна с народ. Поръчвам си няколко яденета като ориз с гъби (mushroom biryani) и индиски грах (peas masala) с индийски питки (naan bread). Сервитьорите много се кефят на завидния ми апетит.
Щастливо уморен и всячески заситен от описаните по-горе приключения, аз се прибирам към хотела, че утре път ме чака. Там на входа що да видя – индийска сватба. Баси късмета, веднага протягам ръка да пипна тайно роклята на булката за добра сполука, но един джигит от сватбена охрана ме забелязал как опипвам задника на булката и вади остър нож да ме коли. Аз му обяснявам че вярвам в едно поверие да пипнеш булка за късмет и го хваля колко е добър да ме хване така ловко. В резултат на моите комплименти той се отказва да ме коли… После през ноща имам чудесен сън.
Е-е, добре де, това накрая с джигита от сватбената охрана само си го представих. Ама утре пак ела тук приятелю, че ще пътувам до тамилския град в южна Индия със звучното име Мадурай (Madurai) където ме очакват нови индийски приключения.
Ако ти харесва моята история, можеш да я споделиш със своите приятели чрез бутоните долу и не забравяй моля да оставиш коментар. Това ще ме зарадва.